Майкъл Добс
Къща от карти (18)

Глава осемнадесета

Светът на Уестминстър се ръководи от амбиция и преумора, и алкохол. И похот.

Най-вече похот.

Стаята беше с нисък таван и претъпкана с хора. Макар че всички прозорци бяха широко отворени, бунгалото на „Алеята за извънреден труд“ гъмжеше като летищен терминал в страна от Третия свят. Вследствие на това, всички се натискаха за охладеното шампанско, което секретарката на Ъркарт разливаше. Задухът и алкохолът окастриха формалностите и приемът вече се превръщаше в едно от най-разгулните събития, които Камшика беше организирал по време на конференция.

Ъркарт обаче нямаше възможност да се разходи сред гостите и да приеме техните благодарности. Той беше буквално притиснат в ъгъла от огромното туловище на Бенджамин Ландлес. Медийният магнат от Ийст енд^[1] се потеше обилно, беше свалил сакото и разкопчал яката си. Виждаха се широките му зелени тиранти като колани на парашут, които държаха грамадните му безформени панталони. Ландлес изобщо не се притесняваше. Цялото му внимание беше обърнато към приклещената плячка.

— Ама всичко това е една скапана каша, Франки, и ти много добре го знаеш. Подкрепих ви с цяла вестникарска верига на последните избори. Преместих световната си централа в Лондон. Налях милиони в тази държава. Според мен вие сте ми длъжници. Но ако Хенри не се разкара, целият цирк отива по дяволите на следващите избори. А понеже съм ви такъв добър приятел, онези изроди от опозицията ще ме разпънат на кръст, ако дойдат на власт. Така че стига сте се помайвали, за бога!

Той направи пауза, за да извади голяма копринена носна кърпа някъде от гънките на панталона и да избърше челото си, а Ъркарт го провокира да продължи.

— Едва ли е чак толкова зле, Бен. Всяко правителство минава през трудни периоди. И преди сме се справяли. Пак ще се измъкнем.

— Глупости! Това са самодоволни празни приказки и ти много добре го знаеш, Франки. Не си ли виждал последните ви проучвания? Обадиха ми се от редакцията днес следобед. Шибана ка-та-стро-фа! Ако има избори днес, ще ви размажат. Ще ви унищожат, мамка ви!

Ъркарт усети прилив на задоволство, като си представи заглавието в „Кроникъл“ на следващата сутрин, но не можеше да си позволи да го покаже.

— По дяволите! Как е попаднало в ръцете им такова нещо? Това ще ни изиграе много лоша шега на местните избори утре.

— Недей да пълниш гащите, Франки. Казах на Престън да спре материала. Ще изтече все някога, разбира се, но ще е след изборите утре.

Той забоде дебел пръст в гръдния си кош.

— Ако аз не бях ви спасил, тази конференция щеше да се превърне в цирк. — Той въздъхна дълбоко. — Направих повече, отколкото заслужавате, мамка му.

— Знам, че Хенри ще бъде благодарен, Бен — каза Ъркарт, но вътрешно му призля от разочарование.

— Много ясно, че ще бъде — изръмжа Ландлес, като сега пръстът му дълбаеше в гръдния кош на Ъркарт — само че благодарността на най-непопулярния министър-председател след разпването на Христос не е нещо, което мога да сложа в банката.

— Какво имаш предвид?

— Осъзнай се, Франки. Политическият рейтинг е пари. Докато вие сте на власт, аз мога да си гледам работата и да правя това, което мога най-добре — да изкарвам пари. Затова ви подкрепих. Но като почне да ви се пълни лодката с вода, всеки се паникьосва. Борсата потъва. Хората не инвестират. Профсъюзите протестират. Аз вече не мога да работя с размах. Ей такова е положението от юни насам. В момента премиерът не може да организира дори състезание по надпърдяване. Ако целуне някое бебе, майката ще го обвини в педофилия. Той дърпа цялата партия надолу, а с това и моя бизнес. Ако не направите нещо по въпроса, всички ще изчезнем в една голяма помийна яма.

— Наистина ли мислиш така?

Ландлес направи пауза, сякаш да покаже на Ъркарт, че не шампанското провокира думите му.

— От дъното на душата си — изръмжа той.

— Тогава, изглежда, имаме проблем.

— Ами да, мамка му.

— Какво искаш да направим, Бен?

— Франки, ако аз се дънех като вашия премиер, моите акционери да са ме изритали до 12 часа на обед. Още същия ден щях да съм вън.

— Искаш да кажеш…?

— Ами да. Разкарайте го. Доброто старо „довиж-да-не“.

Ъркарт рязко повдигна вежди, но Ландлес беше човек, който, веднъж препуснал с коня си, трудно удържаше животното.

— Животът е твърде кратък, за да крепим неудачници, Франки. Скъсвам си задника от работа през последните двайсет години само за да гледам как шефът ти проваля всичко.

