Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Къща от карти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Cards, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Добс

Заглавие: Къща от карти

Преводач: Георги Иванов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: печатна база Сиела

Излязла от печат: август 2014

Отговорен редактор: Красимир Гетов

Редактор: Катя Найденова

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Катя Найденова

ISBN: 978-954-28-1559-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и девета

Тези, които искат да се катерят по високите дървета, трябва да приемат факта, че това ще извади на показ най-срамните им части.

Вторник, 23 ноември

На следващата сутрин все още бяха там и го чакаха. На Ърл не му бяха останали емоционални запаси. Той седеше и тихо плачеше в креслото в кабинета си, а ноктите му, или каквото беше останало от тях, бяха впити в облегалката. Той беше работил толкова усърдно, заслужаваше толкова много, но сега всичко рухваше.

Той знаеше, че трябва да се откаже. Нямаше смисъл да продължава. Вече не вярваше в себе си, беше изгубил правото да иска други да вярват в него. Със замъглен поглед, той бръкна в чекмеджето на бюрото и напипа личния си тефтер с телефонни номера. Занатиска бутоните на телефона, сякаш потапяше пръстите си в най-силната киселина. С голямо усилие се опитваше да контролира гласа си по време на краткия разговор. После всичко свърши и той можеше да поплаче отново.

Новината, че Ърл се оттегля от състезанието, втрещи всички, когато се разнесе из Уестминстър по-късно сутринта във вторник. Беше толкова неочаквано, че нямаше време да променят вече принтираните бюлетини, освен като позорно зачеркнат името му с химикалка. Сър Хъмфри беше много недоволен, че внимателната му подготовка потъва в хаос в последната минута, и силеше нецензурни думи пред всеки, който беше наоколо да слуша, но точно в 10 сутринта Зала №14 в Камарата на общините, която беше определена за гласуването, отвори врати и първите няколко от всичките 335 депутати на управляващите, които щяха да гласуват, започнаха да влизат един по един. Щеше да има две значими отсъствия: министър-председателят, който беше обявил, че няма да гласува, и Харолд Ърл.

Намерението на Мати беше да прекара деня в Камарата на общините, като си говори с депутатите и събира техните мнения. Повечето смятаха, че оттеглянето на Ърл ще е от полза за Самюъл: „Помирителите обикновено се присламчват към търговците на съвест“, беше обяснил един стар многознайко. „Така че поддръжниците на Ърл ще залитнат към младия Дизраели. Нямат въображението да измислят нещо по-интересно.“ Дизраели. Евреинът. Кампанията придобиваше все по-неприятен тон с такива личностни нападки.

Тя беше в кафенето, отредено за пресата, и пиеше кафе с други репортери, когато съобщиха по високоговорителите, че има обаждане за нея. Тя се надяваше, че може да е предложение за работа, че някой е променил мнението си; остави кафето и отиде до най-близкия телефон. Шокът, когато чу гласа, беше още по-силен от този, когато научи, че Ърл се оттегля.

— Здравей, Мати. Разбирам, че си ме търсила миналата седмица. Съжалявам, че сме се разминали, не бях в офиса. Беше ме хванал някакъв стомашен вирус. Все още ли искаш да се видим?

Роджър О’Нийл звучеше толкова приятно и бодро, че тя трудно го свърза с гласа, който беше чула да се процежда през слушалката преди няколко дни. Звучеше като напълно различен човек.

— Ако още се интересуваш, защо не наминеш на Смит Скуеър по-късно днес? — предложи той.

Разговорът накара Мати да се чуди какъв ли цирк беше животът на О’Нийл. Но реакцията й не беше нищо в сравнение с тази на Ъркарт преди това. Той се беше обадил да инструктира О’Нийл да направи нужното Саймън да присъства на митинга на Ърл през уикенда, а след това да се увери, че вестник „Мирър“ ще получи анонимна информация за връзката между двамата мъже. Вместо това, също като Мати и Пени, беше хванал О’Нийл в състояние на транс, причинено от кокаина, без връзка с реалността извън все по-малкия му калейдоскопичен свят. Сблъсъкът между двамата беше неизбежен. Ъркарт не можеше да си позволи да загуби услугите на О’Нийл, но не можеше и да си позволи да му изпуснат края.

— Една седмица, Роджър, само още една седмица и ще можеш да си починеш, да забравиш всичко това за известно време. Спомни си за рицарската титла, която винаги си искал. Тя ще промени всичко за теб. Като станеш „сър“, никой вече няма да смее да те гледа с пренебрежение. А аз мога да ти уредя това, знаеш, че мога. Но ако сега ме издъниш, ако изпуснеш нещата от контрол, тогава, кълна се, ще направя така, че цял живот да съжаляваш за това. Стегни се, дявол да те вземе! Няма от какво да те е страх. Само се дръж още няколко дни!

