Майкъл Добс
Къща от карти (14)

Глава четиринадесета

Веднъж спечелих втора награда в училище. Получих Библия с кожена подвързия. Беше надписана с калиграфски почерк от вътрешната страна на корицата — пишеше, че е награда за постижение. Постижение? Това, че станах втори?

Прочетох Библията от корица до корица. Забелязах, че св. Лука казва да прощаваме на враговете си. Прочетох и другите му послания, и тези на всички други светии, наистина ги прочетох. Никъде не се споменава и дума, че трябва да прощаваме на приятелите си.

Август

Време за отдих, грижите — захвърлени настрана, топъл и свеж летен дъжд, сладолед и ягоди, и близалки, и смях, време да си спомним всички тези неща, които са важни в живота. Само дето през август вестниците бяха ужасни.

Докато политиците и старшите политически репортери бяха на почивка, второразредни кулоарни кореспонденти се мъчеха да запълнят вакуума и да закрепят кариерите си. Затова преследваха всеки мимолетен слух. Това, което във вторник беше само жалка спекулация на пета страница, до петък ставаше топновината на вестника. Журналистите от лятната смяна копнееха да се разпишат и твърде често решаваха, че трябва да го направят във вратата на Хенри Колингридж. На редови партийни членове, оставени да гният на поста си и забравени от времето, изведнъж им се оказваше честта с дълги статии, описващи ги като „значими партийни личности“; новите в играта биваха наричани „изгряващи фигури“; на всички се отреждаше място, стига изказванията им да са пикантни и пресилени. Изобилстваха слуховете, че министър-председателят няма доверие на колегите си от Кабинета, както и репортажите за тяхното пък недоволство от него, но тъй като наоколо нямаше авторитет, който да ги опровергае, мълчанието се приемаше като съгласие на авторитетите с тях. Спекулациите се хранеха една друга и завземаха публичното пространство.

Статията на Мати предизвика слухове за „официална инквизиция“ по повод на изтичането на информация от Кабинета. Скоро те прераснаха в прогнози, че все пак ще има ротации през есента. В Уестминстър се говореше, че поведението на Хенри Колингридж става все по-нестабилно, въпреки че в момента той се наслаждаваше на усамотена ваканция в частно имение във Франция на стотици километри от Лондон, близо до Кан.

Точно в най-горещите дни на август братът на министър-председателя също стана обект на лавина от статии, най-вече в клюкарските колонки. Пресцентърът на Даунинг стрийт няколко пъти беше търсен за коментар относно предположенията, че министър-председателят пази гърба на „добрия стар Чарли“ от нарастващото внимание на кредитори, включително данъчните. Разбира се, Даунинг стрийт не даде коментар — това беше личен, а не публичен въпрос, но официалното „без коментар“ по тези напълно нелепи обвинения беше цитирано изкривено в новинарските материали със злонамерени намеци, които го представяха в най-лошата възможна светлина.

Август обвърза министър-председателя по-плътно от всякога с безпаричния му брат. Не че Чарли беше казал някоя глупост — той имаше достатъчно акъл да стои далеч от всичко това. Но анонимно обаждане до един от жълтите неделни вестници помогна да го открият в евтин хотел в малко селце до Бордо. Един репортер беше изпратен да го налива с вино, за да предизвика някое типично изпълнение в стил Чарли, но само успя да го накара да повърне върху репортера и тефтера му. После Чарли припадна. Репортерът веднага плати 50 паунда на едно момиче с голям бюст, за да се надвеси над спящото тяло, докато фотограф запечата „нежния“ момент за поколенията и единадесетте милиона читатели на вестника.

„ПРОПАДНАХ И СЕ ПРОПИХ, КАЗВА ЧАРЛИ“ крещеше заглавието, а текстът под него съобщаваше, че братът на министър-председателя едва ли не бедства и губи разсъдъка си под тежестта на собствения си провален брак, за разлика от звездната кариера на брат му. При тези обстоятелства, официалното „абсолютно никакъв коментар“ от страна на Даунинг стрийт звучеше по-скоро незаинтересовано и студено.

Следващия уикенд същата фотография бе поместена до снимката на министър-председателя, почиващ в значителен комфорт в Южна Франция — което в английските очи изглеждаше като че ли е само на един хвърлей от нещастния му брат. Загатването беше явно: на Хенри не му се излиза от басейна, за да помогне. Фактът, че само преди седмица същият този вестник беше писал колко дълбоко е замесен Хенри в потулването на финансовите афери на Чарли, сякаш бе забравен — докато пресцентърът на Даунинг стрийт не се обади на редактора да се оплаче.

