Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Къща от карти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Cards, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Добс

Заглавие: Къща от карти

Преводач: Георги Иванов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: печатна база Сиела

Излязла от печат: август 2014

Отговорен редактор: Красимир Гетов

Редактор: Катя Найденова

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Катя Найденова

ISBN: 978-954-28-1559-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и втора

Политик. На древногръцки „поли“ означава „много“. А „тик“ на английски значи кърлеж.

Понеделник, 18 октомври — петък, 22 октомври

Британската лира започна да пада веднага след като отвори Токийската борса. В Лондон беше малко преди полунощ. До 9 сутринта всички понеделнишки вестници крещяха за предизвикателството пред Колингридж, а общият индекс на акциите според вестник „Файненшъл таймс“ показа цялостен спад от 63 пункта. До обяд падна с още 44 пункта. Хората с пари не обичат изненадите.

Министър-председателят не беше във форма. Не можа да спи и почти не беше казал и дума от събота вечер насам, обхванат от силна депресия. Сара не го пусна да отиде на Даунинг стрийт тази сутрин, а го накара да остане в Чекърс и повика лекаря. Д-р Уин-Джоунс, лоялният и много опитен личен лекар на Колингридж, му предписа успокоителни и почивка. Успокоителното подейства веднага: Колингридж спа повече от три-четири часа за пръв път, откакто беше започнала конференцията на партията преди една седмица, но съпругата му все пак усещаше следите от напрежението в потрепването на затворените му клепачи. Дори докато спеше, пръстите му се бяха вкопчили в чаршафите.

Късно същия следобед, след като се излюпи от медикаментозния сън, Колингридж инструктира пресцентъра на Даунинг стрийт да пусне съобщение, че той ще участва във вътрешните избори за лидер, разбира се, сигурен е в победата, но сега е твърде зает с правителствени дела, за да дава интервюта, така че ще отговори по-късно през седмицата. Чарли също не даваше интервюта. Все още нищо смислено не можеше да се разбере от него относно акциите, а официалното становище „без коментар“, което се получи в резултат, нямаше да бъде достатъчно да закрепи семейната лодка.

В щаба на партията лорд Уилямс поиска още проучвания, и то спешно. Искаше да знае какво наистина мисли страната. Другите звена в партийната машина се задействаха по-бавно. Някой извади от прахта правилника за провеждане на избори за лидер, при условие че има заявен конкурент, но той се оказа доста оплетен. Процедурата беше в ръцете на лидера на комисията на задните скамейки на партията сър Хъмфри Нюлендс, а решението за датите на провеждане зависеше от настоящия лидер на партията. Объркването се засили, когато се разбра, че сър Хъмфри е избрал изключително лош момент да замине на почивка на частен остров на Карибите миналия уикенд и сега се оказваше страшно трудно да се свържат с него. Това провокира спекулации от страна на драскачите, че той нарочно се крие, за да се даде време на партийната йерархия да вразуми Лъва от Лестър, както беше новият прякор на Беърстед, и да го накара да се оттегли. До сряда обаче вестник „Сън“ откри сър Хъмфри на плаж със сребрист пясък, някъде на остров Санта Лучия, с няколко негови приятели, включително поне три полуголи млади жени, които очевидно бяха поне половин век по-млади от него. Обявиха, че ще се върне в Лондон веднага след като му уредят полет. Също като Чарли Колингридж, съпругата на Нюлендс отказа да коментира публично.

В това бурно море Хенри Колингридж започна да усеща как се носи по вълните, а връзката му с мъдрия и хитър председател на партията беше отрязана. Нямаше конкретна причина да не вярва на Уилямс, разбира се, но постоянните брътвежи на медиите относно разрив помежду им започнаха да превръщат в реалност това, което преди беше просто една безотговорна клюка. Недоверието е въпрос на усещане, а не на фактология. Гордият и застаряващ председател смяташе, че не може да предложи съвет, ако не му бъде поискан, но Колингридж прие мълчанието му като доказателство за неговата нелоялност.

Сара отиде да посети Чарли и се върна късно вечерта много депресирана.

— Той изглежда ужасно, Хенри. Не бях забелязала колко се е поболял с всичкия този алкохол. Докторите казват, че е бил на път да се съсипе до смърт.

— Аз съм виновен — промълви Хенри. — Можех да го спра. Само ако не бях толкова зает… Той каза ли нещо за акциите?

— Нищо не му се разбира, само повтаря: „Петдесет хиляди? Какви петдесет хиляди?“. И се закле, че не е стъпвал в турска банка.

