Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Къща от карти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Cards, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Добс

Заглавие: Къща от карти

Преводач: Георги Иванов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: печатна база Сиела

Излязла от печат: август 2014

Отговорен редактор: Красимир Гетов

Редактор: Катя Найденова

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Катя Найденова

ISBN: 978-954-28-1559-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Не е лошо да си визионер. Да. Да имаш идеали или поне нещо, което да закачиш на партийния билет. Да гледаш в бъдещето. Много е полезно, не мислите ли? Например, когато времето е ясно, повечето политици виждат до… ами, знам някои, които виждат почти до бедните квартали на Батърсий в Лондон.

Франсис Юън Ъркарт беше мъж с много звания: депутат, съветник на Короната, което му гарантираше обръщението „многоуважаеми“, министър на Короната и командор на Ордена на Британската империя. Той беше всичко това и това беше неговата нощ, но въпреки това той не й се наслаждаваше. Беше смачкан в ъгъла на малката и задушна всекидневна, натикан под грозна настолна лампа от шейсетте, която изобличаваше знаците на оредяване в косата му. Беше обсаден от богаташките съпруги, които доброволстваха в избирателния му район. Те бяха отрязали пътищата му за спасение и трябваше да ги слуша как плямпат какво са свършили в последния момент и с какви обувки са били обути. Чудеше се за какво си правят труда. Това беше кварталът Съри, социални групи А и Б в терминологията на екзитполовете на агенциите за проучвания. Тук паспортите бяха приготвени отдавна и рейндж роувърите чакаха пред къщите. Рейндж роувъри? Единственият случай, когато гумите им имаха контакт с кал, беше, ако случайно ги паркират небрежно на полянката пред къщата късно някоя петък вечер или като оставят малките Джони и Ема пред частното училище. Предварителните проучвания в тези райони се смятаха за лицемерие. Тук не брояха гласовете, а ги теглеха.

— Още едно сиропирано охлювче, г-н Ъркарт? — Дебела жена, в чиято гръд, покрита с рокля на големи цветя, сякаш се криеха две шавливи котета, навря в лицето му чиния подгизнали тестени сладкиши.

— Не, благодаря, г-жо Моркам. Страх ме е да не експлодирам.

Каза го с нетърпимост. Това беше семейна черта от много поколения насам. Родът на Ъркарт се състоеше от горди воини от планините на Шотландия, замъкът им беше на бреговете на Лох Нес, но родът на Макдоналдс се беше появил там и сега замъкът беше в руини. Детските спомени на Ъркарт бяха свързани с ободряващия, кристален въздух на хълмистите поля, в компанията на ловни дружинки, лежащи с часове на влажния торф в сладникавия мирис на папрат, докато чакат да се появи елен. Точно както си представяше, че по-големият му брат Алистър е причаквал немците в храсталаците на Данкърк, Франция. Брат му го наричаше FU[1], прякор, който често предизвикваше по шамар зад врата от баща им, макар че минаха години, преди Франсис да разбере защо. Тогава нямаше нищо против, стига да може да се мъкне след големия си брат. Но Алистър не се върна вкъщи. Майка му бе съсипана, никога не се оправи, живееше в спомени за загубения син и пренебрегваше Франсис. И така, в крайна сметка той отиде на юг, в Лондон. В Уестминстър. В Съри. Изостави семейните си отговорности. Майка му така и не му проговори. Да загърби корените си за благото на цяла Шотландия, също би било непростимо, камо ли за Съри.

Въздъхна дори докато се усмихваше. Това беше осемнадесетата подобна среща за деня и ентусиазмът, с който беше оплел доброто си настроение от сутринта, отдавна се беше разнищил и изтънял. Оставаха още цели четиридесет минути, докато пуснат последния глас и затворят избирателните секции. Ризата на Ъркарт беше измачкана и потна. Беше уморен, чувстваше се некомфортно, вкаран в кошарата със стадото жени, които се нахвърляха по него с упоритостта на кокер шпаньоли.

