Майкъл Добс
Къща от карти (44)

Глава четиридесет и четвърта

Да можеш да лъжеш за силните си страни, е отличителното качество на лидерите; да можеш да лъжеш за слабите си страни, е отличителното качество на политиците.

Петък, 26 ноември

На следващата сутрин температурите отново бяха под нулата, но ветровете, които минаха над столицата, изгониха тежките облаци и откриха кристалносиньо небе. Сякаш всичко започваше на чисто. От прозореца на офиса си Ъркарт се взираше в това, което разпознаваше като бъдещето си — ясно като небето. След като Ултън го подкрепи, той се чувстваше неуязвим. Победата му беше почти сигурна.

Тогава вратата се отвори със звук като от паднал снаряд и оттам се появи опърпаната фигура на Роджър О’Нийл. Още преди Ъркарт да успее да попита какво, за бога, се случва, бръщолевенето започна. Думите излитаха като куршуми, изстреляни към Ъркарт, сякаш за да го превземат със сила.

— Те знаят, Франсис. Открили са, че папката липсва. Ключалката е била изкривена и една от секретарките е забелязала, и председателят ни събра всичките. Сигурен съм, че подозира мен. Какво ще правим сега? Какво ще правим сега?

Ъркарт го хвана за раменете и го разтърси, за да спре неконтролируемото плещене.

— Роджър, млъкни, за бога!

Той го събори на един стол и му удари плесница през лицето. Чак тогава О’Нийл спря да си поеме дъх.

— Сега бавно, Роджър. Говори по-бавно. Какво искаш да кажеш?

— Досието, Франсис. Секретното партийно досие на Самюъл, което ме накара да пратя на неделните вестници.

Той се задъхваше от физическо и психическо изтощение. Зениците му бяха разширени, очите му — червени като отворени рани, лицето пепеляво.

— Виж, успях да вляза в мазето без проблем с пропуска си. Там са складовете с документи, но папките са заключени в шкафове. Трябваше да насиля ключалката, Франсис. Съжалявам, но нямах избор. Не много, но се огъна леко. Имаше толкова прах и паяжини наоколо, че помислих, че никой не е слизал там от два века насам, но вчера някаква тъпа секретарка решила да влезе и забелязала огънатата ключалка. След това преровили всичко и открили, че липсва папката за Самюъл.

— Ти си пратил оригиналния файл? — попита Ъркарт ужасен. — Защо просто не копира интересните неща, както ти казах?

— Франсис, папката беше дебела колкото ръката ми, щеше да ми отнеме часове да я копирам. А не знаех кои са интересните неща и затова го пратих цялото. Можеше да минат години преди някой да забележи, че папката липсва, и да решат, че просто е преместена другаде по погрешка.

— Ти си пълен глупак, ти…

— Франсис, недей да ми крещиш! — изпищя О’Нийл. — Аз поех всички рискове, не ти. Председателят лично разпитва всеки, който има пропуск, а ние сме само девет човека. Поиска да ме види този следобед. Сигурен съм, че ме подозира. И няма да поема вината сам. Защо да го правя? Правех само това, което ти ми кажеш…

Той плачеше.

— Франсис, не мога повече да лъжа. Просто не издържам повече. Ще се пръсна!

Ъркарт замръзна, като осъзна истината зад отчаяните думи на О’Нийл. Този разтреперан мъж пред него беше загубил всякаква преценка и устойчивост; той се сриваше като стара стена без основи. О’Нийл не можеше да издържи и една седмица, дори и да е точно тази седмица. Той беше на ръба на самоунищожението; само един лек полъх можеше да го прати в бездната. И щеше да повлече Ъркарт със себе си.

Когато заговори, гласът му беше твърд и успокояващ.

— Роджър, притеснил си се твърде много. Няма от какво да се страхуваш, никой не може да докаже нищо и не трябва да забравяш, че аз съм на твоя страна. Не си сам. Виж, върни се в офиса, кажи, че си болен, и се прибери вкъщи. Председателят ще почака до понеделник. А утре искам да ми дойдеш на гости в къщата в Хампшър. Ела за обяд и остани през нощта и ще изговорим всичко, заедно, само двамата. Как ти звучи това?

О’Нийл се вкопчи в ръката на Ъркарт, както сакат стиска патерица.

— Само ти и аз, Франсис… — проплака той.

— Но не трябва да казваш на никого, че ще идваш при мен. Ще бъде много неприятно, ако пресата разбере, че висшестоящ служител на партията е идвал в къщата ми точно преди втория вот. Няма да е добре и за двама ни. Така че нека всичко това остане между нас. Дори секретарката ти не трябва да знае.