— Мамка му!

— Скъпи… — тя прехапа устната си, трудно й беше да каже думите. — Дали е възможно…?

— Дали е виновен? Наистина не знам. Но какъв избор имам? Трябва да е невинен, защото, ако наистина е купил тези акции, само глупак би повярвал, че аз не съм му казал да го направи. Ако Чарли е виновен, аз потъвам с него.

Тя стисна тревожно ръката му.

— Не може ли да кажеш, че Чарли е болен, че не знае какво прави, че някак си… е намерил информацията, без ти да знаеш…

Опитът й да измисли оправдание увисна. Дори на нея не й звучеше достоверно.

Той я прегърна, притисна я в ръцете си, успокоявайки я със силата на тялото си по начин, който думите му не можеха.

Целуна челото й и усети топлината на сълзите й на гърдите си. Той също можеше да се разплаче всеки момент и не се срамуваше от това.

— Сара, няма да бъда този, който ще довърши Чарли. Бог ми е свидетел, че той самият доста се постара да се съсипе, но все пак аз съм му брат. Винаги ще бъда. Този път или ще оцелеем, или ще потънем, ако трябва. Но каквото и да става, ще го направим като семейство. Заедно.

 

 

За Мати партийната конференция беше шест седмици тичане и безсъние и беше чакала с нетърпение малко почивка. Но един дълъг уикенд се оказа предостатъчен. Колкото и екзотични чилийски вина да пиеше, колкото и стари филми да гледаше, мислите й все се връщаха към работата. И към Колингридж. И Ъркарт. И Престън. Особено Престън. Беше взела едно руло шкурка и стържеше дограмата в апартамента си, но това не й помагаше да се разсее, колкото и да опитваше да си го изкара на старата боя. Пак беше адски ядосана на редактора си.

В 9:30 на следващата сутрин тя се озова обратно в офиса, пуснала корени в кожения фотьойл пред кабинета на Престън; чакаше в засада. Този път нямаше как да я отреже, като просто затвори телефона. Но и това не помогна.

Беше чакала почти час, когато се показа секретарката му и я погледна извинително.

— Съжалявам, Матс, шефът току-що се обади, че има среща навън и няма да дойде преди обяд.

Светът сякаш организираше заговор против Мати, всичко вървеше наопаки. Искаше й се да изкрещи и беше на път да го направи. Тогава се появи Джон Крайевски, избрал точния момент също да потърси редактора.

— Не знаех, че си на работа днес, Мати.

— Не съм. Поне не задълго.

Тя стана, за да си тръгне. Крайевски стоеше сконфузено; често му се случваше в нейно присъствие — харесваше я твърде много, за да е спокоен около нея.

— Виж, Мати, сто пъти тръгвах да ти се обадя от миналата седмица насам, но…

— Но какво…? — попита остро тя.

— Май ме беше страх да не ми отхапеш главата.

— Тогава си… — тя се поколеба, искаше й се да му отвърне, че е бил прав да мисли така, но се възпря. Не беше виновен той. Гласът й омекна. — Тогава си постъпил мъдро.

Откакто жена му беше загинала в пътен инцидент преди две години, Крайевски беше загубил в голяма степен самочувствието си както спрямо жените, така и спрямо професионалните си способности. Той беше можещ човек и оцеляваше, но предпазната обвивка, в която се криеше, вече леко се пропукваше. Няколко жени бяха проявили интерес към него, привлечени от високата му фигура със слаби, но широки рамене и тъжните му очи, само че той искаше повече от симпатия и секс от съжаление. Искаше нещо, някого, който да го разтърси и да върне вълнението в живота му. Искаше Мати.

— Искаш ли да поговорим, Мати? Може да вечеряме някъде? Далеч от всичко това — той посочи към кабинета на редактора с раздразнение.

— Натискаш ли ми се? — следи от усмивка се появиха в ъгълчетата на устните й.

— Лекичко може би.

Тя грабна чантата си и я преметна през рамо.

— В осем. В „Ганг“ — инструктира го тя, като се опитваше безуспешно да изглежда все още ядосана, минавайки покрай него към изхода на офиса.

— Ще дойда — извика той след нея. — Явно съм мазохист, но ще дойда.

А той беше мазохист. Всъщност той беше в ресторанта десет минути по-рано, за да изпие една бира, преди тя да се появи с пет минути закъснение. Знаеше, че му трябва малко алкохолен кураж. „Ганг“, точно на ъгъла до апартамента на Мати в Нотинг Хил, беше бангладешки ресторант с голяма глинена пещ и собственик готвач, който предлагаше отлична кухня, когато не беше в родината си, опитвайки се да свали правителството. Мати седна, поръча си бира и се присъедини към темпото на Крайевски, докато остъргаха и последните следи от тика[1] в чинията. Мати се облегна назад с въздишка.

