Майкъл Добс
Къща от карти (43)

Глава четиридесет и трета

Любовта сграбчва сърцето на мъжа. Страхът, от друга страна, го сграбчва за по-чувствителните части. От тази гледна точка е по-убедителен.

Четвъртък, 25 ноември

Пени се намръщи недружелюбно към стоманено сивото вълнено одеяло, което покриваше небето, и стъпи внимателно на паважа пред ниската луксозна кооперация в Ърлз корт, където живееше. Метеоролозите от няколко дни говореха за очакваното застудяване и сега то беше тук с намерение да си свърши работата. Докато прескачаше замръзнали локвички, тя съжали за решението си да сложи обувки на токчета вместо ботуши. Вървеше бавно близо до бордюра, като се опитваше да стопли пръсти с дъха си, когато вратата на една кола се отвори и се изпречи на пътя й.

Тя се наведе да каже на шофьора, че трябва да е по-внимателен, дявол да го вземе, но тогава видя Ултън зад волана. Усмихна му се широко, но той не отвърна на топлия поздрав. Гледаше право напред, не към нея, а тя се подчини на острото му нареждане и се качи на мястото до водача.

— Какво точно искаш? — попита той с глас, суров като сутрешния вятър.

— Ти какво предлагаш?

Тя се усмихна, но объркването вече се прокрадваше в нея, като видя очите му. Те бяха бездушни. Устните му бяха изтънели, разкривени, оголваха зъбите му, като говореше.

— Трябваше ли да изпращаш тази касета в дома ми? Това беше ужасно жестоко нещо. Жена ми я чу. Също така беше страшно глупаво, защото сега тя знае и не можеш да ме изнудваш. Нито един вестник или радио няма да припари до това, защото потенциалната опасност да ги съдя за клевета ще ги накара да се разбягат. Така че никаква полза няма да извлечеш от всичко това.

Това не беше вярно. Тази касета можеше да му навреди, и то много, ако попадне в грешни ръце, но той се надяваше тя да е достатъчно глупава да не знае това. Явно блъфът му работеше, защото видя как лицето й се изпълни с тревога.

— Пат, за бога, за какво говориш?

— Шибаната касета, която ми прати, мърло глупава. Недей да ми се правиш на интересна!

— Аз… аз не съм ти пращала никаква касета. Нямам ни най-малка представа за какво говориш.

Неочакваната атака върху чувствата й беше сериозен шок и тя започна да хълца от плач, като не можеше да си поеме въздух. Той свирепо сграбчи ръката й и сълзи на истинска болка започнаха да текат.

— Касетата! Касетата! Ти ми прати касетата!

— Каква касета, Пат? Защо ми причиняваш болка?

Сълзите станаха порой. Улицата отвън започна да изчезва през запотените стъкла на колата и тя бе затворена в един свят на лудост.

— Погледни ме и ми кажи, че ти не си ми пратила записа с нас двамата в Борнмът.

— Не. Не. Какъв запис? — изведнъж тя ахна и сълзите й замръзнаха в ужас. — Има запис на двама ни в Борнмът? Пат, това е отвратително! Но кой?

Той пусна ръката й и бавно облегна глава на волана.

— О, боже, това е по-лошо, отколкото мислех — промърмори той.

— Пат, не разбирам.

Лицето му беше посивяло, рязко състарено, кожата на бузите, опъната като стар пергамент.

— Вчера една аудиокасета пристигна в дома ми. Запис на нас двамата в леглото, на партийната конференция.

— И ти си помислил, че аз съм я пратила? Защо, нещастно лайно такова!

— Надявах се да си ти, Пен.

— Защо? Защо да съм аз? — извика тя погнусено.

Той стисна волана, кокалчетата му побеляха, гледаше напред, но не към пътя.

— Надявах се да си ти, Пен, защото, ако не е така, нямам ни най-малка представа кой стои зад това. А не може да е съвпадение, че пристига сега, толкова много седмици след като е направен записът. Не се опитват да ме изнудват за пари. Искат да ме извадят от играта за изборите.

Гласът му се изгуби в шепот.

— Що се отнася до следващия вторник, свършено е с мен.

Ултън прекара остатъка от сутринта, опитвайки се да мисли конструктивно. Нямаше и сянка на съмнение, че ненадейното появяване на касетата е провокирано от изборните резултати. Проигра десетина идеи кой може да стои зад това, дори си помисли за руснаците, но нищо не се връзваше. Нямаше какво да направи. Обади се на жена си — дължеше й това, а и повече — после свика пресконференция.

Изправени пред такъв проблем, някои хора биха решили да се смъкнат тихомълком от сцената с надеждата, че ще им се размине, но Ултън не беше кой да е. Той беше от тези, които по-скоро биха паднали в боя, опитвайки се да спасят каквото могат от разбитите си мечти. Нямаше какво да губи.

Ултън беше събрал кураж. До часа на пресконференцията, малко след обяд, тъй като нямаше време за официални приготовления, той просто покани медиите в алеята на южния бряг на Темза, срещу сградите на Парламента. Трябваше му драматичен фон и кехлибареният дворец с кулата на Биг Бен можеше да го осигури. Веднага щом пристигнаха камерите, той започна.

