Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Къща от карти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Cards, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Добс

Заглавие: Къща от карти

Преводач: Георги Иванов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: печатна база Сиела

Излязла от печат: август 2014

Отговорен редактор: Красимир Гетов

Редактор: Катя Найденова

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Катя Найденова

ISBN: 978-954-28-1559-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесет и седма

Понякога се мразя за слабостите си. Но като цяло ми е по-лесно да мразя другите.

Понеделник, 29 ноември

Чистачът откри тялото малко след като дойде за смяната си в 4:30 в една мрачна, мразовита сутрин на бензиностанцията на главен път М27 близо до Саутхемптън. Той чистеше тоалетните, когато откри, че една от вратите на кабинките не може да се отвори. Наближаваше шестдесет и осмият му рожден ден и той изпсува, като сгъна старите си стави, за да надникне под вратата. С мъка се наведе, но накрая забеляза две обувки. Тъй като към обувките имаше и чорапи, и крака, той нямаше нужда от повече информация, за да задоволи любопитството си. Вътре имаше човек и независимо дали беше пиян, умрял или умиращ, това щеше да прати целия му работен график по дяволите. Старецът изпсува отново и се затътри да извика отговорника на смяната.

Отговорникът разви ключалката с отвертка, за да отвори вратата, но явно коленете на мъжа вътре я запречваха и колкото и да натискаше, не можа да я отвори повече от няколко сантиметра. Той бръкна зад вратата в опит да мръдне коленете, но вместо това напипа една увиснала ръка, която беше студена като лед. Той отскочи ужасено и веднага изми педантично ръцете си, преди да отиде със залитане да се обади на полицията за линейка, докато чистачът остана на пост при тялото.

Полицията пристигна малко след 5:00 часа и опитът им в такива случаи си каза думата, като за секунди откачиха вратата от пантите. Тялото на О’Нийл, напълно облечено, беше свито до стената. Лицето му нямаше цвят и беше разтеглено в зловеща маска с оголени зъби. Очите бяха ококорени. В скута му полицията намери две части от ламаринена кутийка, а на пода до него откриха найлоново пликче с малко бял прах вътре и куфарче, пълно с политически брошури. Откриха и няколко зрънца от белия прах по кожата на куфарчето, което О’Нийл явно е използвал като равна повърхност. От единия му свит юмрук те успяха да измъкнат една измачкана банкнота от двадесет паунда, която е била свита на фуния, преди да бъде смачкана от предсмъртните гърчове на О’Нийл. Другата му ръка беше изпъната над главата, като че ли озъбеният труп даваше един последен, ужасен салют за сбогом.

— Още един наркоман взе последната си доза — промърмори полицейският сержант към по-младия си колега. — По-често ги намираме със забодена игла в ръката, но този, изглежда, е изиграл балета на умиращия лебед с кокаин.

— Не знаех, че е смъртоносен — каза другият.

— Може сърцето му да не е издържало. Или е взел нещо некачествено. Много се продава по разни отбивки по магистралите и тия друсалки въобще не знаят какво си вкарват в организма. Понякога вадят лош късмет.

Той започна да пребърква джобовете на О’Нийл за някакви документи за самоличност.

— Айде, да почваме, малкия. Вземи се обади на проклетите фотографи да дойдат да запечатат тая гнусна сценка. Няма какво да седим тука и да се помайваме, нали така… г-н Роджър О’Нийл.

Беше намерил портфейл, в който имаше няколко кредитни карти.

— Чудя се кой е или по-скоро кой е бил този.

Стана 7:20, докато представител на следователя разреши преместването на тялото. Санитарите се мъчеха да измъкнат сгърчения труп от кабинката и да го сложат на носилка, когато се чу глас по радиостанцията. Тялото не само си имаше име, а и досие.

— А така — каза сержантът — сега ще стане мазало. Ще дойдат от криминалния отдел, старши офицери, даже началникът идва да хвърли един поглед на тоя.

Той почеса брадичката си и се обърна към голобрадия си колега.

— Работата стана дебела. Явно нашият човек под одеялото е бил важна политическа фигура с връзки на Даунинг стрийт. Гледай да напишеш много добър доклад, малкия. Буква по буква. Може пък да стане бестселър, де да знам.

 

 

Мати беше под душа, отмивайки и последните следи от предната вечер, когато звънна телефонът. Беше Крайевски, обаждаше се от редакцията на „Кроникъл“.

— Малко раничко си станал, Джони — опита се да се оплаче тя, преди той да я прекъсне.