О’Нийл се опита да промърмори някакви думи на благодарност, но бе прекъснат от силните си кихавици, които накараха Ъркарт да се отдръпне отвратен. О’Нийл сякаш не забеляза, избърса лицето си и се усмихна в нов прилив на ентусиазъм като кокер шпаньол.

— Ще дойда, Франсис. Можеш да ми имаш доверие.

— Мога ли, Роджър?

— Разбира се, че можеш. Дори това да ме убие, ще дойда.

 

 

Събота, 27 ноември

Ъркарт се измъкна от леглото преди зори. Не беше спал, но не се чувстваше уморен. Беше сам, жена му беше тръгнала за уикенда, не беше сигурен точно закъде, но той така беше поискал, беше я помолил да го остави малко сам. Тя проучи лицето му внимателно, опитвайки се да открие в очите му отражението на някоя любовница, която го е заплела в мрежите си. Той не би бил толкова глупав, разбира се, особено дни преди втория вот, но все пак мъжете притежаваха способността да вършат необясними глупости.

— Не, Мортима — беше прошепнал той, разбирайки тревогата й. — Имам нужда да си събера мислите, да се поразходя, да почета малко Бърк^[1].

— Каквото е нужно, Франсис — отговори тя и си тръгна.

Беше рано, още преди първите лъчи на утрото да изплуват над хълмистите поля на Ню Форест. Той облече любимото си ловджийско яке, обу ботуши, излезе в ледения сутрешен въздух и тръгна по една ловджийска пътека от Емъри даун към Линдхърст. Ниската мъгла се увиваше плътно около дървета и храсталаци, като убиваше желанието на пойните птички да се надпяват и поглъщаше всеки звук — пашкул, в който съществуваха само той и мислите му. Беше вървял почти пет километра преди да започне дълго, бавно изкачване по южния склон на хълма. Мъглата започна да се разсейва, когато изгряващото слънце проби влажния въздух. Той точно бе изплувал от воала на виещата се мъгла, когато забеляза елена в едно огряно от слънцето петно на склона да пасе от влажния прещип. Ъркарт се мушна тихо зад един храст и зачака.

Нямаше навика да се вглъбява в мислите си, но в някои моменти имаше нужда да порови дълбоко в себе си и в това вътрешно пространство намираше баща си или поне части от него. На точно такава хълмиста поляна, само че в планините на Северна Шотландия, под един храст с разцъфнал жълт прещип бяха намерили тялото му. До него беше паднала любимата му стара пушка двадесети калибър, предадена му от неговия баща, от която беше изстрелян само един патрон. Само един патрон беше нужен, за да откъсне половината му глава. Глупав мъж, слаб. Донесе срам за името Ъркарт, който и сега караше стомаха на сина му да се свива, а и той самият да се чувства омаловажен, смален.

Еленът със светлокафява окраска беше вдигнал високо глава, душеше сутрешния въздух, пречупваше в широките си като весла рога лъчите на младото слънце, на петнистия му хълбок имаше белег, който говореше за наскоро отминала битка с друг разгонен мъжки, която е загубил. Беше млад самец, щеше да има време за бъдещи победи, но Ъркарт знаеше, че той самият няма да има този шанс. Битката, в която се беше впуснал, щеше да бъде последна; нямаше да има още един път.

Еленът лека-полека пристъпваше към него, като продължаваше да пасе, неусетил присъствието му, кестенявата му козина лъщеше на слънцето, късата му опашка потрепваше. Като по-млад той би наблюдавал тази гледка с часове, но сега не можеше просто да си седи тук, не и при спомена за баща му. Ъркарт се изправи, само на трийсетина метра пред животното. То замръзна в объркване, инстинктът му подсказваше, че вече трябва да е мъртво. После скочи настрани и само за секунда изчезна. Смехът на Ъркарт го последва в мъглата.

Когато се прибра вкъщи, той влезе право в кабинета си, без да се преоблича, и взе телефона. Обади се на редакторите на четирите водещи неделни вестника. Откри, че два от тях го подкрепят в редакционните си коментари, един развява флага на Самюъл, а последният е без изявено становище. Така или иначе обаче всеки от четирите в една или друга степен прогнозираше, че той има ясно предимство, заключение, потвърдено от проучванията на „Обзървър“, които до момента бяха успели да се свържат с по-голямата част от парламентарната група на партията. Проучването предвиждаше, че Ъркарт ще спечели с комфортните 60 процента от вота.

