Майкъл Добс
Къща от карти (48)

Глава четиридесет и осма

Уестминстър е зоологическа градина. Там може да видите велики зверове, затворени зад решетки, с изпити сили, със смазан дух, обект на подигравки от страна на малките умове, незаинтересовани от великите идеи.

Аз предпочитам джунглата.

Вторник, 30 ноември

Сутрешните вестници удариха по изтривалките пред вратите на милиони домове като езици на погребални камбани за кандидатурата на Самюъл. Един по един всички редактори застанаха в редиците на Ъркарт, не само от изданията в империята на Ландлес, но и повечето други. Понякога дори редакторите обичат да играят на сигурно, да плуват с прилива, а той се движеше безмилостно в посоката на Ъркарт.

Само два от качествените вестници плуваха самостоятелно: „Гардиън“, защото искаха кръв и не отстъпваха от подкрепата си за Самюъл, и „Индипендънт“, защото бяха толкова раздвоени, че отказаха да изберат едно мнение.

Настроението се усещаше и в двата лагера, поддръжниците на Ъркарт трудно успяваха да скрият самодоволството си, а тези на Самюъл вече мислеха оправдания.

Дори преди определения час в 10 сутринта голяма група депутати се бяха събрали пред дъбовите врати на Зала №14, като всеки се надяваше да пусне първия глас и да се вреди за малка бележка под линия в историята. Растящото снежно покривало на Уестминстър донесе сюрреалистично спокойствие в цялата процедура. Наближаваше Коледа; украсите вече святкаха по Оксфорд стрийт. Мир на земята. След няколко часа битката щеше да приключи с публични ръкостискания и поздравления, когато обявят резултата, макар че в тесен кръг победителите щяха вече да обмислят наказанията за загубилите, а загубилите щяха да кроят планове за отмъщение.

 

 

Мати не беше успяла да заспи. Чувстваше се затрупана с въпроси, твърде много идеи се боричкаха в главата й. Защо се държеше толкова зле с Джони? Защо хлътваше по мъж като Ъркарт, когото никога не можеше да има? Защо не можеше да хване нишката на това, което се случваше около нея? Твърде много задънени улици. Те й носеха чувството за провал.

Тя бе прекарала сутринта, газейки в снега без посока, като търсеше някакво вдъхновение, но в крайна сметка се прибра подгизнала, със замръзнали крака и коса на влажни кичури. Беше вече ранен следобед, когато се появи в Уестминстър. Снегът бе спрял да вали и небето се прочистваше до кристалносин цвят, като караше столицата да изглежда като викторианска сцена от коледна картичка. Сградите на Парламента изглеждаха особено сияйни, като някаква вълшебна торта, покрита с белоснежен крем. Националният флаг на кулата „Виктория“ се вееше гордо, а един „Конкорд“ прелетя отгоре към пистата си на летище „Хийтроу“. В двора на църквата „Сейнт Маргарет“, сгушени под крилото на великото средновековно абатство, улични музиканти огласяха въздуха с коледни песни и тракаха с ламаринените си кутийки за монети към туристите. Тя не забеляза нищо от това.

Празненствата вече бяха започнали в някои части на Камарата на общините. Когато мина под сянката на Биг Бен, неин колега от пресата се втурна към нея с последни новини.

— Около 80 процента вече са гласували. Ъркарт ще си влезе вкъщи, и то сух. Изглежда, печели безапелационно.

Той я погледна с любопитство.

— Боже, Мати, изглеждаш ужасно — каза той, преди да припне пак нанякъде.

Мати потръпна от вълнение. Ако Франсис отиде на Даунинг стрийт, тя имаше шанс да си пренареди живота. Но само като си помислеше такива неща, студената ръка на съмнението я стискаше за гърлото. Тя не го заслужаваше. От чиста глупост рано тази сутрин бе вървяла до къщата му на Кеймбридж стрийт, привлечена от него, отчаяна да почерпи от мъдростта му, но го беше видяла отдалече да целува съпругата си Мортима на прага на къщата им, пред обективите на камерите. Мати беше навела глава и се беше махнала бързо от там, засрамена от себе си.

Но и съмненията, и нуждите й растяха. Нещо зло, нещо престъпно се случваше, но светът сякаш упорито се правеше, че не вижда. Със сигурност Франсис би разбрал, със сигурност би знаел какво да направи. Тя разбираше, че повече няма да бъде с него насаме, не и след като отиде на Даунинг стрийт, заобиколен от охранители и секретарки. Ако имаше шанс да стигне до него, то той беше сега. Единственият й шанс.