— Трябва да знаеш това. Още едно от твоите невероятни съвпадения. Току-що пристигна от осведомителните агенции. Явно полицията в Саутхемптън само преди няколко часа е открила твоя Роджър О’Нийл мъртъв в една обществена тоалетна.

Тя се закова на място, гола, от нея се стичаше вода по килима, но тя не обърна внимание.

— Кажи ми, че това е някаква безвкусна шега за добро утро, Джони. Моля те.

— Явно ми е писано все да те разочаровам, Мати. Съвсем сериозно говоря. Вече пратих репортер на мястото, но от местната полиция били повикали отдел „Наркотици“. Говори се, че е свръхдоза.

Мати потръпна, когато едно от парчетата на пъзела падна на мястото си.

— Значи това било. Бил е наркоман. Нищо чудно, че се държеше толкова странно.

— Не е бил типът човек, който искаш да седи на аварийния изход в самолета ти, а?

Той се опита да се пошегува, но от другата страна на линията се чу вой на страдание и ярост.

— Мати, какво, за бога…?

— Той беше нашият човек. Единственият, за когото знаехме със сигурност, че е замесен в мръсната игра, единственият, който беше оставил някакви отпечатъци по всичко. Единственият, който можеше да ни помогне да разгадаем тази скапана мистерия. Сега изчезва от сцената само един ден преди да изберат новия министър-председател. Връщаме се от нулата. Не разбираш ли какво става, Джони?

— Какво?

— Не може да е съвпадение. Било е убийство!

 

 

Веднага щом навлече някакви дрехи, дори без да изсуши косата си, Мати се втурна да търси Пени Гай, макар че на пръв поглед изглеждаше безсмислено. Тя натиска звънеца на входа на блока й няколко минути, но без отговор, докато една млада жена излезе забързано отвътре, оставяйки вратата открехната, и Мати се вмъкна. Тя взе скърцащия асансьор до третия етаж и откри апартамента на Пени. Чука на вратата още няколко минути, преди да чуе тътрене на крака и превъртане на ключ. Вратата се отвори бавно. В първия момент нямаше и следа от Пени, но когато Мати влезе, видя Пени да седи тихо на дивана, пердетата бяха спуснати, очите й се взираха в нищото.

— Разбрала си — прошепна Мати.

Агонията, която прокарваше дълбоки линии по лицето на Пени, беше достатъчен отговор. Мати седна до нея и я прегърна. Пръстите на Пени бавно се вкопчиха в ръката на Мати, както удавница се хваща за носещо се по течението дърво. Когато най-накрая Пени проговори, гласът й трепереше, пропит от мъка.

— Той не заслужаваше да умре. Може и да беше слаб човек, но не беше лош. Беше много мил човек.

— Какво е правил в Саутхемптън?

— Отиде да прекара уикенда с някого. Не искаше да каже с кого. Беше една от глупавите му тайни.

— Имаш ли предположение?

Пени поклати глава сковано, едва забележимо.

— Знаеш ли защо е мъртъв? — попита Мати.

Пени се обърна и я погледа, в очите й гореше обвинение.

— На теб не ти пука за него, нали? Само от какво е умрял.

— Съжалявам, че е мъртъв, Пени. Също така съжалявам, защото смятам, че върху него ще падне вината за много неща, които се случиха напоследък. А не мисля, че това е справедливо.

Пени премигна бавно, като първокласник пред задача от висшата математика.

— Но защо ще обвиняват Роджър?

— Мисля, че са му готвили капан. Някой е използвал Роджър, изнудвал го е и го е въвлякъл в мръсната си политическа игра, докато Роджър е изпуснал нервите си.

Пени се замисли за момент.

— Не само на него са му готвили капан — каза тя.

— Какво имаш предвид?

— Пат. Пратили са му някаква касета. Мислеше, че аз съм го направила.

— Кой Пат?

— Патрик Ултън. Той мислеше, че аз съм направила запис на двама ни в леглото, за да го изнудвам. Но е бил някой друг. Не бях аз.

— Значи затова се отказа той!

Мати ахна, като разбра изведнъж смисъла на това.

— Но… кой би направил такъв запис, Пени?

— Не знам. Може да е всеки от конференцията, според мен. Всеки в хотела в Борнмът.

— Пени, няма как да е така! Който е искал да изнудва Патрик Ултън, е трябвало да знае, че ти спиш с него.

— Родж знаеше. Но той никога не би… Или може да е той?