— Изглежда, че вече само земен трус може да ти попречи да спечелиш — беше му казал един от редакторите.

— Или истината — прошепна Ъркарт, след като беше оставил слушалката.

Ъркарт все още седеше в кабинета си, когато чу колата на О’Нийл да взема остро завоя по чакълената алея отпред. Ирландецът паркира като арабин в пустиня и изпълзя уморено от колата. Когато влезе в коридора, Ъркарт нямаше как да не обърне внимание, че гостът му нямаше нищо общо с мъжа, когото беше поканил на обяд в клуба преди шест месеца. Небрежната елегантност се беше превърнала в откровена мърлявост, симпатично разрошената му коса сега беше просто несресана, дрехите бяха измачкани, яката разкопчана и захабена. Ловкият и стилен екстроверт сега изглеждаше като най-обикновен бродяга, а тези дълбоки, блещукащи очи, които и жените, и клиентите намираха за толкова привлекателни, сега бяха хлътнали и се бяха изгубили безследно, заменени от две диви, втренчени кълба, които се стрелкаха из коридора в търсене на нещо, което никога няма да намерят.

Ъркарт поведе О’Нийл към стаите за гости на втория етаж. Не каза почти нищо, докато изкачваха стълбите, всяка секунда бе запълнена от задъханото бръщолевене на О’Нийл. Гостът не показа интерес към красивите гледки на Ню Форест, които стаята предлагаше; той захвърли небрежно багажа си на леглото. Те слязоха обратно по стълбите и Ъркарт го заведе през стара, очукана дъбова врата в кабинета си, стените на който бяха опасани с дълги редици книги.

— Франсис, много е красиво тук, наистина — каза О’Нийл, като разглеждаше колекцията от книги с кожена подвързия.

Имаше няколко картини на традиционни теми, от кораби с опънати платна в бурно море до шотландски кланове в традиционни носии, както и няколко антикварни глобуса. Не беше красиво, това беше типично преувеличение, но беше уютно място и изцяло в стила на Ъркарт. Кристални чаши заобикаляха двете гарафи, които стояха в нишата на библиотеката от тъмно дърво.

— Налей си нещо, Роджър — покани го Ъркарт. — Има едно малцово от „Спейсайд“, рядък екземпляр, и едно от островите над Шотландия с вкус на торф и водорасли. Ти си избери.

Той следеше внимателно как О’Нийл препълни една водна чаша с уиски и я изпи почти на един дъх.

— Извинявай, да ти налея ли едно и на теб, Франсис? — изломоти О’Нийл, като си спомни добрите маниери.

— Не веднага, скъпи Роджър. Искам да ми е бистра главата, нали разбираш. Но, моля те, ти не се съобразявай.

О’Нийл си наля още една пълна чаша и се свлече в едно кресло. Докато разговаряха, алкохолът се бореше с остатъците от други субстанции в организма му и бесовете в очите му станаха по-малко налудничави, макар че езикът му натежа, а думите му ставаха все по-несвързани. Депресант се бореше със стимулант, без да могат да стигнат до примирие и баланс, и той постоянно се клатеше на ръба между двете бездни.

— Роджър — говореше Ъркарт — по всичко личи, че до края на седмицата ще се настаним на Даунинг стрийт. Мислих доста от какво ще имам нужда аз. Но реших, че може да поговорим и за това какво ти искаш.

О’Нийл отпи отново, преди да отговори.

— Франсис, преливам от благодарност, че мислиш за мен. Ти ще бъдеш първокласен министър-председател. Наистина. Така се случва, че и аз помислих малко за всичко това и се чудех дали може да ти бъде полезен някой като мен на Даунинг стрийт, нали разбираш, като съветник или дори официален говорител. Ще имаш нужда от много помощ, а ние досега работим толкова добре, и си мислех…

Ъркарт махна с ръка, за да го накара да замълчи.

— Роджър, има една камара държавни служители, които да поемат такива отговорности, а и тези хора вече вършат тази работа. Това, от което имам нужда, е някой точно като теб, който да поеме политическата част на нещата, някой, на когото мога да имам доверие и който няма да повтори същите калпави грешки в партийната организация, които се случват в последните месеци. Много бих искал да останеш в щаба на партията, под ръководството на нов председател, разбира се.

Угрижено изражение сбръчка челото на О’Нийл. Същата безсмислена работа, да гледа от страничната линия как държавният апарат командва парада? Нали и без това през последните години се занимава с това!

— Но за да правя това ефективно, Франсис, ще имам нужда от подкрепа, от някакъв специален статут. Мисля, че бяхме говорили за рицарско звание.