— А какво очаквате, да му се не види? — беше отговорът. — Винаги даваме и двете страни на историята. Подкрепяхме го с всичките му кусури през цялата избирателна кампания. Сега е време малко да върнем баланса.

Да, вестниците през август бяха ужасни. Наистина ужасни, мамка им.

Септември — октомври

Стана по-зле. С идването на септември лидерът на опозицията обяви, че се оттегля, за да отвори път за „по-силна ръка, с която да издигнем знамето си още по-високо“. Той рядко си мереше приказките и това бе една от причините да бъде изместен — това и фактът, че загуби изборите, разбира се. Беше отстрелян от младите мъже покрай него, които имаха повече енергия и повече амбиция, които действаха тихо, почти без негово знание, докато не беше станало твърде късно. Той обяви намерението си да се оттегли в емоционално интервю късно вечерта, дадено в неговия избирателен район в сърцето на Уелс, но до уикенда сякаш почти бе променил мнението си под напора на все още огромните амбиции на жена му, докато не му стана ясно, че вече не би могъл да разчита и на половин глас в един бъдещ Кабинет от неговата партия. Все пак, след като се махна веднъж завинаги, всички красноречиво изразиха възхвалата си за падналия им вожд. Оставката му обедини партията повече от каквото и да беше постигнал, докато заемаше длъжността.

Появата на нов политически лидер наелектризира медиите и им даде прясно месо, с което да пируват. Но това не беше достатъчно, разбира се. Само изостри апетита им за още. Един извън играта, кой ще го последва?

Когато Мати бе призована да се върне спешно в офиса, тя беше с майка си в кухнята на старата каменна селска къща близо до Катърик.

— Ама ти тъкмо дойде, милото ми — запротестира овдовялата й майка.

— Не могат без мен — отговори Мати.

Това сякаш умилостиви майка й.

— Татко ти толкова щеше да се гордее с теб — каза тя, докато Мати стържеше овъгленото от препечената филийка, която току-що бе изгорила. Майка й добави весело, като я дразнеше: — Сигурна ли си, че не ти е станало мъчно за някой младеж?

— Работата е, мамо.

— Но… Не намери ли някого в Лондон, някой, ей така, да ти хване окото?

Майка й настояваше, като хвърляше любопитни погледи към дъщеря си, докато й сервираше пълна чиния с бекон и яйца направо от тигана. Откакто пристигна преди няколко дни, Мати беше особено мълчалива. Нещо ставаше.

— Толкова се тревожих за теб, като скъса с Как-му-беше-името.

— Тони, мамо. Има си име. Тони.

— Не и откакто имаше глупостта да се откаже от теб.

— Аз се отказах от него, мамо, знаеш това.

Тони не беше лош, никак даже, но нямаше амбиция да се мести на юг, дори с Мати.

— И… — мърмореше майка й, докато бършеше ръце с кухненска кърпа. — Има ли някой? В Лондон?

Мати не каза нищо. Загледа се през прозореца, не обърна внимание на закуската. Майка й разбра отговора.

— Рано е да се каже, а, пиленце? Ами и така може. Нали знаеш, много се притеснявах, като отиде там, в Лондон. Такова самотно и враждебно място. Но ако там си намираш твойто си щастие, на мен това ми стига — тя разбърка лъжичка захар в голяма чаша чай. — Може би не е правилно да го казвам, но знаеш татко ти какво мислеше. Нищо не би го направило по-щастлив да можеше да е тук да види как се задомяваш.

— Знам, мамо.

— Има ли си име?

Мати поклати глава.

— Не е това, мамо.

Но майка й разбираше всичко, виждаше го изписано на лицето й, виждаше, че откакто беше пристигнала, мислите на дъщеря й бяха някъде другаде, там, в Лондон. Тя сложи ръка на рамото на Мати.

— Всяко нещо с времето си. Татко ти щеше толкова да се гордее с теб, пиленце.

Щеше ли? Мати се съмняваше. Тя само беше докоснала ръкава на този мъж, но беше прекарала седмиците след това обсебена от него — лежеше будна, скачаше, като звънне телефонът, с надеждата, че е той. Призоваваше мисли, които не би трябвало да има за някого, който е с три години по-възрастен, отколкото баща й би бил, ако беше жив. Не, баща й никога не би разбрал, още по-малкото одобрил. Мати също не разбираше. Затова не каза нищо и се върна към чинията с изстиваща закуска.