Тя произнесе последното с умолителен тон, отчаяно очакваща да получи уверение, че това не е възможно. В нея започваха да се прокрадват съмнения.

— Някой е изнудвал и Роджър. Някой, който е знаел за проблема му с наркотиците. Някой, който го е накарал да подхвърля документи на медиите и да фалшифицира компютърни файлове, и всички други неща. Някой, който…

— Го е убил?

— Да, така мисля, Пени — каза тя меко.

— Защо…? — проплака Пени.

— За да прикрие следите си.

— Ще разбереш ли кой е, Мати? Заради мен.

— Ще опитам — каза тя. — Просто не знам откъде да започна.

 

 

Навън беше пронизващ студ, но Мати сякаш не забелязваше това. Умът й беше като коша й за пране, преливащ от захвърлени идеи, а докато се опитваше да рови в него, тя прекара деня си, като се самонаказваше. Беше излязла за дълъг крос в парка, беше се хвърлила да почисти всяко ъгълче на апартамента, изглади дори бельото си, но нищо не помагаше. Смъртта на О’Нийл беше затръшнала вратата за всяка идея в главата й. Вечерта се обади на Крайевски.

— Ела, Джони. Моля те.

— Явно си отчаяна.

Тишината от другата страна не подобри настроението му.

— Ама навън се скъсва да вали сняг — запротестира той.

— Така ли?

— Дай ми двайсет минути — промърмори той, преди да затвори телефона.

Оказаха се по-скоро четиридесет. Той се появи с голяма кутия пица.

— Това за мен ли е? — попита тя, като отвори вратата. — Колко мило.

— Не, всъщност е за мен. Предположих, че вече си вечеряла — въздъхна той. — Но мисля, че ще стигне и за двама ни.

Беше решил да не прави нещата лесни за нея. Тя не заслужаваше.

Довършиха пицата, облегнали гърбове на стената във всекидневната й, трохи бяха разпилени около тях, кутията — захвърлена настрана, почистеният под отново беше оклепан.

— Каза ли на Грев, че пиша книга? — попита тя.

Той избърса пръсти в хартия от една кухненска ролка.

— Реших да не го правя. Не мисля, че е добра идея да знае, че още поддържаме контакт. Ти не си точно служител на месеца в „Кроникъл“, Мати. Както и да е — добави той и горчивината отново се появи в гласа му — всеки би решил, че спя с теб.

— Нараних те, нали?

— М-да.

— Съжалявам.

— Винаги има шанс поне да вляза в някоя бележка под линия в тази твоя книга.

— Историята става все по-голяма и по-голяма, Джони, но още не знам края, не съм открила липсващото парче.

— Което е?

— Кой е убил О’Нийл.

— Какво? — извика той изплашено.

— Само това се връзва — каза тя, като пак се оживи и разпали. — Нищо, което се случва напоследък, не е съвпадение. Разбрах, че някой нарочно е изнудвал Ултън, за да се откаже от изборите. Някой го е отстранил точно както са отстранили Колингридж и Макензи, предполагам и Ърл. И О’Нийл.

— Имаш ли представа какви ги говориш? Този тъп нещастник е умрял от свръхдоза. Това да не ти е КГБ.

— Що се отнася до О’Нийл, може и КГБ да са.

— Божичко!

— Джони, изправени сме пред някого, който не би се спрял пред нищо.

— Но кой? И защо?

— Там е скапаният проблем. Не знам! Всичко води към О’Нийл, а сега него го няма!

Тя изрита ядосано празната кутия от пица.

— Виж, не е ли много по-лесно да предположим, че всичките тези глупости ги е свършил самият О’Нийл? — попита той.

— Но защо му е да се замесва?

— Не знам. Изнудване. Пари за дрога може би. Власт може би. Пристрастените никога не знаят кога да спрат. Забъркал се е в нещо твърде сериозно и се е изплашил. Изгубил е контрол и се е самоубил.

— Кой се самоубива в обществена тоалетна? — каза тя презрително.

— Мозъкът му е бил изпържен!

— И който го е убил, се е възползвал точно от това!

И двамата се задъхваха от яд, облегнати рамо до рамо и все пак в далечни, различни светове.

— Дай отначало — каза упорито Крайевски, опитвайки още веднъж. — Изтеклата информация. Да играем на мотив и възможности.

— Парите не са били мотив. Няма признаци за това.

— Значи е било мръсна игра за власт.

