Майкъл Добс
Къща от карти (20)

Глава двадесета

Някои политици гледат от високия пост както моряк гледа на морето — пълно с приключения, непредвидимост и вълнение. Виждат го като път към съдбата им. Аз го виждам като нещо, в което най-вероятно ще се удавят.

Събота, 16 октомври

„Кроникъл“ не беше единствената медия, която ден след речта на министър-председателя я обяви за пълен провал. Всички други вестници пригласяха, също и няколко членове на правителството, както и лидерът на опозицията.

Загубата на изборите в Източен Дорсет първо сплоти партията в общо разочарование, когато новината се разнесе из кулоарите на конференцията рано сутринта в петък, но до закуската това чувство се изчерпи. Над купички с мюсли или чинии с английска закуска всички започнаха да отприщват яда си и да го насочват в една и съща посока. Хенри Колингридж.

До обяд репортерите в Борнмът вече бяха обсадени от безименни партийни членове, всеки от които претендираше, че е предупреждавал министър-председателя да не провежда изборите в седмицата на конференцията, и всеки бягаше от отговорност за загубата. От своя страна, в пристъп на отчаяние, офисът на министър-председателя отвърна на удара — неофициално, разбира се. Те обвиняваха щаба на партията, за който, разбира се, отговаряше лорд Уилямс. Нямаше кой да чуе обясненията обаче. Стадният инстинкт беше завладял всички.

Както написа един вестник, който традиционно подкрепяше правителството:

Министър-председателят се провали за пореден път вчера. Трябваше да използва речта си, за да потуши растящите съмнения относно лидерската му позиция, но вместо това негов колега от Кабинета я окачестви като „нелепа и неподходяща“. След отчайващите данни от проучването на общественото мнение и унизителната загуба на местните избори партията има нужда от реалистичен анализ на обстоятелствата и вдъхване на увереност. Вместо това, както каза един депутат, получихме „претоплена стара предизборна реч“.

Критиките към Колингридж стават все по-открити. Питър Беърстед, депутат от Северен Лестър, каза следното вчера вечерта: „Електоратът ни удари предупредителен шамар на изборите. Няма да се задоволи с клишета и самодоволство, от което ти се повдига. Може би е време министър-председателят да се замисли дали да не предаде щафетата“.

Във високата офисна сграда на южния бряг на Темза редакторът на „Седмичен обзор“, водещо политическо телевизионно предаване, изчете вестниците с интерес и свика спешна оперативка на целия екип. Двадесет минути по-късно планираната програма за следващия ден на тема „хазяи рекетьори“ бе отменена и шестдесетте минути на предаването щяха да бъдат посветени на нещо друго. Поканиха Беърстед да участва, както и няколко социолози и експерти. Новата програма получи заглавие „Време ли е да си ходи?“.

От дома си в зелените покрайнини на Епсъм старши мениджърът на компанията за пазарен анализ „Барклис де Зута Уед“ се обади на двама свои колеги. Те потвърдиха, че могат да бъдат в офиса много рано в понеделник сутринта. „Всички тези политически глупости ще скапят пазарите. Време е да раздвижим малко акциите, преди другите копелета да започнат да продават.“

Победеният кандидат от Източен Дорсет беше потърсен за коментар от неделното издание на вестник „Мейл“. Нарочно изчакаха да приключи мокрият обяд, с който давеше мъката си. Враждебността му към лидера на партията беше остра. „ЗАРАДИ НЕГО ЗАГУБИХ ПОСТА СИ. ЩЕ ЗАПАЗИ ЛИ ТОЙ СВОЯ?“ Страхотно заглавие.

Ъркарт беше в дома си в провинцията — Ню Форест, Хампшър — великолепна сграда в ренесансовия стил на Андреа Паладио. Там го откриха няколко колеги от Кабинета, за да изкажат притеснението си. Със същите тревоги се обади и председателят на Изпълнителния комитет на партията от Йоркшир. „Франсис, ти знаеш, че принципно бих потърсил председателя, лорд Уилямс, но изглежда, се води открита война между щаба и Даунинг стрийт. Да ме прощават, ама не искам да се замесвам“ — обясни безцеремонният мъж от Йоркшир.