И все пак усмивката му се задържа на повърхността, защото животът му щеше да се промени, какъвто и да беше резултатът от изборите. Ъркарт прекара години в изкачване на политическата стълбица — от задните скамейки на Парламента, през постове на заместник-министър, а сега беше член на Кабинета като Камшик[2], един от двадесет и четирите най-влиятелни поста в правителството. Така получи чудесен офис на Даунинг стрийт №12, само на метри от този на министър-председателя. Точно зад вратите на №12 се бяха срещнали за пръв и единствен път двама от най-прославените британци за всички времена: Уелингтън и Нелсън. Стените бяха пропити от история и авторитет, който сега му принадлежеше.

Но властта на Ъркарт не идваше пряко от държавния му пост. Ролята на партиен камшик не му даваше пълноправен ранг в Кабинета. Не командваше голямо министерство или грамадна машина от държавни служители; неговата длъжност беше безлична, свързана с непрестанно влачене на хомота зад сцената, без публични речи и без телевизионни интервюта. Човек на сенките.

Но също и човек на дисциплината. Той беше камшикът на властта, този, който размахва сопата от време на време. Това значеше, че не просто го уважаваха, но и малко се страхуваха от него. Той беше човекът с най-високата политическа антена в правителството. За да подсигури гласовете, ден след ден, нощ след нощ трябваше да знае къде могат да бъдат открити депутатите, което значеше, че трябва да знае техните тайни — с кого заговорничат, с кого спят, дали ще са достатъчно трезви да гласуват, дали са сложили ръка в джоба на някого или върху нечия съпруга. Всички тези тайни с малките им остри ръбове се събираха грижливо и се подреждаха в черен тефтер, заключен в сейф, за който дори премиерът нямаше ключ.

В Уестминстър такава информация беше власт. Много от членовете на парламентарната група на Ъркарт дължаха оставането на поста си на способността му да се справя с личните им проблеми и нерядко да ги покрива. Често се случваше хора от задните скамейки, планиращи бунт, или от предните скамейки, разсеяни от амбиция, бързо да сменят възгледите си, когато им се напомни за стари провинения, опростени от партията, но не и забравени. Изумително беше как омекваха политиците, когато се изправят пред риска да се сблъскат общественият и личният им живот. Даже на този киселяк от Стафордшир, министъра на транспорта, му дойде акълът, когато беше планирал пресконференция извън правомощията си и твърде близо до избирателния район на министър-председателя. Трябваше му само едно обаждане на телефонния номер в къщата на любовницата му, вместо в дома на съпружеската му идилия.

— Франсис, как ме намери тук, мамка му?

— О, Кийт, дано не съм направил някаква ужасна грешка. Съжалявам, само исках да те питам набързо за пресконференцията, но явно съм взел номера ти от другия списък.

— Какво, дявол да го вземе, имаш предвид?

— А, не знаеш ли? Имаме два указателя. Единият е официален, другият… Ама не се тревожи, пазим си черната книга с голямо внимание. Няма да се случи отново — малка пауза. — Или пък ще се случи?

Министърът беше въздъхнал, звук, пълен с меланхолия и вина.

— Не, Франсис, няма да се случи пак, мамка му.

Още един грешник беше стигнал до бързо разкаяние.

Партията дължеше много на Ъркарт, всеки знаеше това. И след тези избори беше време той да си получи дължимото.

Изведнъж една от отдадените на каузата дами върна Ъркарт в реалността. Очите й бяха превъзбудени, бузите поруменели, дъхът й тежък от киселия послевкус на сандвичите с яйце и кресон, всякаква сдържаност и дискретност в маниера й бяха преборени от жегата и вълненията от деня.

— Кажете ми, г-н Ъркарт, какви са плановете ви? Ще участвате ли и в следващите избори? — попита тя безцеремонно.