— Да, точно така, Роджър. Това е най-малкото, което заслужаваш. Ти беше просто незаменим за мен и трябва да знаеш колко съм ти благодарен. Но аз поразпитах малко. Такъв тип признание може и да не е възможно, поне на този етап. Вече има твърде много хора, които чакат на опашката да получат звание, когато се оттегли министър-председателят, а и има ограничен брой титли и звания, които той може да раздаде. Страхувам се, че ще отнеме известно време…

О’Нийл седеше прегърбен в креслото, свлечен в предната част на кожената седалка, но сега рязко изправи гръб, объркан, изпълнен с негодувание.

— Франсис, говорихме друго.

Ъркарт беше решил да изпробва О’Нийл, да го изтормози, да го сръчка, да му бръкне с пръст в окото или отзад, да го залее с обиди и разочарование, да го постави в малка степен на напрежението, което неминуемо го чака през следващите няколко месеца. Искаше да види колко може да издържи О’Нийл, преди да загуби контрол. Не му се наложи да чака повече от секунда.

— Не, не това говорихме, Франсис. Ти обеща! Това беше част от сделката! Даде ми думата си, а сега ми казваш, че няма да стане. Няма повишение. Няма звание. Не сега, не скоро, никога! Ти получи това, което искаше, и сега смяташ, че ще се отървеш от мен. Грешно си си направил сметката! Аз лъгах, мамих, фалшифицирах и крадох за теб. А сега се държиш с мен, както всички други. Няма да оставя повече хората да ми се смеят зад гърба или да ме гледат отвисоко сякаш съм някакъв миризлив ирландски селянин. Заслужавам това рицарско звание и ще го получа!

Чашата му беше празна и О’Нийл, треперещ от емоция, стана и отиде до гарафата, за да си я напълни отново. Той си наля от втората гарафа, без да се интересува какво има вътре, разливайки тъмната течност през ръба на чашата. Изсърба огромна глътка, преди да се обърне към Ъркарт и да продължи с лавината от гневни изблици.

— Минахме през всичко това заедно, като един отбор, Франсис. Всичко направих за теб, ти нямаше да припариш до Даунинг стрийт, ако не бях аз. Или успехът е за двама ни, или заедно отиваме по дяволите. Ако ще свърша на торището, Франсис, проклет да съм, ако отида там сам. Не можеш да си го позволиш, не и с всичко, което знам. Ти си ми длъжник!

Той трепереше и разливаше още уиски. Зениците му бяха като точици. От устата му бе потекла слюнка.

Думите бяха казани, заплахата беше отправена. Ъркарт хвърли ръкавицата на провокацията и О’Нийл я вдигна и без да си поеме дъх дори, зашлеви с нея Ъркарт през лицето. Вече беше ясно, че не става въпрос дали О’Нийл може да загуби контрол, а колко скоро това ще се случи, и се оказа, че му трябва съвсем малко. Нямаше смисъл да го тества повече. Ъркарт рязко прекрати всичко това с широка усмивка и с клатене на глава.

— Роджър, скъпи приятелю. Разбра ме напълно погрешно. Само казвам, че ще е трудно този път, за списъка с титли и звания за Нова година. Но ще има още един списък пролетта, за рождения ден на кралицата. Всъщност само няколко седмици след това. Искам само да почакаш дотогава.

Той сложи ръка на разтрепераното рамо на О’Нийл.

— А ако искаш пост на Даунинг стрийт, тогава ще ти намеря такъв. Ние сме екип, ти и аз. Ти го заслужи. Давам ти честната си дума, Роджър, няма да забравя какво заслужаваш.

О’Нийл не можа да произнесе нищо друго, освен някакво мърморене. Нервите го бяха изцедили докрай, алкохолът копаеше в организма му, а емоциите го бяха разкъсали и сега го събираха отново. Той се срина в креслото, блед като платно, изтощен.

— Виж, дремни си малко преди обяд. След това може да обсъдим в детайли какво точно искаш — предложи Ъркарт, като сам напълни чашата на О’Нийл.

Без да каже и дума, О’Нийл затвори очи. Пресуши чашата още веднъж и само след секунди дишането му се забави, но макар и заспал, очите му продължаваха да подскачат под клепачите в непрестанен смут. Където и да бродеше съзнанието му, явно не намираше покой.