— Добър ден. Имам едно кратко изявление и съжалявам, че няма да имам време за въпроси след това. Но не мисля, че ще бъдете разочаровани.

Той изчака, докато още един снимачен екип, който току-що пристигаше, позиционира техниката си.

— След вота от миналия вторник, изглежда, само трима кандидати имат реални шансове за успех. Всъщност, доколкото разбирам, всички останали вече обявиха, че няма да участват на втори тур. Така че, както вие го нарекохте, става дума за състезание с три коня.

Той направи пауза. Мамка му, колко трудно беше това. Дано и те умират от студ, помисли си той.

— Разбира се, много се радвам, че съм един от тези тримата, за мен е чест, но три може и да не бъде щастливо число. Реално няма три алтернативи на тези избори, а само две. Или партията ще се придържа към практичния подход в политиката, който се оказа толкова успешен и ни задържа на власт повече от десетилетие. Или ще си изгради нов сал от така наречените политики на съвестта, които ще вкарат правителството ни по-дълбоко, някои биха казали, в капана на това да се опитва да реши всички проблеми на света. Големият брат му се вика на това, а както всички знаете, това не е по вкуса ми.

Репортерите се размърдаха. Всеки знаеше, че има разделение в партията, но беше новост за тях някой да го обяви толкова публично.

— Колкото и добри да са намеренията, аз не вярвам, че това акцентиране върху социалната ангажираност ще бъде правилно. Истината е, че смятам, че ще бъде катастрофално за партията и за страната ни. Също така смятам, че това е гледната точка на мнозинството в партията. Обаче може, без да искаме, да отидем натам, ако това мнозинство се раздели между двама кандидати. Двамата кандидати, които изповядват прагматичните политики, сме Франсис Ъркарт и аз самият. Да, аз съм практичен човек. Не искам личните ми амбиции да пречат да постигнем тези политически цели, в които винаги съм вярвал. Но точно така може да стане.

Въпреки студения въздух думите му придобиваха плам, а дъхът му изстрелваше спирали от пара.

— Това място — той изви палец към сградите на Парламента зад него — значи твърде много за мен. Искам да се уверя, че правилният човек ще го ръководи с правилните политически възгледи. Затова, дами и господа…

Той погледна за последно масата от камери и тела, която се натискаше около него, поигра си с тях още няколко секунди.

— Няма да поема никакви рискове. Залогът е твърде висок. Затова се оттеглям от състезанието. Ще подам гласа си за Франсис Ъркарт, който, искрено се надявам, ще бъде новият ни министър-председател. Нямам какво повече да кажа.

Последните му думи почти се загубиха в шума от щракането на стотици фотоапарати. Той не изчака, а закрачи нагоре по стълбите към улицата над крайбрежната алея, където го чакаше колата му. Няколко човека се затичаха след него в опит да го преследват, но видяха само как колата го откарва през моста Уестминстър. Останалите стояха и зяпаха озадачено. Той не им беше оставил време за въпроси, не им беше дал възможност да развиват теории или да търсят скрити послания зад думите му. Имаха само това, което им беше казал, и се налагаше да го отразят дословно — точно както се надяваше той.

Ултън се прибра вкъщи, където жена му го чакаше на прага, не по-малко объркана. Той се усмихваше печално, като влязоха вътре; тя му позволи да я целуне по бузата, той направи чай.

— Решил си да прекарваш повече време със семейството си, Пат? — попита тя скептично, като седнаха един срещу друг на кухненската маса.

— Не би било лошо, нали?

— Но. Винаги има едно „но“, скрито някъде, когато става дума за теб. Разбирам защо ти се наложи да се оттеглиш и предполагам, че това ще ти е достатъчно наказание.

— Ще останеш с мен, нали, мила? Това е по-важно от всичко, нали го знаеш?

Тя подбра думите си внимателно, не искаше да го оставя да се отърве толкова лесно.

— Ще продължа да те подкрепям, както винаги. Но…

— Пак тази скапана дума.

— Но защо, за бога, реши да подкрепиш Франсис Ъркарт? Не съм знаела, че сте толкова близки.

— Това надменно копеле? Не сме близки. Дори не го харесвам!

— Тогава защо?

— Защото аз съм на петдесет и пет, а Майкъл Самюъл е на четирийсет и осем, което значи, че може да си стои на Даунинг стрийт и двайсет години, когато аз ще съм умрял и заровен. Франсис Ъркарт, от друга страна, е почти на шейсет и две. Малко вероятно е да заеме поста за повече от пет години. Така че с него имам шанс за още едни избори, преди да се превърна в храна за червеите. Дотогава, ако намеря тези, които стоят зад касетата, или ако претърпят някакъв много брутален и ужасно болезнен инцидент, в което искрено се надявам, ще имам втори шанс.

Лулата му хвърляше гъст син дим към тавана, докато той продължаваше с разсъжденията си.

— Във всеки случай няма какво да спечеля, ако остана неутрален. Самюъл никога не би ме търпял в Кабинета си. Затова поднесох победата на тепсия на Ъркарт и той ще трябва да ми покаже някаква благодарност пред всички.

Той погледна жена си, напъна се да се усмихне за пръв път, откакто бяха чули касетата.

— Мамка му, и по-зле можеше да бъде. Как ти се струва да бъдеш съпруга на министъра на финансите през следващите няколко години?