— Какво имате предвид? — отговори той, като се отдръпна от нея, а в очите му проблесна оскърбление.

— Не мислите ли вече за пенсия? Вие сте на шейсет и една, нали? Ще сте поне на шейсет и пет за следващите избори — настояваше тя.

Той приведе високата си, ръбеста фигура, за да я погледне право в лицето.

— Г-жо Бейли, все още съм с акъла си и за много среди на моята възраст тепърва влизам в апогея на политическата кариера — отговори през свити устни, които вече не носеха гънките на добрия тон. — Все още има много работа да свърша. И много неща да постигна.

Той й обърна гръб, без да си прави труда да скрие раздразнението си, въпреки че дълбоко в себе си знаеше, че тя е права. Здравите червени цветове на младостта му отдавна бяха изчезнали, златното стана сребърно, както обичаше да се шегува. Носеше косата си по-дълга, за да компенсира. Сухото му телосложение вече не изпълваше класическите костюми така приятно, както преди, а сините му очи бяха станали по-студени с преминаването на толкова много зими. Високият му ръст и изправената стойка го правеха обект на внимание в претъпканата стая, но един министър, пътя на когото навремето беше пресякъл, му беше казал, че има усмивка като дръжка на урна с пепел. „И дано тази пепел скоро е твоята, старо копеле такова.“ Ъркарт не беше вече в разцвета на средната възраст и не можеше да го крие, дори от себе си. Опитът вече не беше негов съюзник.

Колко години наред беше гледал как по-млади и по-малко талантливи мъже се издигат по-бързо от него? Колко пъти беше бърсал сълзите им, бърсал задниците им, заравял тайните им, за да им прочисти пътя? Да, те му бяха длъжници! Все още имаше време да остави своя отпечатък в историята, но и двамата с г-жа Бейли знаеха, че това време не е много.

Но дори след като й обърна гръб, тя продължи да го преследва със словоизлияния относно идеята да се направи еднопосочна отсечка около търговския център на Хай стрийт. Той потърси с умоляващ поглед съпругата си Мортима, която се занимаваше с банални любезности в другия края на стаята. Когато привлече вниманието й, само един поглед й трябваше, за да разбере, че отдавна е трябвало да му се притече на помощ, и тя бързо се появи до рамото му.

— Дами, надявам се, че ще ни извините, но трябва да се приберем в хотела и да се преоблечем преди преброяването на гласовете. Нямам думи да изкажа цялата си благодарност за помощта ви. Знаете, че сте незаменими за Франсис.

Ъркарт дори успя да се усмихне на г-жа Бейли; усмивка като мушица еднодневка, толкова кратка, че едва се появи, преди да умре, но достатъчна да възстанови добрия тон помежду им. Той бързо тръгна към вратата. Вземаше си довиждане с домакинята, когато изборната асистентка, която също беше в стаята, му махна с ръка да изчака. Тя усърдно драскаше някакви бележки в тефтера си, докато говореше по телефона.

— Точно записвам резултатите от предварителните проучвания — обясни тя.

— А пък аз точно се чудех защо това не е свършено още преди час — отново само намек за хумор, който умря, преди да стигне до очите му.

— Нещата не изглеждат толкова добре като миналия път — каза тя, изчервявайки се от забележката му. — Много от поддръжниците ни, изглежда, са си останали вкъщи. Трудно е да се каже, но подозирам, че мнозинството ще бъде по-малко. Не мога да кажа с колко.

— Проклети да са. Заслужават да им се наложи да търпят опозицията няколко години. Може би това ще ги накара да си размърдат задниците.

— Скъпи — жена му го успокояваше, както беше правила в безброй предишни случаи — бъди по-щедър. С мнозинство от двайсет и две хиляди може да си позволим един мъничък спад, нали?

— Мортима, не се чувствам щедър. Чувствам жега и умора и не мога повече да слушам това дърдорене за проучвания по домовете. За бога, изведи ме от тук.

