Майкъл Добс
Къща от карти (42)

Глава четиридесет и втора

Всякакъв вид жестокост е непростима. Затова няма никакъв смисъл да си наполовина жесток.

Сряда, 24 ноември

Писмата и вестниците пристигнаха почти едновременно с глухо тупване върху изтривалката пред вратата на Ултън в Челси. Като чу сутрешния шум, той слезе от горния етаж, облечен в халат, и ги награби, като разпръсна вестниците по кухненската маса, а пощата остави на малка антикварна пейка в коридора. Получаваше повече от триста писма на седмица от хора от избирателния му район и всякакви други, затова отдавна се беше отказал да се опитва да ги чете всичките. Оставяше ги на жена си, която също така беше секретар на избирателния район и за която беше уредил тлъст хонорар от парламентарната администрация в допълнение към заплатата му на министър в Кабинета.

Както можеше да се очаква, във вестниците преобладаваше информация за изборите в партията. Заглавията сякаш бяха написани от журналисти, дръпнати от спортните секции, и фрази като „дишат си във врата“, „надбягване с три коня“ и „фотофиниш“ изобилстваха по първите страници. Вътре по-малко трескавите коментарни рубрики обясняваха, че е трудно да се предвиди кой от тримата състезатели е в най-добра позиция. Той се приведе над анализа в „Гардиън“, който не беше любимият му вестник. Те често подскачаха безсмислено на левия си крак, но след като не биха подкрепили когото и да било от кандидатите на следващите общонационални избори, можеше да се твърди, че са по-премерени и обективни относно изхода от тези. „Партията е поставена пред ясен избор“, започваше статията.

Майкъл Самюъл е със сигурност най-популярният и с най-излъскан имидж от тримата, има и репутация, че може да преследва политическите си цели, без да забравя социалната си отговорност. Фактът, че е атакуван от някои членове на партията за това, че е „твърде либерален“, е значка, която може да носи с гордост.

Патрик Ултън е съвсем друг тип политик. Изключително горд от северняшките си корени, той се държи като човек, който може да обедини двете половини на страната. Дали грубоватият му стил може да обедини двете половини в неговата партия обаче, е доста спорно. Въпреки опита си във външно министерство той показва съвсем малко търпимост към дипломацията и играе ролята си в политиката сякаш още е на терена за ръгби. Лидерът на опозицията веднъж го описа като човек, който броди по коридорите на Уестминстър в търсене на схватка, без да го е грижа с кого.

Ултън издаде приглушен рев на самодоволство, натъпка в устата си половин препечена филия и пак разгърна вестника.

Франсис Ъркарт по-трудно може да бъде преценен. Той е с най-малко опит и най-непознат от тримата, но резултатът му на първия тур е забележителен. Изглежда, има три причини за успеха му. Първо, като Камшик той познава парламентарната група на партията много добре, както и те него. Тъй като тези избори ще се решат от неговите колеги в партията, а не от електората, това, че не е толкова познат в обществото, ще бъде по-малка пречка, отколкото много хора бяха предвидили.

Второ, той проведе кампанията си с достойнство, което го отдели от словесните схватки, в които се впуснаха другите претенденти. Според това, което се знае за политическия му стил, той се придържа тясно към партийната линия, може би е леко аристократичен и авторитарен, но е достатъчно в центъра, за да не си е навлякъл гнева на което и да било крило в партията поне досега.

Накрая, може би най-големият му актив е, че не е нито един от другите двама. Вероятно е много депутати да са го подкрепили на първия тур, вместо да се ангажират с някого от другите, по-войнствено настроени кандидати. Той е очевидният избор за тези, които предпочитат да останат по средата. Но точно това може и да провали кампанията му в крайна сметка. В момента расте натискът за категорично решение и Ъркарт е кандидатът, който може да пострада най-много от това.

Вариантите са ясни. Тези, които искат да дадат отдушник на социалната си съвест, ще гласуват за Самюъл. Тези, които жадуват за кръв и битки в политиката, ще подкрепят Ултън. Тези, които не могат да изберат, ще намерят очевиден компромис в лицето на Ъркарт. Каквото и да решат, със сигурност ще заслужават това, което ще получат накрая.

Ултън се хилеше, докато ядеше последните филийки, а жена му дойде да му прави компания, като се беше натоварила със сутрешната поща.

— Какво пишат? — попита тя, като кимна към вестниците.

— Че съм Маги Тачър, само че без цици — каза той. — Мисля, че ще ми се получи.

