Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Къща от карти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Cards, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Добс

Заглавие: Къща от карти

Преводач: Георги Иванов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: печатна база Сиела

Излязла от печат: август 2014

Отговорен редактор: Красимир Гетов

Редактор: Катя Найденова

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Катя Найденова

ISBN: 978-954-28-1559-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и трета

В прахоляка от експлодирала амбиция залезът е още по-красив. А аз обичам да се разхождам вечер.

Неделя, 24 октомври

„Седмичен обзор“. Цяла нация пред телевизорите. Лъвове и християни — или поне един християнин. Колингридж започна да се отпуска по време на предаването. Беше репетирал много през последните два дни, а въпросите, както очакваше, му даваха възможност да говори с ентусиазъм за бъдещите няколко години. Беше настоял въпросите относно Чарли и статията в „Обзървър“ да останат накрая — не искаше да даде шанс на тези кучки в апаратната да се отметнат от обещанието си да отделят само десет минути на това. А и искаше да е загрял. След като четиридесет и пет минути говори за националния интерес и светлото бъдеще, със сигурност всеки разумен човек би приел подобни въпроси просто като злобни и несъществени.

Сара се усмихваше окуражително, седнала в ъгъла на студиото, когато прекъснаха за последната рекламна пауза. Той й прати въздушна целувка, когато студио мениджърът размаха ръце, за да сигнализира, че след секунди пак са в ефир.

— Г-н министър-председател, в последните няколко минути на предаването бих искал да поговорим за обвиненията в материала на „Обзървър“ от миналата седмица, че брат ви, Чарлз, е търгувал незаконно с акции.

Колингридж кимна, изражението му беше сериозно, нетрепващо.

— Знаем, че по-рано тази седмица Даунинг стрийт отрече вашето семейство да има нещо общо със случая и се изказа предположение, че става дума за объркана самоличност. Прав ли съм?

— Нямаме нищо общо. Абсолютно нищо. Представям си, че може да е станало объркване с някой друг Чарлз Колингридж, но не съм в позиция да коментирам невероятната статия на „Обзървър“. Всичко, което мога да кажа, е, че никой от моето семейство не се е занимавал с акции на „Ринокс“. Залагам честта си на това.

Той изговори думите бавно, наведен напред, като гледаше водещия право в очите.

— Знаем, че брат ви отрича да се е регистрирал като живеещ на адреса на магазин в Падингтън.

— Точно така — потвърди Колингридж. — Известно е на всички, че той не е в най-добрата си форма в момента, но…

— Простете, че ви прекъсвам, г-н министър-председател, но времето ни напредна. По-рано тази седмица един от нашите репортери изпрати писмо до себе си на адреса на Чарлз Колингридж, същия адрес в Падингтън, който е ползван при откриването на банковата сметка. Използвахме яркочервен плик, за да сме сигурни, че ще се отличава. Вчера репортерът отиде да си го поиска. Ние го заснехме. Бих искал да погледнем видеоекрана. Извинявам се за лошото качество на картината, но се страхувам, че използвахме скрита камера, защото управителят на магазина отказваше да ни сътрудничи.

Водещият завъртя стола си, за да вижда заедно със зрителите зърнестата, но гледаема картина от видеото, което пуснаха на голям екран зад него. Колингридж хвърли угрижен поглед към Сара, преди внимателно да завърти и своя стол. Той видя как репортерът се приближава към щанда, вади някакви документи за самоличност от портфейла си и обяснява на магазинера, че има писмо за него на адреса на Чарлз Колингридж, който получава кореспонденцията си тук. Магазинерът, същият дебел и груб мъж, който беше обслужил Пени преди няколко месеца, обясни, че може да даде писмото само на някой, който има касова бележка за регистриран при него адрес.

— Тука много важни писма идват — подсмръкна той. — Не мога да ги давам на кой да е.

— Ама ето го там. Този, червения плик. Оттук го виждам.

С почесване по корема и недоверчива гримаса, магазинерът се обърна назад и извади няколко плика от преградка с номерче. Бяха три плика. Той сложи червения плик на тезгяха пред репортера, а другите два до него. Опитваше се да сравни имената на плика. Камерата се приближи към другите два плика. Отне й няколко секунди да фокусира, докато буквите на надписаните пликове се видят ясно. И двата плика бяха адресирани до Чарлз Колингридж. Единият носеше логото на Обединена банка на Турция. Другият бе изпратен от отдел „Промоционални материали“ на партията, от централата на Смит скуеър.

Водещият се обърна отново към събеседника си. Християнинът беше притиснат в ъгъла.

— Първият плик от Обединена банка на Турция, изглежда, потвърждава, че това е адресът, който е използван при покупката и продажбата на акции на компанията „Ринокс кемикъл“. Но се озадачихме от писмото от щаба на вашата партия. Обадихме се в отдел „Промоционални материали“, като се представихме за доставчик с пратка за Чарлз Колингридж, който не може да разчете адреса.

Колингридж знаеше какво трябва да направи. Трябваше да спре това насилие над репутацията на брат му и да осъди неморалните и подмолни методи, използвани в предаването, но устата му беше пълна с пустинен пясък и докато се мъчеше да намери думи, в студиото се разнесе звук от запис на телефонен разговор.

— … да потвърдите адреса, който имаме за г-н Колингридж, и ще му занесем пратката веднага.

— Само минутка, ако обичате — чу се любезен млад глас. — Отварям го на монитора.

Чу се звук от щракане по клавиатура.

— А, ето. Чарлз Колингридж, 216 Прейд стрийт, Падингтън, Лондон.