Той продължи да крачи, а тя се обърна към претъпканата стая да помаха с благодарност за довиждане. Обърна се точно навреме, за да види как настолната лампа бе съборена и се счупи на пода.

 

 

Обичайната атмосфера на надвиснала заплаха в офиса на редактора беше отстъпила място на мрачна паника, която заплашваше да излезе извън контрол. Първият тираж отдавна беше изпратен към печатницата, с дръзкото заглавие на първа страница, което гласеше: „У дома, и то сухи!“. Но това беше станало още в шест вечерта, четири часа преди да затворят избирателните секции. Редакторът на „Дейли Кроникъл“ беше поел риск с изборния резултат, за да създаде интерес към първия тираж, когато стигне до улиците. Ако беше прав, щеше да е първи с новината. Ако грешеше, щеше да затъне до гуша в тресавището с алигатори, кръжащи около него.

За Гревил Престън това бяха първите избори като главен редактор и не се чувстваше никак комфортно. Нервността му си личеше от постоянното сменяне на заглавия, неутолимото желание за нова и нова информация от политическите репортери и все по-цветистия му език. Беше назначен само преди няколко месеца от новия собственик на групата на „Кроникъл“, като му беше дадена само една проста и конкретна инструкция: „Резултати!“. Провалът не беше възможен вариант в договора му и знаеше, че няма да му бъде даден втори шанс — както и той самият не бе показал дори намек за съчувствие към други, които бяха работили в „Кроникъл“. Исканията на счетоводния отдел за моментални съкращения на разходите налагаха безкомпромисно окастряне и голям брой хора от по-възрастния персонал се оказаха „рационализирани“ и заменени с по-неопитни, но значително по-нископлатени заместници. Това беше идеално за счетоводния баланс, но беше шамар в лицето за работната атмосфера. Чистката накара останалия персонал да трепери за работата си, редовните читатели бяха объркани, а Престън имаше усещането за постоянно надвиснал над него меч — ситуация, която настоящият собственик нямаше никакво намерение да променя.

Стратегията на Престън за увеличаване на тиража беше свалила акциите на вестника, но той тепърва очакваше да пожъне плодовете на своя труд. Той беше малък човек, дошъл във вестника с маниера на прероден Наполеон, но оттогава беше свалил толкова кила, че сега имаше нужда от тиранти, за да държат панталоните му на място, и постоянен поток от кафета, за да държат очите му отворени. В началото видът му беше загладен и спретнат, но сега беше отмит от безбройните капчици пот, които се събираха на веждите му и караха дебелите рамки на очилата му да се плъзгат надолу по носа му. Пръстите, които в началото барабаняха умислено, сега щракаха нервно. Внимателно отработеният маниер за външна проява на авторитет беше прояден от вътрешна несигурност; вече не знаеше дали може да се справи със ситуацията, с каквато и да било ситуация. Дори беше спрял да чука секретарката си.

Сега обърна гръб на блока от трептящи телевизионни монитори, натрупани един върху друг до едната стена на стаята, и погледна служителката си, която не го оставяше на мира.

— Откъде, по дяволите, знаеш, че нещо ще се обърка? — изкрещя той.

Мати Сторин отказа да се стресне. На двадесет и осем години, тя беше най-младото попълнение в политическия отдел на вестника, като замени един от старшите репортери, който беше станал плячка на счетоводителите заради навика си да провежда интервюта по време на дълги обеди в ресторанта на хотел „Савой“. Но въпреки че беше сравнително млада и нова, Мати твърдо вярваше на преценките си, което некомпетентните мъже бъркаха с инат. Беше свикнала да й крещят и не й беше чуждо да крещи в отговор. Така или иначе беше висока колкото Престън и „почти толкова красива“, както обичаше да остроумничи по негов адрес. Какво от това, че той почти през цялото време зяпаше гърдите й? Това й спечели работата и от време на време й помагаше да спечели някои от споровете им. Не го приемаше за сексуална заплаха. Твърде добре познаваше секретарката му, а и сексуалният тормоз от ниски мъже с яркочервени тиранти беше цената, която беше избрала да плати, като дойде на юг. Ако оцелее тук, може да направи кариера навсякъде.