— Мисля, че допуснах голяма грешка, Джони.

— Много чесново ти дойде хлебчето ли?

— Исках да бъда журналист. Добър журналист. Дълбоко в себе си вярвам, че имам качествата да бъда велик журналист. Но няма да стане с този задник, нашия редактор, нали?

— Грев си има кусурите, да.

— Жертвах много, за да дойда тук, долу, в Лондон.

— Странно, ние от Есекс казваме „там, горе, в Лондон“.

— Взех решение. Убедена съм. Няма да търпя повече глупостите на Гревил Престън. Напускам.

Той погледна дълбоко в очите й, видя вълнението в тях. Пресегна се и взе ръката й в своята.

— Не прибързвай, Мати. В политиката всичко ври и кипи в момента. Трябва ти работа, поне да си близо до ринга, да следиш нещата. Не напускай играта, преди да си сигурна.

— Джони, изненадваш ме. Очаквах сърцата тирада как трябва да остана в екипа, нали си заместник-редактор?

— Не говоря като заместник-редактор, Мати — той стисна ръката й. — А и си права. Грев е лайно. Единственото хубаво при него е, че поне е ясно, че е лайно. Никога няма да те изненада. Знаеш ли какво стана оная вечер…

— Кажи ми, преди да ти откъсна топките.

Сервитьорът се появи с още две бутилки бира. Крайевски отпи калпачето от пяна на своята, преди да продължи.

— Добре. В редакцията сме, малко преди крайния срок на първия тираж. Тихо е, няма късни новини. Грев ни занимава със себе си, разтяга някакви локуми как пили цяла вечер с Денис Тачър в нощта на бомбения атентат в Брайтън[2]. Никой не му вярва, разбира се, едва ли някога се е виждал с тези хора, камо ли да пие с тях, а и Лорейн от вестника после се кълнеше, че са се натискали в някакъв друг хотел по това време. Както и да е, по средата на разказа секретарката го вика. Телефонно обаждане. Той се шмугва в кабинета си. След десет минути се връща, много развълнуван. Някой му е запалил огън под опашката. „Задръжте тиража“, почва да крещи. „Сменяме първа страница.“ Всички си викаме: „Боже, застреляли са президента на Америка“, защото той е в много странно състояние, страшно нервен. И тогава поиска някой да отвори твоята статия и обяви, че тя ще е на първа страница. Но преди това трябвало малко да я понапомпаме.

— Изобщо не ми се връзва. Причината да я спре първоначално беше точно, защото каза, че е твърде остра! — запротестира тя.

— Мълчи и слушай. Става по-интересно. И така, той се е надвесил над главата на един репортер и му диктува промени. Върти, суче, преувеличава, извърта всичко в лична атака срещу Колингридж. „Трябва да накараме копелето да скимти.“ Така каза. А помниш ли цитатите от високопоставени членове на Кабинета, на които се основава цялата пренаписана статия? Според мен си ги измисли в момента. Всеки един от тях. Нямаше записки, просто диктуваше директно на момчето. Художествена литература от началото до края. Мати, повярвай ми, трябва да си на седмото небе, че не пише името ти под статията.

— Но защо? Защо му е да си измисля такава статия? Кое го е накарало да си промени мнението, и то толкова бързо? Кой го накара? С кого е говорил по телефона? Кой е така нареченият таен източник в Борнмът?

— Не знам.

— Аз обаче знам — прошепна тя. — Няма как да е иначе. Няма кой да е иначе. Скапаният Бенджамин Ландлес.

— Вече не работим за вестник: това е просто една мафия, която се използва за личните цели и забавлението на собственика ни.

Двамата помълчаха известно време, награбили бутилките пред себе си, давейки мъката.

— Но не е само Ландлес, нали? — каза Мати, сякаш бирата беше опреснила паметта й.

— Ами? — Крайевски надигна бирата и използва възможността да огледа Мати още веднъж над ръба на бутилката.

Той все повече мислеше за друго, докато тя все повече се вживяваше в историята.

— Виж, нямаше как Грев да скалъпи тази история без моя текст, а аз нямаше как да го напиша без подхвърления лист с проучването. Ти може и да вярваш на съвпадения, но според мен има още някой, някой вътре в партията, който нарочно пуска информация към медиите и дърпа конците.