Ъркарт не беше в стаята си, нито в някой от баровете и ресторантите на двореца Уестминстър. Тя напразно питаше по коридорите, но никой не можеше да й помогне. Тя беше на път да стигне до заключението, че той си е тръгнал, излязъл на обяд или са го повикали за интервю, когато един от услужливите бобита^[1] в двореца й каза, че е видял Ъркарт преди по-малко от десет минути да се качва към градината на покрива. Тя нямаше представа, че въобще има такова място, нито къде се намира.

— Точно така, г-це — засмя се той — много малко хора знаят за нашата градина на покрива. Само персоналът всъщност, политиците не. Гледаме да си мълчим от страх да не се юрнат всички натам и да ни развалят кефа. Но г-н Ъркарт, той е различен, сякаш познава всяко кътче на това място.

— Откъде се стига до там? Ще ми кажете ли?

— Точно над самата зала на Камарата. Там има тераса на покрива и през лятото слагаме масички и столове, за да може персоналът да види малко слънце, носим си сандвичи или термосче с кафе. Но по това време на годината е празно. Освен г-н Ъркарт де. Сигурно иска да си поразмишлява насаме. И си е избрал правилното място. Само да не отидете да му пречите, че утре ще трябва да ви арестувам!

Тя се усмихна, той се поддаде и след секунди тя вече следваше указанията му нагоре по стълбите покрай балкона за „външни лица“ и после още нагоре покрай съблекалните на портиерите. Тогава тя видя леко открехнатата врата на един авариен изход към покрива. Като мина през нея и излезе на покрива, облят в слънчева светлина, ахна от възхищение. Гледката беше разкошна. Точно пред нея, извисяваща се в безоблачното небе и блестяща от слънцето и снега, беше кулата на Биг Бен с цвят на медена пита. Всеки детайл от красиво оформения камък изпъкваше със зашеметяваща яснота и тя можеше да види потрепването на грамадните стрелки на часовника, докато древният механизъм следваше безмилостния си ход. Вляво от нея се разстилаше широкият керемиден покрив на Зала „Уестминстър“, най-старата част от двореца, надживяла огън, война, бомби, безредици и революция; вдясно от нея неудържимата река Темза тласкаше напред и завихряше водната си маса в нейното си безвремие.

Имаше пресни стъпки в снега. Той стоеше до перилата в далечния край на терасата и гледаше над покривите на улица „Уайтхол“ към белите каменни стени на вътрешното министерство. Зад него се издигаше Бъкингамският дворец, където по-късно тази вечер щяха да го откарат да посрещне триумфа си.

Тя тръгна в стъпките му, беше й приятно така. Той се обърна рязко, стреснат, като чу хрупането на подметките й в снега.

— Мати! — възкликна той. — Ама че изненада.

Тя се приближи към него и протегна ръце, но нещо в погледа му й каза, че не е нито времето, нито мястото за това. Ръцете й се отпуснаха.

— Трябваше да те видя, Франсис.

— Ама, разбира се. За какво си дошла, Мати?

— Не съм съвсем сигурна. Да се сбогувам може би. Не мисля, че ще имаме много възможности да се виждаме отсега нататък, не и както…

— Както миналата вечер? Мисля, че може и да си права, Мати. Но завинаги ще споделяме този спомен. И винаги ще имаш моето приятелство.

— Също така исках да те предупредя.

— За какво?

— Случва се нещо зло.

— Къде?

— Навсякъде около нас, около теб.

— Не разбирам.

— Толкова много изтекла информация.

— Политиката е мътна работа.

— Патрик Ултън е бил изнудван.

— Така ли?

Той я погледна с внезапна тревога, сякаш го бяха шамаросали.

— Семейство Колингридж са били накиснати с акциите на „Ринокс“.

Той мълчеше.

— А и мисля, че някой е убил Роджър О’Нийл.

Тя видя недоверието, което се зараждаше в очите му.

— Мислиш, че съм полудяла?

— Не, съвсем не. Изглеждаш ми разстроена, но не и луда. Но това са много сериозни твърдения, Мати. Имаш ли някакви доказателства?

— Недостатъчно. Засега.

— А кой стои зад всичко това?