Тя му доля чай и въздъхна, като седна до камарата с пликове и започна да ги разглежда. Беше превърнала процеса в изкуство. Програмата, на която пишеше отговорите, беше специално автоматизирана със стандартни текстове, които с няколко натискания на клавишите можеха да изглеждат персонализирани. След това ги подписваха с една малка машина за автографи, която той бе донесъл от Щатите. Въпреки че много от писмата бяха от обичайните досадници, лобисти, професионални мрънкачи и откачалки, които пишеха с червено мастило, всички те получаваха отговор. Тя не би рискувала да загуби дори един глас за съпруга й, като не предложи някакъв отговор дори на най-обидните писма.

Тя остави дебелия кафяв плик за последно. Беше доставен на ръка и беше запечатан допълнително с телбод; с мъка успя да го отвори, като подложи маникюра си на риск. Като махна и последната упорита телчица, една аудиокасета падна в скута й. Нямаше нищо друго в плика, нямаше писмо или картичка, нямаше етикет на касетата, който да подскаже откъде идва или какво съдържа.

— Глупаци. Как очакват да им отговорим?

— Сигурно е запис на някоя реч от миналата седмица или на някое интервю — предположи той разсеяно, без да вдигне поглед от вестника. — Дай още малко чай, момичето ми, и дай да я завъртим.

Той посочи към стереоуредбата. Жена му, изпълнителна както винаги, направи каквото й каза. Той сърбаше чай, вниманието му бе приковано на редакционния коментар във вестник „Сън“, когато стълбчетата на децибелметъра показаха, че касетофонът отчита някакъв звук. Чу се серия от приглушени съскания и тракания, очевидно не беше професионален запис.

— Увеличи я тая тъпотия де, мила — инструктира я той. — Да го чуем тоя кокошарник.

Звукът от женски смях изпълни стаята. Той бе последван от тихо, дълбоко изпъшкване. Звукът хипнотизира семейство Ултън, прикова ги на място. През следващите няколко минути никой не отпи от чая и не разлисти вестник, докато през тонколоните се чуваха много звуци: тежко дишане, тихи ругатни, оплакващ се матрак, щастливо грухтене, ритмично блъскане на таблата на легло в стената. Записът даваше достатъчно храна за въображението. Въздишките на жената зачестиха и станаха по-пискливи, спряха само за да си поеме дълбоко въздух, преди да станат още по-интензивни.

И тогава, с общи викове на достижение и задоволство, всичко приключи. Кикотът на жената се смеси с дълбокото, тежко дишане на нейния партньор.

— Ох, това беше наистина страхотно — изпъшка мъжът.

— Не е зле за ретро модел.

— Това придобиваш с възрастта. Издръжливост!

— Да го направим пак тогава?

— Не и ако ще събудиш целия скапан Борнмът — ланкашърският акцент в гласа не можеше да бъде сбъркан.

Нито Ултън, нито жена му бяха помръднали, откакто започна записът, но сега тя бавно мина през стаята и го спря. Една малка, нежна сълза се стече по бузата й, когато се обърна и погледна мъжа си. Той не можа да вдигне поглед към нея.

— Какво да кажа, съжалявам, мила — прошепна той. — Няма да те лъжа и да ти казвам, че записът е фалшив. Но съжалявам искрено. Не съм искал да те нараня.

Тя не отговори. Мъката, изписана по лицето й, го поряза много по-дълбоко от каквато и да било гневна дума.

— Какво искаш да направя? — попита той тихо.

Тя се извърна, лицето й беше пропито от болка. Наложи й се да забие нокти дълбоко в дланта си, за да се овладее.

— Пат, много пъти съм си затваряла очите през последните двайсет години и не съм толкова глупава да си мисля, че това е единственият случай. Можеше поне да имаш приличието да ме предпазиш от това, а не да ми го навират в лицето. Поне това ми дължиш.

Главата му клюмна. Тя остави гневът й да проникне в него, преди да продължи.

— Но това, което гордостта ми няма да прости, е някаква пачавра да се опитва да разбие брака ми и да ме прави на глупачка. Няма да търпя това. Разбери какво иска малката изнудвачка, плати й или отиди в полицията, ако трябва. Но разкарай тази кучка от живота ми. И разкарай това!

Тя го замери с касетата, която отхвръкна от гръдния му кош.

— Това няма място в дома ми. И ти няма да имаш, ако трябва пак да слушам тази мръсотия!

Той я погледна с насълзени очи.

— Ще оправя това. Обещавам. Повече няма да чуеш за това.