— Какво? Имаш предвид и другите случаи с изтекла информация след изборите?

— Ами да!

Тя допи бирата си триумфално. Адреналинът блъскаше в кръвта й. Ето това щеше да бъде нейният пробив. Затова беше дошла на юг, в Лондон.

— Джони, прав си!

— Така ли?

Той беше озадачен. Беше изгубил нишката от последната бира насам.

— Определено не е сега моментът да хвърлям пешкира и да се отказвам. Ще стигна до дъното на това дори ако трябва да убия някого. Ще ми помогнеш ли?

— Ако това искаш, разбира се.

— Ама не така унило.

— Просто… — той събра смелост. — Нали помниш, като каза, че ще ми откъснеш топките, ако не ти разкажа всичко?

— Да, но ти ми каза.

— Може ли все пак да го направиш?

— Имаш предвид… — да, тя виждаше в очите му, че това има предвид. — Джони, не обичам офисни романси.

— Романс? Кой ти говори за романтика? И двамата изпихме твърде много бира за това. Засега не очаквам повече от доброто старо чукане.

Тя се засмя.

— Мисля, че и на двамата ще ни дойде добре — настоя той.

Тя още се смееше, като излизаха от ресторанта, хванати за ръце.

 

 

Изявлението от Даунинг стрийт — или по-скоро брифингът — не беше официално съобщение за пресата, а се състоеше от няколко думи на прессекретаря Фреди Редфърн и беше просто.

— Министър-председателят никога не е давал на брат си каквато и да било конфиденциална търговска информация, до която има достъп правителството. Никога не са говорили за компанията „Ринокс кемикъл“. Братът на министър-председателя е в крайно тежко състояние и в момента е под медицинско наблюдение. Лекарите му твърдят, че не е в състояние да дава интервюта. Но мога да ви уверя, че той категорично отрича да е купувал акции на „Ринокс“, да е регистрирал фалшив адрес в Падингтън или да е замесен в каквото и да било от този сорт. Това е всичко, което мога да кажа за момента. И това е цялата официална информация, която ще получите.

— Хайде де, Фреди — заяде се един от събралите се репортери — няма да ви се размине само с това. Как, за бога, ще обясниш статията в „Обзървър“, ако братя Колингридж са невинни?

— Не мога да я обясня. Може би объркана самоличност, може би става дума за друг Чарлз Колингридж, откъде да знам? Но познавам Хенри Колингридж от много години, също както вие познавате мен, и знам, че той е неспособен да извърши подобно нещо, да падне толкова ниско. Човекът е невинен. Имате думата ми за това!

Той каза последното с категоричността на професионалист, като заложи репутацията си до тази на своя началник, и уважението на кулоарните кореспонденти към един от бившите им колеги спаси този мач за Колингридж — едва-едва.

„НЕВИННИ СМЕ!“ крещеше първа страница на вестник „Дейли мейл“ на следващия ден. Тъй като никой не беше успял да изрови нова уличаваща информация, повечето от останалите вестници последваха същия пример. За момента.

 

 

— Франсис, ти си единственото усмихнато лице, което виждам напоследък.

— Хенри, положението ще се подобри. Обещавам. Хрътките ще се разпръснат, като загубят дирята.

Седяха в залата на Кабинета, около тях по кафявото сукно на масата бяха разхвърляни вестници.

— Благодаря ти за лоялността, Франсис. Това точно сега означава много за мен.

— Бурята отминава.

Но министър-председателят поклати глава.

— Иска ми се да беше така, но и двамата знаем, че това е само затишие — той въздъхна. — Не знам на каква подкрепа мога да разчитам сред колегите.

Ъркарт не оспори твърдението.

— Не мога да си позволя да избягам. Трябва да им дам нещо, за което да се хванат, да покажа, че нямам какво да крия. Време е отново да поема инициативата.

— Какво смяташ да правиш?

Министър-председателят седеше тихо на мястото си, като дъвчеше края на една химикалка. Той вдигна поглед към надвисналия образ на Робърт Уолпоул, най-дълголетния му предшественик на поста, който го гледаше от масления портрет над мраморната камина.

— Колко ли скандали и кризи е преживял той, а, Франсис?

— Повече отколкото на теб ще ти се наложи.

— Или повече, отколкото ще имам възможност — прошепна Колингридж.

Той потърси вдъхновение в премъдрия поглед на Ъркарт. Изведнъж Колингридж се разсея, слънцето проби есенните облаци и изпълни стаята със светлина. Сякаш това му даде надежда. Животът щеше да продължи.