Тя се обърна към него с ръце, небрежно пъхнати в джобовете на модерно широките й панталони. Заговори бавно, като се надяваше, че гласът й няма да издаде колко е нервна.

— Грев, всеки член на правителството, с когото успях да се свържа през последния час, сваля прогнозите си надолу. Говорих по телефона със служител в избирателния район на министър-председателя, който казва, че според проучванията, изглежда, ще загубят пет процента. Това съвсем не е ясен вот на доверие. Нещо се случва там, усещам го. Правителството не е у дома си и със сигурност не се е прибрало сухо.

— Тоест?

— Тоест заглавието ни е твърде крайно.

— Глупости. Всяко проучване по време на изборите показваше, че правителството ще запази властта си с огромна преднина, а ти искаш от мен да променя първа страница въз основа на… какво? Женска интуиция?

Мати знаеше, че неговата враждебност се дължи на нервността му. Всички редактори живеят на ръба на нервна криза; номерът е да не го показваш. Престън го показваше.

— Добре — продължи той — имаха мнозинство с повече от сто на последните избори. Така че сподели с мен какво казва женската ти интуиция относно утрешния ден. Проучванията предвиждат мнозинство със седемдесет места. Какво казва малката Мати Сторин?

Тя се изправи леко на пръсти, за да го погледне отгоре.

— Вярвай си на проучванията, щом искаш, Грев, но не това се случва там, на улицата. Няма ентусиазъм в поддръжниците на правителството. Няма да излязат да гласуват. Мнозинството им ще бъде намалено.

— Хубаво де — провокира я той — с колко?

Не й беше удобно да стои дълго на пръсти. Поклати глава, за да подчертае внимателната си преценка, крайчетата на русата й коса погалиха раменете й.

— Преди седмица бих казала мнозинство от около петдесет. Сега, струва ми се, е по-малко. Може би доста по-малко.

— Боже, не може да е по-малко! Подкрепяме тези копелета от самото начало. Трябва да ни се отплатят с резултати.

И ти трябва да покажеш резултати, помисли си тя. Всички знаеха къде се намираше техният редактор: в средата на най-голямото тресавище на Флийт стрийт[3]. Единствената политическа позиция на Престън беше, че не може да си позволи да е на страната на губещите. Това дори не беше негова позиция, а позицията, наложена му от новия собственик на вестника Бенджамин Ландлес, предприемач и кореняк лондончанин. Това беше една от малкото привлекателни черти на Ландлес — не се опитваше да бъде сдържан и да крие истинските си намерения, носеше ги на ревера си. Както постоянно напомняше на и без това изплашения си персонал, благодарение на политиката на правителството за защита на конкуренцията сега е по-лесно да се купят десет нови редактори, отколкото един нов вестник. „Така че да не ядосваме правителството, като подкрепяме друга шибана партия.“

Ландлес държеше на думата си. Беше завел нарастващата си армия от вестници в лагера на правителството и всичко, което очакваше в замяна, беше правителството да осигури нужните резултати на изборите. Това не беше разумен аргумент, разбира се, но Ландлес не беше забелязал досега точно разумът да извлича най-доброто от подчинените му.

Престън отново се беше обърнал към блока от телевизионни екрани, надявайки се на по-добри новини. Мати опита отново. Седна върху ъгъла на огромното бюро на редактора, като избута камарата листове с резултати от проучвания, на които той така сляпо разчиташе, строи аргументите си и започна атаката.