О’Нийл не беше съвсем сигурен за какво говори Ъркарт. Да се държи? Разбира се, че можеше да се държи. Той знаеше, че напоследък малко не му е добре, но замъгленият му мозък все още отказваше да приеме факта, че той има сериозен проблем с поведението си. Той се оправяше. С всичко. Нямаше място в живота му за съмнения, особено насочени към самия него. Можеше да се справи с всичко, особено с малко помощ, само малко… Само още няколко дни, ще дръпне конците тук-там, още няколко финта и ще изтрие снизходителните усмивки от лицата им. Стани, сър Роджър! Заслужаваше си още малко усилия.

— Разбира се, Франсис. Няма проблем. Обещавам.

— Недей да се дъниш, Роджър. Да не си посмял!

О’Нийл се беше засмял, макар че очите и носът му течаха като на старец в зимен ден.

Когато най-после беше успял да се избърше достатъчно, за да се върне в офиса, Пени му каза за посещението на Мати и че е задавала въпроси за адреса в Падингтън.

— Нямай грижи, Пен. Аз ще се оправя — възкликна той, като скри моменталния пристъп на паника зад заучената увереност от годините опит на търговец.

Ами нали бяха казвали, че може да продава и сняг в Сибир, че възрастните дами припадат, като им заговори? Трябваше само малко страст, малко самоувереност. Мати не беше нищо повече от една глупава жена, не беше голям проблем.

Така че когато тя пристигна във вторник следобед, той я посрещна концентриран, бодър, странните му очи все още шареха наоколо, но в тях се четеше и готовност да бъдат услужливи.

— Просто някакви стомашни проблеми — обясни той. — Съжалявам, че ти вързах тенекия, не знам какво ми даде доктора, но ме изправи на крака за нула време.

Той се усмихна с целия си ирландски чар.

— Сега съм по-добре. Пен ми каза, че си я питала за адреса на г-н Колингридж.

— Точно така. Това е бил адресът на Чарлз Колингридж?

— Разбира се.

— Но не го е регистрирал самият той.

В очите на О’Нийл отново се появиха нотки на безумие, те бяха като две кълба, които се опитват да се преборят с гравитацията, но усмивката му остана на мястото си. Мати отчаяно искаше да прикрие източника на информацията, Пени, затова си съчини на момента.

— Човекът от магазина не е срещал Колингридж, не позна снимката му, кълне се, че не го е виждал в магазина — продължи тя.

— Може би някой негов приятел — каза О’Нийл, като ровеше за цигара.

— Кой?

— Ами със сигурност не съм аз! — изсмя се О’Нийл сподавено зад стена от тютюнев дим. — Виж, Мати, ако искаш да ме цитираш, ще кажа, че личните дела на Колингридж са си негова работа и няма да има смисъл да стоиш тук и да пиеш чай.

Той се наведе към нея през бюрото.

— Но ако искаш да говорим неофициално, без да ме цитираш…

— Чаят ми харесва — отговори тя.

Той дръпна от цигарата, изпълни дробовете си с дим, сякаш за да напомпа самочувствието си.

— Добре. Знаеш, че дори неофициално не мога да ти кажа всичко, но не е тайна, че Чарли никак не е добре в последно време. Той не беше, как да кажа, не беше „напълно отговорен“ за делата си.

Той сви пръсти, за да акцентира на кавичките.

— Би било ужасно жалко, ако си се захванала да ровиш в това, за да го накажеш допълнително. Животът му е една развалина. В каквото и да е съгрешил, вече страда достатъчно, не мислиш ли? Имай милост, Мати, дай шанс на човека да се съвземе.

Настроението на Мати се скапа, като гледаше как той прехвърля вината върху един нищо неподозиращ човек, представяйки го като жест на благородство, но външно остана усмихната.

— Прав си, Роджър. Няма смисъл да го тормозим повече. Нека говорим за друго тогава.

За момент тя усети, че очите му се успокоиха, лицето му се отпусна в усмивка. Той си мислеше, че е спечелил. Че е изиграл това простовато момиче. Още една стъпка встрани, още един финт и ще се освободи. Браво, Роджър, страшен си!

— Да поговорим за изтичането на информация — продължи тя. — Имаше много такива случаи през последните месеци. Министър-председателят сякаш обвинява Смит Скуеър за много от проблемите си.

— Съмнявам се, че това е справедливо, но пък не е и държавна тайна, че отношенията между него и председателя на партията бяха много обтегнати.