— Поканиха ме тези копелета от „Седмичен обзор“. Искат да участвам тази неделя и да представя своята гледна точка, за баланс.

— Имам им доверие, колкото на гнездо влечуги.

— Въпреки това мисля, че трябва да се представя, и то добре! Обещаха, че няма да се занимаваме повече от десет минути с тъпотиите на „Обзървър“, останалото време ще бъде за политически теми и амбициите ни за четвъртия мандат. Така ще накарам хората да вдигнат малко поглед от помията. Какво мислиш?

— Аз ли какво мисля, г-н министър-председател? Като Камшик не ми плащаш, за да мисля.

— Знам, че те разочаровах, Франсис, но в момента не мога да се сетя за по-добър човек от теб в обкръжението си. Когато всичко това свърши, обещавам, че ще получиш това, което искаш.

Ъркарт кимна бавно в знак на благодарност.

— Ти би ли го направил? Ако беше на мое място? — настоя Колингридж. — Фреди Редфърн казва, че е твърде опасно.

— Понякога бездействието също е опасно.

— Тоест?

— В такива моменти, когато залозите са толкова високи, вярвам, че един мъж трябва да следва сърцето си.

— Отлично! — възкликна Колингридж, като плесна с ръце. — Радвам се, че мислиш така. Защото вече приех.

Ъркарт кимна одобрително, но изведнъж министър-председателят изпсува. Гледаше ръцете си. Химикалката беше протекла. Ръцете му бяха изцапани, покрити с мастило.

 

 

Пени Гай беше очаквала обаждане от Патрик Ултън. Някак си беше намерил номера на пряката линия и беше звънял няколко пъти, за да я покани да се срещнат пак. Беше настоятелен, но и тя беше категорична. Това на конференцията беше единичен случай, макар че трябваше да признае, че той беше забавен и забележително атлетичен за възрастта си. И все пак беше грешка, макар че беше и спомен, който не вреди на никого. Но този път обаждането беше от Ъркарт, който искаше да говори с шефа й. Тя го свърза и след секунди вратата на кабинета на О’Нийл бе внимателно затворена.

След няколко минути Пени чу как Роджър повишава тон, но не успя да долови за какво се разкрещя. А когато лампичката на заетата линия изгасна, за да покаже, че разговорът е приключил, от офиса на О’Нийл не се чу никакъв звук. Тя се поколеба няколко минути, но провокирана от смесица от любопитство и загриженост, почука леко на вратата и отвори внимателно.

О’Нийл седеше на пода в стаята, опрял гръб в ъгъла на двете стени. Държеше главата си в ръце.

— Родж…?

Той вдигна поглед, стреснат, очите му бяха пълни с хаос и болка. Гласът му грачеше, а речта му беше странно разчленена.

— Той… ме заплаши, Пен. Копелето… ме заплаши. Каза, че ако аз не… той ще… Трябва да подменя файла…

Тя коленичи до него, притисна главата му към гърдите си. Никога не беше го виждала такъв.

— Какъв файл, Родж? Какво трябва да направиш?

Той опита да поклати глава, не искаше да отговори.

— Нека ти помогна, Родж. Моля те.

Той вдигна рязко глава, изражението му беше налудничаво.

— Никой не може да ми помогне!

— Нека те закарам вкъщи — каза тя и се опита да го вдигне от пода.

Той я избута.

— Махни се от мен — извика той. — Не ме пипай!

Тогава видя болката в очите й и част от огъня в него сякаш поутихна. Сви се в ъгъла като малко дете, като криеше лицето си от срам.

— Свършено е с мен, разбираш ли? Край. Нищо не можеш да направиш. Никой не може. Махни се.

— Не, Родж…

Но той я блъсна толкова грубо, че тя падна назад.

— Майната ти, малка кучко! Просто… се махай.

Разплакана и объркана, тя се изправи на крака. Той отново скри лицето си от нея, не искаше да говори. Тя излезе. Чу как вратата бе затръшната след нея и заключена отвътре.

Бележки

[1] Индийско ястие от ситно накълцано месо или зеленчуци, мариновани в смес от подправки.

[2] На 12 октомври 1984 член на ирландската радикална партия ИРА залага бомба с часовников механизъм в Гранд хотела в град Брайтън с цел покушение върху тогавашната министър-председателка Маргарет Тачър и нейния кабинет. Тя се измъква без нараняване, но петима загиват, 31 са ранени. Денис Тачър е съпругът на Маргарет.