Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Къща от карти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Cards, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Добс

Заглавие: Къща от карти

Преводач: Георги Иванов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: печатна база Сиела

Излязла от печат: август 2014

Отговорен редактор: Красимир Гетов

Редактор: Катя Найденова

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Катя Найденова

ISBN: 978-954-28-1559-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и пета

Има само три грешни думи във възприетото обръщение към членовете на Кабинета: много, уважаеми и джентълмени.

Ъркарт седеше като вкаменен в ъгъла на масата на Кабинета. Шепот и въздишки на изненада се разнесоха около него, но той не искаше, не можеше да се включи. Взираше се дълго време в празния стол на министър-председателя.

Той предизвика това. Сам. Съсипа най-влиятелния мъж в страната. Докато другите около масата смутено дърдореха, съзнанието му се върна към един спомен от преди 40 години, когато като новобранец в армията се готвеше да скочи за пръв път с парашут от 800 метра височина над полята на Линкълншир. Седеше в отвора на зяпналия люк на двумоторния самолет „Айландър“, краката му висяха във въздушната струя отвън, и се взираше в пейзажа долу, който сякаш беше на милиони километри разстояние. Всеки скок е проява на вяра, на доверие в собствената ти съдба и знак на презрение към неща, които ужасяват други. Но гледката от там, горе, си заслужаваше опасността. След като всички скочиха, вятърът се засили и ги отвя настрани; един от тях си счупи крака, друг извади рамо, но тогава единственото, което беше в ума на Ъркарт, беше да се качи пак и да го направи отново.

Сега, като се взираше в празния стол, се чувстваше по същия начин. Вътре в себе си нададе радостен вик, докато външно съумяваше да изглежда толкова шокиран, колкото и останалите наоколо.

 

 

Докато другите кръжаха объркани наоколо, Ъркарт излезе и извървя няколкото метра до офиса си на Даунинг стрийт №12. Той се заключи в кабинета си и до 10:20 вече беше провел две обаждания.

Десет минути по-късно Роджър О’Нийл свика среща на целия пресцентър в щаба на партията.

— Хора, ще се наложи да отмените плановете си за обяд днес. Имам информация, че малко след един следобед трябва да очакваме много важно изявление от Даунинг стрийт. Засега е пълна тайна. Не мога да ви кажа какво е, но трябва да сме готови да се справим. Оставете всичко друго настрана.

Още преди да е станало 11:00, вече се бяха свързали с четирима кулоарни кореспонденти и ги бяха помолили да отменят обедната си почивка. Двама от тях бяха накарани да се закълнат, че ще пазят тайна, и им бе казано, че „нещо голямо се случва на Даунинг стрийт“. Не беше нужно да си член на „Менса“, за да се сетиш, че най-вероятно става дума за „аферата Колингридж“.

Един от тези, за които се очертаваше да пропуснат обяда, беше Мани Гудчайлд, репортерът на „Прес Асошиейшън“. Вместо да седи и да се взира в пъпа си, той използва огромната мрежа от контакти и дължими услуги, които бе натрупал през годините, за да установи, че всички членове на Кабинета са променили графика си, за да бъдат на Даунинг стрийт тази сутрин, въпреки че пресцентърът на №10 отказа да потвърди това. Той беше стара и опитна хрътка и надушваше кръв, а едно предчувствие го накара да се обади в пресцентъра на Бъкингамския дворец. И те, както от Даунинг стрийт, нямаха какво да кажат — поне не официално. Но заместник — прессекретарят беше работил с Гудчайлд преди много време в един вестник в Манчестър и потвърди, напълно неофициално и с обещание да не бъде цитиран, че Колингридж е поискал аудиенция в един на обяд.

До 11:25 осведомителната агенция „Прес Асошиейшън“ беше пуснала новината, че е имало тайна среща на Кабинета тази сутрин и че е предвидено посещение в двореца. Информацията беше изцяло базирана на факти. В 12:00 местните радиостанции започнаха емисиите си с водеща новина: че министър-председателят „е на път за тайна среща с Нейно Величество Кралицата“.

— В Уестминстър избухнаха спекулации през последния час, че Колингридж или има намерение да уволни няколко от най-важните министри и да уведоми Кралицата за промени в Кабинета, или ще признае вината си по скорошните обвинения в търговия с вътрешна информация, извършена от брат му — продължаваше емисията. — Дори има слухове, че тя е била посъветвана да упражни конституционното си право и да поиска оставката му.

Даунинг стрийт се изпълни с репортери, бутащи се, нетърпеливи. В другия край на улицата до познатата на всички черна врата имаше гора от камери и набързо вдигнати стативи с телевизионни прожектори. В 12:45 Колингридж излезе на прага на №10. Той знаеше, че присъствието на тълпата говори за предателство — поредното. Имаше чувството, че някой кове пирони в краката му. Не обърна внимание на виковете на хората от пресата, не ги погледна, нямаше да им направи това удоволствие. Качи се в колата и завиха по улица „Уайтхол“, преследвани от колите на снимачните екипи. В небето се чуваше хеликоптер — и той ги следеше. Пред портите на Бъкингамския дворец отново го чакаше тълпа. Опитът му за достойна оставка се беше превърнал в публично разпятие.

 

 

Министър-председателят беше помолил да не го безпокоят, освен ако е абсолютно наложително. След като се върна от двореца, се беше оттеглил в личния си апартамент на Даунинг стрийт; искаше да бъде сам с жена си няколко часа, но отново желанията му нямаше да се осъществят.

— Много съжалявам, г-н министър-председател — извини се личният му секретар — но се обажда д-р Крисчън. Каза, че е важно.

Телефонът избръмча тихо, когато му прехвърлиха обаждането.