— Толкова обтегнати, че да е възможно данните от проучването, което публикувахме по време на конференцията, да са изтекли нарочно от щаба на партията?

Очите му заподскачаха отново.

— Хората все искат някой да е виновен. Все някой друг. Явно за това ни има нас.

Той се засмя на самоиронията си.

— Много е лесно да сочиш с пръст, но мисля, че такива твърдения много трудно могат да бъдат доказани. Освен председателя на партията има само… май само пет човека в тази сграда, които получават пълните данни от тези проучвания. Аз съм един от тези пет човека и мога да ти кажа, че приемаме тяхната секретност много сериозно.

Той запали още една цигара. Трябваше му малко време да помисли.

— Но те се изпращат и на всеки министър от Кабинета, на всичките двайсет и двама от тях, или в Камарата на общините, където най-вероятно първо минават през ръцете на бъбриви секретарки, или в самите министерства, които често са гнезда на пепелянки, държавни служители, които не таят много обич към това правителство. Ако търсиш откъде е изтекла информацията, аз бих започнал оттам.

— Да, но документът попадна в хотела, където беше настанен щабът в Борнмът. Секретарките и държавните служители не ходят по партийни конференции и не се мотаят в хотела на щаба.

— Ами, кой ги знае, Мати? Все пак е по-вероятно да идва от някой от тях. За бога, можеш ли да си представиш как лорд Уилямс коленичи пред вратата на някаква хотелска стая?

Той се изсмя силно, за да подчертае колко нелепа би била такава ситуация и Мати се присъедини към него. Но О’Нийл току-що бе признал, че му е ясен начинът, по който е подхвърлен документът с данните от проучването. Имаше само една причина да знае това. Прекомерната му самоувереност затягаше примката около врата му.

— Нека те питам за друг случай тогава. Изтеклата информация за схемата с болниците. Казват ми, че сте планирали мащабна промоционална кампания, която е била спряна в последния момент заради отлагането на плана.

— Така ли? Кой ти каза това? — попита О’Нийл.

Мозъкът му препускаше и стигна до стария му приятел Кендрик. Тъпото копеле винаги е имало слабост към красивите жени.

— Няма значение, няма да те притискам, знам, че не би разкрила източниците си. Но това ми звучи пресилено. Отдел „Връзки с обществеността“ винаги е в готовност да подкрепи политиките на правителството, това ни е работата. Ако схемата беше минала, със сигурност щяхме да искаме да я промотираме, разбира се, но нямаше планирана конкретна кампания.

— Казаха ми, че се е наложило да захвърлите една внимателно планирана и готова кампания.

Пепелта, която висеше от цигарата му, загуби битката с гравитацията и се посипа по вратовръзката му; О’Нийл не обърна внимание, веждите му бяха сключени в опит да се концентрира.

— Ако това си чула, Мати, значи са ти дали грешна информация. Звучи ми като някой, който преследва лични цели. Сигурна ли си, че той е в позицията да знае всички факти? Може би ти пробутва някакви негови версии.

С широката си усмивка О’Нийл се опитваше да избие от главата й Кендрик като надежден източник. Усмивката му замръзна, като осъзна, че е адресирал източника като „той“, но нямаше начин това младо момиче да хване тази малка издънка. И все пак тя задаваше твърде много въпроси; О’Нийл започваше да се чувства некомфортно. В червата си усещаше нуждата от нещо по-силно от цигара, независимо какво му беше наговорил Ъркарт.

— Мати, чака ме тежък ден, като се има предвид, че резултатите от вота излизат тази вечер и така нататък. Може ли да спрем дотук?

— Благодаря ти за отделеното време, Роджър. Страшно ми помогна.

— Аз нищо не съм казал.

— Но го правиш толкова убедително.

— Насреща съм по всяко време — каза той и я поведе към вратата.

На излизане минаха покрай компютърния терминал в ъгъла на претъпкания му офис. Тя се наведе да го разгледа и деколтето на блузата й се смъкна няколко сантиметра. Той се приведе до нея, доволен от гледката.

— Вашата партия е доста напред с технологиите. Предполагам, всички компютърни терминали в сградата са свързани с централния компютър?

Той се изправи, камбани забиха „тревога“ дълбоко в него, достатъчно силно, за да го разсеят от извивките на гърдите й.

— Ами… предполагам — каза той.

Сложи ръка на извивката на гърба й и я насочи леко към вратата.

— Страхувам се, че съм малко скарана с компютрите. Може някой път да ми дадеш някой урок, Роджър.

— Трябва много да си закъсала, за да питаш мен — пошегува се той.

— Изглеждаш като човек, който се оправя с всичко.