— Грев, погледни нещата в перспектива. Когато на хората им писна Маргарет Тачър да размахва дамската си чанта над главите им и тя трябваше да се пенсионира, всички отчаяно търсеха промяна в стила. Искаха нов подход, нова фигура. Не толкова чепата и деспотична; писнало им беше от резки действия и да ги командва някаква жена — ти поне трябва да си наясно с чувството, помисли си тя. — И затова с целия си акъл избраха Колингридж просто защото изглеждаше уверен по телевизията, галантен с възрастните дами и беше компромисна фигура.

Тя пренебрежително сви рамене.

— Но сега този номер няма да мине. Политиките им са захарен памук и не са им останали енергия и ентусиазъм. Кампанията му беше толкова интересна, колкото урок в неделно училище. Ако още седем дни беше мънкал любезности, мисля, че и жена му щеше да гласува за другите. Само и само да има промяна.

Престън беше спрял да гледа екраните и потъркваше брадичката си. Най-после изглеждаше сякаш слуша внимателно. За десети път тази вечер Мати си зададе въпроса дали той ползва лак за коса, за да поддържа специфичната си фризура така безупречна. Стори й се, че на едно място се оформя плешивина. Убедена беше, че си скубе веждите. Той се обърна, за да отвърне на атаката.

— Добре, нека да спрем с мистицизма и да се придържаме към цифрите, става ли? Какво ще е мнозинството? Ще ги преизберат ли, или не?

— Само глупак би казал, че няма да ги преизберат.

— Нямам скапаното намерение да ставам глупак, Мати. Всякакво мнозинство ме устройва. Дявол да го вземе, при тези обстоятелства ще си е сериозно постижение. Всъщност историческо. Четири поредни изборни победи никога не са постигани преди. Така че първа страница остава същата.

Престън бързо даде знак, че разговорът е приключил, като си наля чаша шампанско от бутилка, която стоеше на полицата с книги. На нея не предложи. Започна да рови в листовете по бюрото като сигнал, че тя трябва да си ходи, но човек не можеше да се отърве толкова лесно от Мати. Дядо й беше съвременен викинг, който в бурните първи месеци на 1941-а беше прекосил Северно море с пробита рибарска лодка, за да избяга от окупираната от нацистите Норвегия и да се присъедини към Кралските военновъздушни сили. Мати беше наследила от него не само скандинавските си черти, но и упорития дух, който невинаги се нравеше на слабите мъже. Но изобщо не й пукаше!

— За момент само спри и се запитай какво можем да очакваме от още четири години управление на Колингридж — Мати хвърли своето предизвикателство. — Може би е твърде безхарактерен, за да е министър-председател. Предизборният му манифест беше толкова лек, че вятърът го отвя още първата седмица на кампанията. Не предлага нови идеи. Единственият му план е да стиска палци руснаците и профсъюзите да не разпърдят нещата. Това ли мислиш, че иска страната ни наистина?

— Изящно казано, както обикновено, Мати — подразни я той с наставнически тон. — Но бъркаш. Играчите искат консолидация, а не катаклизми. Не искат да им изхвърлят играчките от количката всеки път, когато разхождат бебето.

Завъртя пръст във въздуха като диригент, който връща объркал се музикант обратно в партитурата.

— Така че няколко години топла бира и крикет няма да са толкова лоши. И ако нашият приятел Колингридж си остане на Даунинг стрийт, ще бъде чудесно.

— Ще бъде убийствено — промърмори тя, като се обърна, за да излезе.

Бележки

[1] (англ.) На английски името се изписва Francis Urquhard — оттам инициалите FU. Също така фонетична игра на думи: fuck you — майната ти.

[2] (англ.). В буквален превод „главен камшик“ — длъжност в британската политическа система, човекът, който отговаря всички членове на партията да гласуват така, както лидерите на партията искат. Няма точен еквивалент в българската политическа система. Нещо като „отговорник по партийната дисциплина“.

[3] Улица, на която са били редакциите на много от вестниците в Лондон. И до ден-днешен е нарицателно за британската преса.