Майкъл Добс
Къща от карти (49)

Послеслов

Преди двадесет и пет години ми се случи най-славната, великолепна и грандиозна издънка. Тя промени изцяло живота ми. Това беше тази книга: „Къща от карти“.

Бях на малкия остров Гозо и бях в отвратително настроение. Започнах да се оплаквам от всичко — от слънцето, от морето и особено от последния бестселър. Скоро на партньорката ми й писна.

— Стига си се държал толкова надуто — каза тя. — Ако мислиш, че можеш да се справиш по-добре, за бога, давай, направи го. Не съм дошла на почивка, за да те слушам как дуднеш за тази проклета книга!

Провокиран от думите й, аз отидох при басейна. Никога не бе ми хрумвала идеята да напиша книга, но сега бях въоръжен с тефтер, химикалка и бутилка вино — всичко, от което имах нужда, за да стана писател, само ми липсваха тези досадни детайли като герой и сюжет. За какво да пиша? Мислите ми ме върнаха няколко седмици назад към причината да съм толкова начумерен и да се чувствам толкова зле.

Щабът на Консервативната партия, 1987. Седмица преди деня на изборите аз бях шеф на администрацията на Маргарет Тачър. Тя беше на път да спечели рекордния трети пореден мандат, но комбинацията от едно сгрешено проучване на общественото мнение и нехарактерна за нея нервност й внушаваше, че може и да загуби. Дни наред не беше спала като хората, имаше страшен зъбобол и беше убедена, че някой друг също трябва да страда. Този някой бях аз. В деня, който после стана известен като „несигурния четвъртък“, тя влезе с гръм и трясък, обърна всичко наопаки и беше брутално несправедлива. Метафоричната й дамска чанта се стоварваше по гърба ми отново и отново. Щях да стана още една бележка под линия в историята.

Когато излязохме от стаята, тази мъдра стара сова, заместник министър-председателят Уили Уайтлоу, поклати глава и заяви: „Тази жена не може да спечели вече никакви избори“. Той бе съзрял семената на самоунищожението, които много скоро щяха да станат очевидни за целия свят.

Докато седях край басейна, думите на Уили все още звъняха в ушите ми. Пресегнах се за химикалката и бутилката вино. Три бутилки по-късно бях открил моя герой — с инициали РП, както и сюжет. Свалянето на един министър-председател. Така се родиха Франсис Ъркарт и „Къща от карти“.

Нямах намерение книгата да бъде публикувана — за мен това беше просто малка лична терапия, но поради страхотна и напълно непредвидена щастлива случайност, тя скоро стана бестселър, а Би Би Си я превърнаха в сериал с награди и с участието на великолепния Ян Ричардсън. Пенсионирах се, огорчен от политиката, и посветих цялото си време на писането. Сега, двадесет и пет години след като книгата бе публикувана, РП променя живота ми отново. На сцената излизат Кевин Спейси и неговият сензационен сериал. Моята къща от карти се гради отново.

За да отбележа новия живот на FU, използвах възможността да преработя романа — без големи промени; никой, който е чел оригинала, не би казал, че книгата е различна, но разказът е малко по-стегнат, героите са по-цветни, а диалогът е може би по-чист. Ревизирах го, за да се отплатя поне малко за всички радости, които „Къща от карти“ ми донесе през всичките тези години. Това, което остава непроменено, е безсрамната дяволитост на романа. Потопете се в нея. Насладете се.

И така, заслужаваше ли си пердахът от Маргарет Тачър? Ами… как беше изразът? Може и така да се каже, но аз не бих могъл да коментирам.