Ъркарт усети, че дебелите пръсти на госта му болезнено стискат ръката му. В разплутото тяло се криеше истинска сила и Ъркарт започваше да разбира защо Ландлес винаги постига своето. Ако не можеше да надмогне някого с богатство и финансови мускули, притискаше го с физическа сила и го бичуваше с острия си език. Ъркарт мразеше да го наричат „Франки“, но това беше единственият човек, който упорито го правеше. Но тази вечер, точно тази вечер, той не се противеше. Това беше спор, който с удоволствие щеше да загуби.

Ландлес се приближи още по-близо, заговорнически, като притисна Ъркарт още повече в ъгъла.

— Нека ти дам един пример. Между нас казано, а, Франки? — той се огледа да види дали някой не слуша разговора им. — Едно птиченце ми каза, че много скоро вестникарската мрежа „Юнайтед нюзпейпърс“ ще се обяви за продажба. Ако стане така, ще искам да я купя. Всъщност вече водя сериозни преговори с тях. Но тия меки китки, адвокатите, ми казват, че понеже вече притежавам една от големите вестникарски групи, правителството няма да ми позволи да купя друга. И аз им викам: как така не мога да стана най-големият собственик на вестници в страната, въпреки че подкрепям правителството с всички мои заглавия?

Капчици пот се стичаха по цялото му лице, но той не им обръщаше внимание.

— И знаеш ли какво ми отговориха, Франки? Знаеш ли какво ми казаха тези малоумници? Точно защото подкрепям правителството, ще си имам проблеми. Само да смигна на групата на „Юнайтед“, и опозицията ще започне да мята лайна. Ще вдигнат врява до бога. И никой няма да има топки да застане на моя страна, така ми казаха. Ще пратят сделката към Комисията по монополите, там ще я затлачат с месеци, цяла орда адвокати ще заседнат в някой кабинет на комисията и аз ще трябва да слушам лекциите на разни неосъзнати педали как да си ръководя бизнеса. А знаеш ли какво наистина ме вбесява, Франки?

Ъркарт премигна. От такова разстояние, този мъж наистина беше плашещ.

— Нямам представа, Бен. Моля те, кажи ми.

— Това, което ме вбесява, е — отново го пробождаше с пръст — че какъвто и аргумент да използвам, каквото и да кажа, в крайна сметка правителството ще спре сделката. Защо? Защото нямат топките да влязат в боя.

Той издуха дима от пурата си право в лицето на Ъркарт.

— А понеже твоето правителство няма топки, моят кур отива на менгемето. Не стига, че прецаквате вашите работи, прецаквате и моите!

Чак сега Ландлес извади пръста си от гръдния кош на домакина. Беше го забивал болезнено и Ъркарт беше сигурен, че ще има синина на сутринта. Проговори бавно.

— Бен, винаги си бил голям приятел на партията. Поне аз оценявам високо всичко, което направи. Ще бъде непростимо, ако не можем да ти се отплатим. Не мога да говоря от името на министър-председателя по този въпрос — всъщност напоследък трудно мога да говоря от негово име за каквото и да било, но ще направя всичко възможно да те подкрепя, когато имаш нужда.

Ландлес кимаше.

— Радвам се да го чуя, Франки. Много ми харесва това, което чувам от теб. Де да можеше и Хенри да е толкова решителен.

— Страхувам се, че не е в природата му. Но знам, че ще бъде страшно благодарен.

— За какво?

— За това, че си заровил материала относно проучването. Не мога да си представя каква вреда може да му нанесе лично на него, ако се публикува. Цялата конференция ще се обърне на пехливанска схватка.

— Да, така е, нали?

— От друга страна, има и такива, които смятат, че прогрес не се постига без малко сътресения.

Нервните бръчки по лицето на Ландлес отстъпиха място на усмивка. Кожата му беше изненадващо розова и мека, ухили се широко.

— Мисля, че разбирам логиката ти, Франки.

— Каква логика, Бен?

— Ха! Мисля, че се разбираме — ти и аз.

— Да, Бен. И аз мисля така.

Ландлес стисна ръката на Ъркарт още веднъж, но този път леко, в пристъп на благодарност. После погледна часовника си.

— Бре, да му се не види, колко стана часът? Имам работа да върша, Франки. Затварят първия тираж след по-малко от трийсетина минути. Трябва да се обадя по телефона.

Той грабна сакото си и го преметна през лакът.

— Благодаря за партито. Много се забавлявах. Няма да го забравя, Франки.

Ъркарт наблюдаваше как индустриалецът, с мокра риза, залепнала за широкия му гръб, си проправи път през тълпата в стаята и изчезна през вратата.

 

 

В другия край на претъпканата стая, скрит зад стена от тела, Роджър О’Нийл се беше свил на малко диванче заедно с една млада и привлекателна жена от конференцията. Той беше силно развълнуван. Пръстите му шаваха непрекъснато, очите му шареха сякаш горяха, думите му се изсипваха със стряскаща скорост. Момичето от Родъръм вече бе залято от имената, които О’Нийл подхвърляше, и тайните, които споделяше; тя беше невинен участник в еднопосочен разговор.