— Не знам. В някакъв момент си мислех, че може да е Теди Уилямс, все още мисля, че е възможно. Но не мога да се справя сама, Франсис. Дори нямам вестник, за който да пиша вече. Надявах се, че можеш да ми помогнеш.

— И как точно искаш да ти помогна, Мати?

— Аз мисля, че един човек стои зад всичко това. Някой е използвал О’Нийл и после се е отървал от него. Ако напипаме едно звено от веригата, само едно, може би с акциите, тогава това ще ни отведе към останалите и всичко ще излезе наяве, винаги така става, и ще можем…

Тя набираше скорост и всичко се изливаше от нея. Той пристъпи напред и хвана ръцете й, стисна ги нежно, за да я накара да спре.

— Изглеждаш уморена, Мати. Много си разстроена.

— Ти не ми вярваш.

— Напротив. Възможно е да си се натъкнала на най-великата история, която някога ще напишеш. Уестминстър е мрачно, а понякога и мръсно място, където хората заменят принципите си за няколко години власт. Това е много стара игра. Но е също така и опасна игра. Трябва да бъдеш много внимателна, Мати. Ако се окажеш права и някой наистина е отговорен за смъртта на О’Нийл, това поставя и теб на мушката.

— Какво да направя, Франсис?

— Ще ме оставиш ли аз да се погрижа за това, след известно време, заради теб? С малко късмет до утре ще бъда в позицията да задавам всякакви въпроси, да пусна малко дим в лисичите дупки. Да видим какво ще излезе.

— Би ли го направил?

— За теб бих направил почти всичко, Мати, надявам се, че знаеш това.

Главата й падна на гърдите му в пристъп на благодарност и успокоение.

— Ти си много специален мъж, Франсис. По-добър от всички други.

— Може и така да се каже, Мати.

— Много хора казват така.

— Но знаеш, че аз не бих могъл да коментирам.

Той се усмихна, лицата им бяха само на сантиметри едно от друго.

— Трябва да ми имаш пълно доверие за това, Мати. Ще можеш ли? Нито дума на никой друг.

— Разбира се.

— И някой уикенд, много скоро, по време на коледната ваканция, може да дойдеш в къщата ми в провинцията. Ще измисля някакво оправдание, че трябва да взема разни документи от там. Жена ми ще слуша Вагнер в някой далечен край на континента. Ти и аз ще сме сами. Ще разнищим всичко това.

— Сигурен ли си?

— В Ню Форест е много красиво по това време на годината.

— Ти живееш в Ню Форест?

— Близо до Линдхърст.

— По главен път М27.

— Точно така.

— Но това е там, където Роджър О’Нийл е умрял!

— Така ли?

— Само на по-малко от десетина километра.

Сега той я гледаше странно. Тя отстъпи назад, чувстваше се слаба, замаяна, облегна се на перилата, за да се закрепи. Парчетата от пъзела се завъртяха в ума й и изведнъж паднаха точно на местата си.

— Името ти не беше в списъка — прошепна тя.

— Какъв списък?

— На членовете на Кабинета. Защото Камшика не е пълноправен член на Кабинета. Но понеже си отговорен за дисциплината в партията, те няма как да не се консултират с теб относно схемата с болниците. И орязването на ТА. За да можеш ти да — как го казваше? — „да размахаш малко камшика“.

— Това е много глупаво от твоя страна, Мати.

— А във всяко министерство има твой асистент, за да се осигури правилната координация. Пръсти на пулса, ухо на релсата, всички тези неща. Твоите хора, Франсис, тези, които ти докладват. Точно защото си Камшика, знаеш всичко за слабите им места: кой има проблеми с кокаина, кой с кого спи, къде да ги хванеш на аудиозапис…

Руменината по бузите му изчезна, лицето му пребледня и стана като гипсова маска, с изключение на очите.

— Възможности. И мотив — прошепна тя ужасено. — От нищото до министър-председател само за няколко месеца. Как, за бога, не го видях по-рано?

Тя поклати глава, сякаш се смееше на себе си.

— Не го видях, защото, мисля, че те обичам, Франсис.

— Което не те прави особено обективна. Както сама каза, Мати, ти нямаш никакви доказателства.

— Но ще ги намеря, Франсис.

— Това ще те направи ли щастлива, Мати?

Една самотна снежинка се спусна от небето. Докато я гледаше, той си спомни нещо, което му беше казал един стар и циничен негов колега, когато за пръв път влезе в Камарата — че живот, отдаден на политиката, е толкова безсмислено нещо, колкото да се опитваш да заковеш амбицията си за снежинка. Момент красота. И после нищо.