— Съгласна. Което значи, че О’Нийл не е човекът, който стои зад това.

— Имал е възможности обаче.

— Не и за всичките документи. Част от тях са от правителството, а не от партията. Строго секретни материали, до които нямат достъп дори някои от членовете на Кабинета, камо ли някакъв служител.

— А Теди Уилямс?

— Защо му е да краде собствените си файлове? Най-малкото пък такива, които пратиха неговия любимец Самюъл в канавката.

— И…

— Правителството. Трябва да е някой от правителството.

Крайевски откри късче пица, залепнало за зъбите му, и го затъркаля с език из устата си, докато мислеше.

— Имаш ли списък с министрите от Кабинета?

— В някое чекмедже.

— Тогава стани си от прекрасния задник и го намери.

След известно ровене, което изобличи частичния провал на опитите й да почисти, тя откри списъка сред една купчина документи и му го подаде. Той отиде до работната й маса и помете с ръка купчините книги и остатъци от какво ли не в единия край, докато отдолу се показа гладката, ламинирана бяла повърхност. Белотата на масата беше като празен лист, който чака да бъде запълнен. Той взе един молив и започна да пише двадесет и двете имена.

— Добре. Кой може да е отговорен за изтеклата информация? Давай, Мати. Мисли!

Тя крачеше из стаята и се опитваше да се концентрира, мъчеше се да се ориентира в бюрократичния лабиринт.

— Има два документа, които биха могли да изтекат само от Кабинета — каза тя най-накрая. — За орязването на Териториалната армия и за одобрението на лекарството на „Ринокс“. Мисля, че може да добавим и отмяната на схемата с болниците; така и не повярвах, че О’Нийл и партията са били замесени там.

— Кой в правителството би знаел за тези неща?

— Всеки, който е бил в съответната комисия в Кабинета.

— Готов съм, когато кажеш — каза той, като държеше молива.

Тя започна бавно да изрежда имената на членовете на различните комисии в министерството, които биха могли да знаят за тези решения.

— Така, за орязването на ТА — започна тя. — Министърът на отбраната, на финансите.

Съставът на комисиите в Кабинета трябваше да бъде тайна, но беше и предмет на постоянни клюки от страна на запознати в коридорите на властта.

— Министър-председателят, разбира се.

Тя броеше на пръсти.

— Министърът на труда, а също и външният министър.

Той сложи отметки до имената в списъка.

— За схемата с болниците е била съвсем друга комисия. Министърът на здравеопазването, финансовият, на търговията, образованието, околната среда. Мисля, че са това.

Още отметки.

— Но за одобрението на „Ринокс“… Мамка му, Джони, това не би трябвало да е минавало през която и да е комисия в Кабинета. Това е вътрешен въпрос и е само от компетенцията на Министерството на здравеопазването. Министър-председателят би знаел за това, разбира се, но не мога да се сетя за друг.

Тя застана до него и двамата се наведоха над масата, взирайки се в неговите драсканици. Като преглеждаше списъка, раменете й увиснаха.

— Май оплескахме системата — промърмори тихо Крайевски.

Имаше само едно име с три отметки до него, само един човек, който е имал достъп и до трите изтекли документа, само един човек, когото можеха да обявят за виновен. Хенри Колингридж. Човекът, който беше жертвата на всичко това. Усилията им бяха довели до най-абсурдното заключение.

— Мамка му! — възкликна тя с горчивина.

Обърна се, ритна отново смачканата кутия от пица и навсякъде се разхвърчаха трохи. После ядът й премина в тихи сълзи, които започнаха да се хлъзгат от бузите надолу по извивките на гърдите й. Той я прегърна.

— Съжалявам, Мати — прошепна той. — Явно си е бил Роджър от самото начало.

Той целуна бузите й, вкуси солта на сълзите й, после целуна устните й по начин, който се надяваше да я отнесе далеч от тъгите й. Тя се отдръпна рязко.

— Какво има, Мати? — попита той, огорчен. — Понякога сме толкова близки и после…

Тя не отговори, а заплака още по-силно; той реши да направи един последен опит.

— Може ли да остана през нощта?

Тя поклати глава.

— На дивана?

Пак клатене на глава.

— Навън вали сняг като в Аляска — примоли се той.

Тя вдигна поглед и прошепна:

— Съжалявам, Джони.

— Значи все пак има някой друг, нали?

Отново не последва отговор.

Той затръшна вратата след себе си толкова силно, че листовете литнаха и се разпръснаха по пода.