Междувременно министър-председателят беше в Чекърс, официалната му резиденция, обграден от тучните поля на Бъкингамшър и многочислената охрана, като беше оставил настрана всички работни дела, защото не му се занимаваше с нищо. Лавината беше тръгнала и той нямаше представа как да я спре.

Следващият удар дойде по-късно същия следобед и изненада почти всички. Дори Ъркарт. Той очакваше вестник „Обзървър“ да се забави поне няколко седмици с проверката на всички документи и снимки, които им беше пратил анонимно. Поне да се посъветват с адвокатите си, но изглежда, от вестника се страхуваха, че някой техен конкурент ще ги изпревари. „Риск е, ако публикуваме, риск е и ако не го публикуваме. Така че да действаме“, изкрещя редакторът на колегите си.

Ъркарт беше в гаража, където държеше своя роувър модел, „Спийд пайлът“ от 1933, когато дойде обаждането. С тази кола той обичаше да фучи безгрижно по уличките на Ню Форест „като жабока мистър Тоуд от филмчето на Дисни“, както казваше жена му, спокоен, че нито един полицай не би глобил някого с такава красива британска класика, а и дори да възникне проблем, местният полицейски началник му беше познат от голф клуба. Ъркарт бърникаше нещо по тройния карбуратор, когато Мортима го повика от къщата.

— Франсис, обаждат се от Чекърс!

Той отговори от слушалката в гаража, като избърса внимателно ръцете си в омаслен парцал.

— Франсис Ъркарт на телефона.

— Камшик, моля, изчакайте, свързвам ви с министър-председателя — инструктира го женски глас.

Гласът, който заекваше по телефона, бе почти неузнаваем. Беше изтънял, несигурен, изтощен.

— Франсис, страхувам се, че имам лоши новини. Обадиха ми се от „Обзървър“. Копелета гадни. Казват, че ще пуснат някакъв материал утре. Не мога да обясня, но твърдят, че брат ми Чарлз е купувал акции на компании, като е ползвал вътрешна информация — правителствена информация. Спечелил бил много пари. Казват, че имат доказателства — банкови извлечения, брокерски разписки, всичко. Купил е акции на „Ринокс“ за почти 50 000 паунда, така казват, и то само няколко дни преди да одобрим новото им лекарство. Продал ги няколко дни след това на сериозна печалба. Всичко това направил с фалшив адрес в Падингтън. Така казват. Ще го публикуват на първа страница.

Колингридж млъкна изтощен, сякаш нямаше сили да продължи.

— Франсис, всеки ще реши, че аз съм му дал информацията. Какво да правя, за бога?

Ъркарт се отпусна в удобната кожена седалка на колата, преди да отговори. От тази седалка беше свикнал да поема рискове.

— Каза ли нещо пред „Обзървър“, Хенри?

— Не. Не мисля, че те очакваха коментар от мен. По-скоро се опитваха да намерят Чарли.

— Той къде е?

— Скрит вдън земя, надявам се. Успях да се свържа с него. Беше… пиян. Казах му да не вдига телефона и да не отваря вратата.

Ъркарт стисна волана и погледна напред. Имаше странното чувство, че всичко това не го засяга. Беше задействал една машина, която се оказа твърде мощна, за да я контролира. Вече не знаеше какво го чака на следващия завой, само знаеше, че се движи с по-висока скорост от безопасната. Но не можеше да спре, а и не искаше. Вече беше късно за съмнения.

— Къде е Чарли сега?

— В дома си в Лондон.

— Трябва да изпратиш някого да се погрижи за него. Не може да го оставим сам, Хенри. Виж, знам, че е трудно, но има клиника за алкохолици близо до Доувър, която сме ползвали за такива случаи. Много дискретни и мили хора. Д-р Крисчън, директорът на болницата, е отличен човек. Ще му се обадя и ще го помоля да дойде да вземе Чарли. Но се опасявам, че трябва да изпратиш и някой друг от семейството, в случай че Чарли се противи. Имаш ли представа кой? Може би съпругата ти? Трябва да действаме бързо, Хенри, защото само след няколко часа репортерите от „Обзървър“ ще налазят и ще обсадят дома на брат ти. Трябва да изпреварим копелетата. В сегашното състояние на Чарли не се знае какво може да каже или да направи.