— Всички минаваме курс на обучение, но аз едва знам как да включа скапаното нещо — каза той. — Почти не го ползвам. Само за вътрешна поща, такива работи.

Очите му трептяха силно, той вече не можеше да се контролира.

— Извинявай, трябва да бягам — промърмори той и изхвърча от собствения си кабинет.

В 5 следобед вратите на Зала №14 в Камарата на общините бяха тържествено затворени и гласуването приключи. Жестът беше изцяло формален, защото последните от всички 335 гласа бяха пуснати 10 минути по-рано. Зад затворените врати, под огромните маслени картини и грапавите тъмни тапети, сър Хъмфри и малък екип квестори се събраха, доволни, че денят беше минал гладко, въпреки че беше започнал ужасно с корекцията заради Ърл, която беше пратила подготовката им по дяволите. Една бутилка уиски се развъртя, за да се подсилят за броенето. В различни стаи в двореца осемте кандидата в разнообразни фази на вълнение или трезвост чакаха призива, който можеше да промени живота им.

Биг Бен удари шест и петнадесет, когато ги повикаха; в шест и половина отвориха вратите на залата и множеството депутати нахлуха вътре, за да станат свидетели на историческия момент. Бяха твърде много, за да могат всички да седнат на дългите маси, подобни на ученически чинове, а нямаше достатъчно място и за правостоящи, затова оставиха вратите отворени и тълпата изпълни и коридора отвън. Вървяха сериозни залози, докато депутатите правеха последни изчисления за вероятния резултат; коридорът започна да прелива, когато се присъединиха и хората от медиите, които се опитваха да попият всеки шепот.

Сър Хъмфри се наслаждаваше на момента. Той беше в залеза на кариерата си, отдавна беше преминал пика на парламентарната си слава; дори малкото недоразумение покрай ваканцията му на Карибите му беше донесло повече внимание в Уестминстър, отколкото можеше да се похвали през последните години. „Безполезен е вятърът, който не вдига женски поли“, бяха го чули да се шегува в пушалнята. Сега седеше на подиума в залата в средата на редицата от негови „лейтенанти“ и като приглаждаше мустака си, призова за ред в залата.

— Тъй като имаме безпрецедентно голям брой имена на бюлетината, предлагам да съобщя резултатите по азбучен ред — започна той.

Започнаха с лоши новини за Дейвид Адамс, суетния бивш председател на Камарата, който беше заточен на задните скамейки по времето на Колингридж, след като беше заявил на всеослушание, че прекарва повече време при кралицата от министър-председателя. Беше се надявал да получи приличен брой гласове, които да му послужат да потърси отново пост в Кабинета. Копринената носна кърпичка увисна от смайването му, когато Нюлендс обяви, че той е събрал само дванадесет гласа. Бяха му обещани много повече, докато наливаше вино в гърлата на толкова много от неговите колеги. „Кучки!“ — чуха го да мърмори.

Сър Хъмфри продължи по азбучен ред. Никое от следващите четири имена, включително Макензи, не бе събрало повече от двадесет гласа. Пол Годар, бесният католик, който основаваше кампанията си единствено на обещанието да забрани аборта под всякаква форма, получи едва три. Той поклати непокорно глава; неговата победа не беше за земното царство.

Оставаха само още три имена — Самюъл, Ъркарт и Ултън — и общо 281 неразпределени гласа. Напрежението в претъпканата зала се покачи. Бяха нужни минимум 169 гласа за успех на първия тур. Още няколко странични облога бяха сключени в последния момент в един от ъглите на залата, когато двама от уважаемите представители се скараха дали все пак няма да има победител още в първия рунд.

— Майкъл Самюъл — произнесе напевно сър Хъмфри и огледа драматично залата като Хамлет на гроба. — Деветдесет и девет гласа.

В залата се възцари мъртвешка тишина, докато някакъв влекач, плаващ нагоре по Темза, не наду сирената три пъти. Това развесели хората и разсея напрежението, а Самюъл промълви, че е жалко, че гласовете на капитаните на влекачи не се броят тук. Ясно беше, че е разочарован да бъде толкова далеч от победния брой гласове.

— Франсис Ъркарт — деветдесет и един гласа.

Бяха му запазили място на една от най-предните редици; той кимна безмълвно в знак на благодарност.

— Патрик Ултън — деветдесет и един гласа.

И това беше. Залата изригна. Никой вече не обръщаше внимание на Нюлендс. Той се опита да продължи.

— Тъй като няма избран кандидат, ще има втори тур точно след една седмица. Припомням на тези, които искат да участват във втория вот, че трябва да внесат кандидатурите си до четвъртък. Закривам заседанието!

Но вече никой не го слушаше.