— Как уби Роджър? — попита тя.

В нея се беше разразил пожар, пламъкът на истината бушуваше. Той знаеше, че няма смисъл да увърта.

— Не го убих аз. Той уби себе си. Аз просто му дадох оръжието. Малко отрова за мишки, смесена с кокаина му. Той беше пристрастен, беше тръгнал по пътя на самоунищожението. Толкова слаб човек.

— Никой не заслужава да умре, Франсис.

— Ти ми каза нещо миналата вечер, помня думите ти ясно. Помня всичко от онази вечер, Мати. Каза ми, че искаш да разбереш властта. Компромисите, които изисква, заблудите, до които води.

— Но не и това.

— Ако разбираш властта, ще знаеш, че понякога жертвите са неизбежни. Ако разбираш мен, ще знаеш, че имам потенциала да бъда изключителен лидер, мога да бъда велик.

Гласът му ставаше все по-страстен.

— И ако разбираш любовта, Мати, точно ти ще ми дадеш този шанс. Иначе…

— Какво, Франсис?

Той стоеше като вкаменен, устните му бяха изтънели, бузите хлътнали.

— Знаеш ли, че баща ми се самоуби? — попита той, гласът му беше толкова тих, че почти се изгуби в зимния вятър.

— Не, не знаех.

— Това ли искаш от мен?

— Не!

— Това ли очакваш от мен?

— Никога!

— Тогава защо ме преследваш?

Той стискаше силно ръцете й, лицето му бе изкривено.

— В живота си трябва да правим избори, Мати, страшно трудни избори, такива, които ни карат да се мразим, но такива, които в един момент стават неизбежни. Ти и аз, Мати, трябва да избираме. И двамата.

— Франсис, аз те обичам, наистина те обичам, но…

И на тази последна, малка думичка с остри ръбове, той се пречупи. Хаосът в него изведнъж замръзна, той се втренчи в нея, разтапящ се от мъка като снежинка, паднала от кристалното небе над Уестминстър. Той издаде див рев на отчаяние, като животно от нетърпима болка. После я повдигна и я хвърли през перилата.

Тя извика, докато падаше, по-скоро от изненада, отколкото от страх. Виковете й секнаха, когато тялото й се удари в паветата долу и остана неподвижно.

 

 

Тя беше странно момиче. Мисля, че беше влюбена в мен. Това се случва понякога, за съжаление, на хората на обществени позиции. Тя се появи на прага ми веднъж, късно през нощта, съвсем неочаквано.

Психически отклонения? Ами може и така да се каже, макар че не ми е работа да коментирам, но знам, че наскоро е загубила работата си във вестник „Кроникъл“ и не е могла да намери друга работа. Не мога да кажа дали е напуснала, или е била уволнена. Но явно е живеела сама. Тъжен случай.

Когато се приближи към мен на покрива, ми се стори разстроена и с неугледен вид. Няколко човека, включително един неин колега от пресата и един от полицаите в двореца, могат да свидетелстват за това. Тя поиска да й дам работа. Аз й казах, че това не е възможно, но тя настояваше и настояваше, изпадна в истерия. Опитах се да я успокоя, но тя ставаше все по-зле. Стояхме до перилата и тя заплаши, че ще се хвърли. Аз тръгнах да я хвана, но изглежда, тя се подхлъзна на леда, атмосферните условия бяха коварни и преди да се усетя или да мога да я спра, тя просто изчезна. Дали го е направила нарочно? Надявам се, че не. Такава трагична загуба на един млад живот.

Това не е най-добрият начин да започна кариерата си на министър-председател, разбира се, че не е. Известно време се чудих дали да не се оттегля, вместо да влача този товар със себе си. Но вместо това реших да се занимая лично с проблемите с психическите разстройства при младите. Трябва да правим повече. Никога няма да забравя този тъжен момент на покрива. Може да звучи странно, но вярвам, че страданието на тази млада дама ще ми даде сили, нещо, за което да се боря. Разбирате ме, нали?

Започвам мандата си на Даунинг стрийт с подновена решимост да сплотя хората, да сложа край на постоянния цинизъм, който подкопава корените на нацията ни и да отдам себе си за каузата на страната ни. Ще се уверя, че смъртта на г-ца Сторин няма да бъде напразна.

А сега, моля да ме извините, но имам работа да върша.