— Д-р Крисчън. С какво мога да ви бъда полезен? Как е Чарли?

— Страхувам се, че имаме проблем — започна докторът, тонът му беше извинителен. — Знаете, че го държим в изолация, далеч от вестниците, за да не го безпокоят всички тези обвинения, които се разпространяват в медиите. Обикновено му изключваме телевизора и измисляме нещо, с което да го занимаваме по време на новинарските емисии, но… Истината е, че нямаше как да очакваме прекъсване на обявената програма с репортажи за вашата оставка. Дълбоко съжалявам, че ви се е наложило да подадете оставка, г-н министър-председател, но моят приоритет е Чарлз. Трябва да поставям неговите интереси над всичко, нали разбирате?

— Разбирам, д-р Крисчън, и сте напълно прав да разсъждавате така.

— Тази сутрин той е чул всичко. Всички обвинения относно акциите. И за вашата оставка. Много е разстроен, за него беше голям шок. Смята, че е негова вината за всичко, което се случва, и съжалявам да го кажа, но той говори, че ще посегне на живота си. Надявах се, че сме на път да постигнем сериозен прогрес с него, но сега се страхувам, че сме пред истинска криза. Не искам да ви тревожа ненужно, но той има нужда от вашата помощ. И то много голяма.

Сара видя болезненото изражение по лицето на съпруга й. Тя седеше до него и държеше ръката му, която трепереше.

— Какво да направя, докторе? Ще направя всичко, каквото кажете.

— Трябва да намерим начин да му вдъхнем малко вяра. Объркан е и е отчаян.

— Може ли да говоря с него, докторе? Сега? Преди нещата да отидат твърде далеч.

След няколко минути доведоха брат му на телефона. Колингридж можеше да чуе звуци на протест и тиха препирня от другата страна на линията.

— Чарли, как си, старче? — каза Хенри меко.

— Хал, какво направих?

— Нищо не си направил, Чарли, абсолютно нищо.

— Провалих те, унищожих всичко! — гласът звучеше странно, като на старец, пресипнал от паника.

— Чарли, не си ти този, който ми причини това.

— Но аз видях по телевизията. Отишъл си при Кралицата да подадеш оставка. Казват, че е заради мен и някакви акции. Не разбирам нищо, Хал, прецаках всичко. Не заслужавам да ти бъда брат. Вече нищо няма смисъл.

Чу се силно, давещо се ридание от другия край на телефонната линия.

— Чарли, искам да ме чуеш добре. Слушаш ли ме?

Още едно ридание, пълно с подсмърчане, сълзи и мъка.

— Няма за какво да се чувстваш виновен. Аз съм този, който трябва да коленичи и да моли за прошка. От теб, Чарли.

— Не ставай глупав…

— Не, чуй ме, Чарли! Винаги сме се справяли с проблемите заедно, като семейство. Помниш ли като ръководех бизнеса в годината, когато почти фалирахме? Бяхме на дъното, Чарли, и вината беше моя. Бях твърде зает с политиката. Тогава кой доведе новия клиент, кой уреди поръчката, която ни спаси? Да, знам, че не беше най-голямата ни поръчка, но дойде в най-жизненоважния момент. Ти спаси компанията, Чарли, спаси и мен. Точно както направи, когато бях такъв глупак, че да ме хванат да карам пил онази Коледа.

— Нищо кой знае какво не съм направил…

— Полицейския сержант, този, дето сте играли голф заедно, ти някак си го убеди да подмени показанията на дрегера, там, в управлението. Ако бяха ми взели книжката, никога нямаше да ме изберат за района. Никога нямаше да стигна до Даунинг стрийт. Не разбираш ли, тъпчо, не си ме провалил, а направи всичко това възможно за мен. Ти и аз винаги сме се изправяли пред всичко заедно. Така и ще бъде.

— Не заслужавам…

— Да, не заслужаваш, Чарли, не заслужаваш брат като мен. Ти винаги беше до мен, когато имах нужда, но аз какво направих в замяна? Оказах се твърде зает за теб. Когато Мери те напусна, знаех колко много те боли. Трябваше да бъда до теб, разбира се, че трябваше. Ти имаше нужда от мен, но аз все се занимавах с нещо друго. Все щях да идвам да те видя утре. Все утре, Чарли, все утре.

Емоцията караше гласа на Колингридж да се пропуква.

— Аз имах моя момент на слава, направих нещата, които исках. Докато те гледах как се превръщаш в алкохолик и на практика се убиваш.

За пръв път някой от двамата казваше думата. Все си говореха, че на Чарли не му е добре, че е преуморен, че страда от нерви — никога, че е неконтролируем алкохолик. Вече нямаше тайни, нямаше връщане назад.

— Знаеш ли, Чарли? Тръгвам си от Даунинг стрийт и ще кажа: „Отървах се“. Майната им на всички — само да знам, че още имам брат. Ужасно ме е страх, че е твърде късно, че те изоставих за твърде дълго, за да мога да ти поискам прошка сега…, че твърде дълго те оставих сам и сега не виждаш смисъл да се оправиш.

Имаше сълзи на изящна болка и от двете страни на телефонната линия. Сара прегръщаше съпруга си, сякаш се страхуваше, че всеки момент някоя вълна ще го отнесе през борда.

— Чарли, ако не можеш да ми простиш, какъв е смисълът от всичко това? Всичко ще е било на вятъра.

Тишина.

— Кажи нещо, Чарли! — каза той отчаяно.

— Ама че си идиот — изтърси Чарли. — Ти си най-добрият брат, който човек може да има.

— Ще дойда да те видя утре. Обещавам. Сега и двамата ще имаме много време един за друг, а?

— Извинявай за цялата драма.

— Честно да ти кажа, не съм се чувствал толкова добре от години.