— А какво ще правим после? Не мога да скрия Чарли завинаги. Трябва да се види какво е станало рано или късно, нали?

— Прости ми, че питам, Хенри, но истина ли е? Купувал ли е акции?

Въздишката, която се чу от другата страна на телефона, беше като заседнал въздух, който се измъква от отдавна заровен ковчег.

— Не знам. Просто не знам. Но…

От тази пауза лъхаше на съмнение и отчаяние.

— Явно наистина сме дали лиценз на някакво ново лекарство на „Ринокс“. Всеки, който е имал техни акции, е изкарал добра печалба. Но Чарли няма пари да си плаща тока, камо ли да играе на борсата. А и откъде ще е разбрал за „Ринокс“?

Ъркарт отговори с тон, който не търпеше противоречие.

— Ще се занимаваме с това, след като се погрижим за него. Той има нужда от помощ независимо дали го осъзнава, или не, а ние трябва да му дадем малко въздух. Ти и аз, Хенри, трябва да се погрижим за него. А ти трябва да си особено внимателен, Хенри.

Ъркарт направи пауза, за да остави думите да постигнат търсения ефект.

— Не може да си позволиш да сбъркаш точно сега.

Колингридж измърмори нещо в съгласие. Нямаше нито волята, нито аргументите да спори и се радваше, че Камшика поема нещата в свои ръце, макар че така губеше и семейната си чест и професионалното си достойнство.

— Какво друго да направя, Франсис?

— Нищо. Само да се оправим с Чарли. После ще държим барута си сух. Нека първо видим какво точно знаят от „Обзървър“, после ще влезем в боя. Но дотогава няма да казваме нищо.

— Благодаря ти, Франсис. Моля те, обади се на този д-р Крисчън, помоли го да помогне. Сара може да бъде в дома на брат ми след по-малко от два часа, ако тръгне веднага. Оправи всичко това. О, боже…

Ъркарт можеше да чуе как емоциите напират в гласа на министър-председателя.

— Не се тревожи, Хенри. Всичко ще си дойде на мястото — увери го той. — Имай ми доверие.

Чарлз Колингридж не се възпротиви в началото, когато снаха му влезе в апартамента с резервния ключ. Тя го намери хъркащ в един фотьойл, около него беше разхвърляна стъкларията от тежък пиянски следобед. Цели пет неприятни минути тя се опитваше да го събуди без успех, докато накрая взе лед, увит в кърпа. Тогава той започна да се противи. Протестът му нарасна, когато разбра защо е дошла Сара, която го убеждаваше да „замине за няколко дни“, но диалогът стана напълно неразбираем за него, когато тя взе да го разпитва за някакви акции. Тя не можа да измъкне смислени изречения от него, нито да го накара да се помести.

Чак когато почти час по-късно пристигна д-р Крисчън заедно с един помощник на Ъркарт, беше постигнат някакъв прогрес. Приготвена бе една чанта с най-необходимите принадлежности и тримата натъпкаха все още противящия се Чарли на задната седалка на колата на д-р Крисчън, която беше паркирана до задния вход на сградата.

За тяхно щастие, Чарли беше загубил всякаква физическа координация и не можеше да окаже кой знае каква съпротива. За нещастие обаче, цялата процедура отне време, твърде много време, и докато черният „Форд Гранада“ на доктора излезе на главната улица със Сара и Чарли на задната седалка, цялата сцена бе запечатана от камерите на телевизия Ай Ти Ен, които точно бяха пристигнали на мястото.

Видеоматериалът с измъкващия се Чарли, свит на задната седалка, придружен от съпругата на министър-председателя, беше водеща новина във вечерните емисии.