— Министър-председателят е под постоянното наблюдение на службите за охрана. Разбира се, винаги има заплаха. Ирландци. Араби. Узурпатори. Опитват се да стигнат и до мен. От месеци. Тайните служби настояваха да ми сложат охрана по време на изборите. Засекли и двете имена в списък с бъдещи цели — на Хенри и моето. И ми сложиха двайсет и четири часова защита. Тайно от обществото, разбира се, но всички от службите знаят.

Той дръпна нервно от цигарата и се закашля. Извади изцапана кърпичка и издуха носа си шумно, като погледна резултата, преди да я прибере в джоба.

— Но защо теб, Роджър? — поинтересува се младата му събеседничка.

— Лесна мишена. Движа се свободно сред обществото. А ако ми посегнат, ще се вдигне много шум в медиите. Ако не могат да стигнат до премиера, целят се в някого като мен — той се огледа нервно наоколо, очите му не намираха покой, дръпна си пак от цигарата. — Можеш ли да си мълчиш? Да пазиш тайна? Тази сутрин усетих, че нещо не е наред с колата ми. Момчетата от Бомбения отряд я минаха цялата под лупа. Откриха, че болтовете на предната гума са били разхлабени. Представи си, тръгвам да се прибирам по магистралата, карам със сто и двайсет, гумата изхвърча — щяха да ме бършат от мантинелите! Смятат, че е направено нарочно. Отдел „Убийства“ са на път в момента, искат да ме разпитат.

— Роджър, това е ужасно — тя ахна.

— Не казвай на никого. Тайните служби не искат да ги подплашим, щом още има шанс да ги хванем неподготвени.

— Нямах представа, че стоиш толкова близо до министър-председателя — каза тя с нарастващо страхопочитание. — Какъв ужасен момент за…

Изведнъж тя се сепна.

— Роджър, добре ли си? Изглеждаш много разстроен. Очите ти… — заекна тя.

Очите на Роджър се въртяха шантаво в орбитите си, като пълнеха мозъка му с още по-зловещи халюцинации. Изглежда, вниманието му беше отвлечено другаде; не беше вече с младата жена, а в някакъв друг свят, в някакъв друг разговор. Очите му потрепнаха и се върнаха към нея за момент, но после изчезнаха пак. Бяха кървясали и воднисти, губеха фокус, носът му течеше като на старец през зимата; обърса го неуспешно с опакото на ръката си. Пред погледа й лицето му стана пепелявосиво, тялото му се разтресе в конвулсия и той стана рязко. Изглеждаше ужасен, сякаш стените се сриваха върху него.

Тя продължи да го гледа безпомощно, като не знаеше какво да направи, за да му помогне, а се притесняваше да привлече вниманието на другите. Тя се опита да хване ръката му и да го подкрепи, но той се обърна рязко към нея и загуби равновесие. Понечи да се хване за нея, за да не падне, сграбчи блузата й и няколко копчета изхвръкнаха.

— Махни се от пътя ми, махни се — изръмжа той.

Блъсна я силно назад и тя полетя през масата, пълна с чаши, преди да се просне, разкрачена, на дивана. Трясъкът от строшено стъкло прекъсна разговорите и всички в стаята се обърнаха да видят какво става. Още копчета се бяха скъсали и лявата й гърда се показваше.

Настъпи пълна тишина, когато О’Нийл се запрепъва към вратата, блъскайки още хора по пътя си, преди да потъне в тъмнината на нощта, оставяйки зад себе си шокирани лица и младото момиче, притискащо скъсаната си дреха и борещо се със сълзи на унижение. Една от по-възрастните жени започна да й помага да се пооправи и я поведе към тоалетната. Когато вратата на тоалетната се затвори зад тях, стаята веднага се изпълни с предположения, които бързо прераснаха в море от клюки, което щеше да забавлява гостите цяла вечер.

Пени Гай не се присъедини към клюкаренето. Само до преди малко се беше смяла весело, като наистина се наслаждаваше на забавното остроумие и мърсисайдския чар на Патрик Ултън. Ъркарт ги беше запознал преди повече от час и се беше уверил, че шампанското се лее толкова леко, колкото и разговорът им. Но магията се беше разсеяла от внезапната бъркотия и светлата усмивка на Пени посърна в изражение на крайно нещастие. Вече губеше битката със сълзите си, които се стичаха по бузите и изглежда, не можеха да спрат въпреки милите думи на Ултън и голямата носна кърпа, която той й даде. Болката й беше много истинска.

— Той е толкова хубав човек, брилянтен е в това, което прави — обясняваше тя и колкото повече се опитваше да го защитава, толкова по-силно течаха сълзите — но понякога явно му идва в повече и леко откача. Въобще не му е в характера.

— Пени, много съжалявам, мила. Виж, трябва за малко да излезеш от тук. Моето бунгало е отсреща. Какво ще кажеш да отидем там, докато се успокоиш, а?

Тя знаеше какво ще последва. Но сякаш вече нямаше голямо значение. Тя кимна с благодарност и двамата се промушиха през тълпата. Никой не забеляза как се измъкнаха от стаята, освен Ъркарт. Очите му ги проследиха до вратата, през която бяха излезли Ландлес и О’Нийл по-рано. Той беше много доволен. Май щеше да помни това парти.