— Благодаря. Благодаря много. Чудесна работа ми свършихте.

Водещият отново се обърна към Колингридж.

— Как ще коментирате, г-н министър-председател?

Министър-председателят се взираше мълчаливо пред себе си и се чудеше дали сега е моментът да излезе от студиото.

— Разбира се, ние приехме много сериозно вашето обяснение, че може да е случай с объркана самоличност, да става дума за друг Чарлз Колингридж.

Колингридж искаше да изкрещи, че това не е неговото обяснение, че е просто импровизирано предположение от неговия прессекретар, но водещият вече беше готов да продължи, отрязвайки всички пътища за спасение.

— Знаете ли колко човека с името Чарлз Колингридж има в телефонния указател на Лондон, г-н министър-председател?

Колингридж не отговори, седеше мрачен, с пепеляво лице.

— Чудя се дали ви е интересно да разберете, че няма други хора с това име в указателя за Лондон. Нещо повече, от британския телеком ни казаха, че има само един записан Чарлз Колингридж в цяла Великобритания. И това е брат ви, г-н министър-председател.

Отново пауза, приканваща към отговор, но такъв не последва.

— Тъй като, изглежда, става дума за злоупотреба с вътрешна информация, запитахме и „Ринокс кемикъл“, и Министерството на здравеопазването дали Чарлз Колингридж е работил за тях. От „Ринокс“ казаха, че нито те, нито техните дъщерни фирми са имали такъв служител. От пресцентъра на Министерството на здравеопазването бяха малко по-необщителни и обещаха да се свържат по-късно, но не го направиха. Обаче от офиса на профсъюза ни оказаха повече съдействие. Те също потвърдиха, че няма записан служител на име Колингридж в което и да било от всичките петстотин и осем бюра на министерството в цялата страна.

Водещият събра листовете пред себе си.

— Явно са имали Мини Колингридж, която е работила в бюрото в Ковънтри до преди две години, но после заминала за Ямайка.

Лъвът се усмихна и щракна с челюсти. Колингридж виждаше Сара встрани от подиума. Сълзи се стичаха по бузите й.

— Г-н министър-председател, наближава краят на предаването. Има ли нещо, което искате да кажете?

Колингридж седеше и гледаше Сара, искаше му се да се затича и да я прегърне, да я излъже, че няма нужда да плаче, че всичко ще бъде наред. Все още седеше безмълвен в стола, когато зловещата тишина в студиото бе нарушена от музикалната шапка за края на предаването.

Това беше краят.

 

 

Когато се върна на Даунинг стрийт, Колингридж отиде право в залата на Кабинета. Влезе сковано, огледа с уморен поглед стаята. Обиколи бавно масата, толкова красноречиво оформена като ковчег, като влачеше пръста си по кафявото сукно, спря в далечния край, където първоначално беше седял като най-младия член на Кабинета. Струваше му се много по-отдавна от изминалите десет години, сякаш в друг живот.

Когато стигна сегашния си стол в средата на масата, под взора на великия Уолпоул, той се пресегна към единствения телефон в стаята, сложен до попивателната пред мястото му. Телефонната централа на Даунинг стрийт беше легендарна институция, позната просто като „суич“[1], а телефонистките сякаш притежаваха магията на вещици, която им помагаше да се свържат с всеки по всяко време.

— Дайте ми министъра на финансите. Моля.

Отне по-малко от минута и министърът беше на линията.

— Колин, гледа ли го? Колко лошо ще реагират пазарите?

Министърът даде засрамен, но честен отговор.

— Кръв и урина, а? Ще видим. Ще държим връзка.

После Колингридж говори с външния министър.

— Какви ще са вредите, Патрик?

— Ами откъде да започна, Хенри? От години се мъчим да затворим устите на приятелите ни в Брюксел. Сега ще ни се смеят.

— Поправимо ли е?

Дълга пауза от другата страна.

— Толкова зле, а?

— Съжалявам, Хенри.

За един кратък момент Колингридж помисли, че мъжът отсреща наистина съжалява.

Следващият по ред беше председателят на партията. Уилямс беше древен, пълен с опит, беше виждал какво ли не. Той знаеше, че в такива случаи е по-добре да се държиш професионално, отколкото приятелски.

— Г-н министър-председател — започна той, защото говореше на длъжността, а не на човека — през последния час получих обаждания от седем от общо единайсетте ни регионални председатели. Неприятно ми е да кажа, че всички без изключение мислят, че ситуацията е катастрофална за партията ни. Смятат, че сме преминали всякакви граници.

— Не, Теди — поправи го уморено Колингридж — те смятат, че аз съм преминал всякакви граници. Има разлика.

Оставаше му още едно обаждане. Беше до личния му секретар, когото помоли да поиска аудиенция в Бъкингамския дворец по обяд на следващия ден. Секретарят се обади след четири минути, за да каже, че Нейно Величество ще може да го приеме в един на обяд.

И с това приключи.

Би трябвало да чувства облекчение, огромен товар се вдигаше от раменете му, но всеки мускул в тялото го болеше, сякаш часове наред го бяха ритали футболни хулигани. Загледа се в строгите черти на Уолпоул.

— О, да, ти би се борил с копелетата докрай. И сигурно би спечелил. Но тази работа вече съсипа брат ми, а сега съсипва мен. Няма да я оставя да съсипе и щастието на Сара — прошепна той. — Най-добре да й кажа.

Малко след това той излезе от стаята и потърси жена си, след като беше подсушил лицето си.

Бележки

[1] От switch (англ.) — свързвам, прехвърлям.