Ъркарт седна и погледна свитата фигура пред себе си. Секрет се стичаше от носа на О’Нийл. Гледката накара Ъркарт отново да си спомни детството и един лабрадор, който дълги години беше вярно ловджийско куче и постоянен негов спътник. Един ден ловният му учител беше дошъл и му беше обяснил, че кучето е получило мозъчен удар и че трябва да бъде умъртвено. Ъркарт беше съкрушен. Беше се затичал към обора, където беше посрещнат от жалката гледка на едно животно, което не може да се контролира. Задните му крака бяха парализирани, беше изцапано от собствените си изпражнения, а от носа и устата му, като на О’Нийл, се стичаха лиги. Силите му стигаха само да изскимти за поздрав. Имаше една сълза в окото на стария ловец до него, докато милваше ухото на кучето.

— Няма повече да гониш зайците, стари приятелю — беше прошепнал той.

След това се беше обърнал към малкия Ъркарт.

— Време е да излезете, господарю Франсис.

Но Ъркарт беше отказал.

— Знам какво е нужно да се направи — каза той тогава.

Двамата заедно изкопаха гроба в дъното на овощната градина, до живия плет от тис, и занесоха кучето на едно слънчево място наблизо, където да усети топлината на есенното слънце.

После Ъркарт го застреля. Сложи край на мъките му. Като гледаше сега О’Нийл, си спомни сълзите, които беше пролял тогава, и колко много пъти беше ходил до мястото, където погребаха кучето, и се зачуди защо някои хора заслужават по-малко състрадание от глупавите животни.

Остави О’Нийл в кабинета си и тихо се отправи към кухнята. Изпод мивката извади гумени ръкавици и ги натъпка в джоба си заедно с една чаена лъжичка, преди да излезе на двора през задния вход. Старата дървена врата изстена на ръждивите панти, като влезе в малката оранжерия. Мирисът на плесен го блъсна в гърдите. Той рядко ползваше това място, но знаеше точно какво търси там. До стената в дъното стоеше висок, очукан кухненски шкаф, който преди много години бяха изхвърлили от черната кухня и сега служеше за поставка на полупразни кутии с боя, стари тенекии с олио и за дом на свирепа армия дървояди. Високо горе, зад другите кутии, той откри плътно облепена стара консервена кутия. Сложи си гумените ръкавици, преди да я вземе от полицата и да тръгне към къщата, като я държеше пред себе си като запалена факла.

Като влезе вътре, мина да нагледа О’Нийл, който все още спеше дълбоко и хъркаше като далечна буря. Качи се тихо горе, в стаята за гости, и с облекчение откри, че куфарът на О’Нийл не беше заключен. Намери каквото търсеше в тоалетната чантичка, натъпкано до пастата за зъби и принадлежностите за бръснене. Беше в една ламаринена кутийка от пудра. Дръжката на капака се отдели, като я дръпна, и вътре имаше малко запечатващо се найлоново пликче, което съдържаше около една супена лъжица бял прах. Той сложи пликчето на полираното махагоново писалище до прозореца и извади от чекмеджето три големи листа от скицник. Разпъна един лист и изсипа съдържанието на пликчето на малка купчинка отгоре му. Постави втория лист до първия, все още носейки гумените ръкавици, отвори консервата, която беше донесъл от оранжерията, и загреба с лъжица още една купчинка бял прах със сходен размер. Като ползваше плоския край на лъжицата като шпатула, с най-голямо внимание започна да разделя двете купчинки на по две равни части и изгреба едната половина от всяка с третия лист, който беше прегънал на две през средата. Зрънцата на двете бели купчинки бяха с почти идентичен цвят и консистентност и като ги размеси заедно, по нищо не личеше, че някога са били две отделни. Разтвори с пръсти найлоновото пликче и допря улея на прегънатия лист, за да изсипе новата смес обратно вътре.

Загледа се в листа и в ръката си. Тя потрепваше леко. От нерви ли беше, или от възрастта, или пък от нерешителност? Дали пък не беше наследил нещо от баща си? Не, не и това. Каквото и да става, не и това! Прахът се изсипа без протест в найлоновото пликче, което той запечата отново. Изглеждаше сякаш не е било докосвано.

След пет минути в ъгъла на градината до плачещата върба, където градинарят му винаги имаше една малка купчинка градински боклук, готов за горене, той запали огън. Консервената кутия вече беше празна, съдържанието й бе изхвърлено, и той я зарови в пламъците сред листата от скицника и гумените ръкавици. Ъркарт гледаше как огънят гори, после дими, докато остана само една сгърчена изпепелена кутия.

Той се върна в къщата, наля си голямо уиски, отпи почти толкова алчно, колкото О’Нийл, и чак тогава се отпусна.

Беше сторено.