Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Къща от карти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Cards, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Добс

Заглавие: Къща от карти

Преводач: Георги Иванов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: печатна база Сиела

Излязла от печат: август 2014

Отговорен редактор: Красимир Гетов

Редактор: Катя Найденова

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Катя Найденова

ISBN: 978-954-28-1559-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и пета

Краят на въжето за някой е само началото на въжето за други.

Четвъртък, 18 ноември

Когато срокът за подаване на кандидатурите приключи в четвъртък, единствената изненада беше оттеглянето в последния момент на Питър Беърстед. Той първи беше заявил намерението си да се кандидатира, но за него състезанието вече беше приключило.

— Постигнах целта си: да има истински избори — обяви той нервно. — Знам, че нямам шанс да спечеля, затова правя път на другите. Ще помагам само да изнасяме телата от арената.

Беше имал предвид „Ще помагам да превързваме раните“, но не за пръв път склонността му към остри фрази беше замъглила преценката му. Той веднага прие предложението на вестник „Дейли експрес“ да пише лични и недискретни профили на кандидатите по време на кампанията.

А те вече бяха девет, безпрецедентно голям брой, но преобладаващите прогнози бяха, че само петима от тях имат сериозни шансове — Самюъл, Ултън, Ърл, Макензи и Ъркарт. Сега, когато списъкът на бойците беше готов, социолозите удвоиха усилията си да търсят мнението на депутатите от управляващата партия, за да подушат накъде духа вятърът.

Пол Макензи беше изпълнен с решимост да покаже острието на меча си. Министърът на здравеопазването таеше в себе си много разочарования. Той завеждаше здравния сектор повече от пет години и също като Ъркарт се беше надявал на нови предизвикателства при евентуални промени в Кабинета след изборите. Дългите години на работа в една закостеняла бюрократична система го бяха накарали да се чувства смален. Няколко години преди това той беше смятан за една от изгряващите звезди в партията — човек, който съчетава остър интелект с дълбока човешка загриженост. Много хора предричаха, че ще стигне до върха. Но здравеопазването се оказа бюрократично чудовище, което той не можа да опитоми, камо ли да дресира, а честите сблъсъци с протестиращи сестри и шофьори на линейки оръфаха имиджа му. Отлагането на плана за разширяване на болниците беше последната капка. Той се чувстваше все по-обезверен, беше обсъждал с жена си, че иска да се откаже от политиката при следващите избори, затова, когато Колингридж се сгромоляса, той го прие като давещ се, чиито крака усещат твърда почва.

Макензи се хвърли в последните пет дни преди първия вот, преливащ от ентусиазъм и енергия, нетърпелив моментално да направи впечатление, решен да извиси глава над тълпата. Беше поискал екипът му да намери подходяща възможност за фотосесия, някакъв повод, за да съживи блясъка на имиджа си. Но никакви скапани болници, беше ги инструктирал той. Твърде често беше подавал пръст и му бяха отхапвали ръката. През първите три години от мандата той съвестно беше посещавал всички болници, опитвайки се да научи повече за болничната грижа, но го бяха посрещали тълпи от протестиращи сестри, оплакващи се от „робските заплати“, а в по-лоши случаи и бурни демонстрации от страна на помощния персонал, протестиращ срещу „жестоките съкращения“. Сложиха му прякора „Д-р Кръц“, макар че от профсъюзите понякога караха протестиращите да сменят първата буква с „п“ на плакатите си. Дори лекарските профсъюзи явно поддържаха становището, че бюджетите в здравеопазването трябва да се определят от вдигания шум по улиците, а не от реалните нужди. Понякога, макар и само пред най-близките му, всичко това докарваше Макензи до сълзи на унижение.

Почти не му се удаваше възможност да се вижда с пациенти. Дори когато се опитваше да се промъкне в някоя болница през задния вход, демонстрантите все намираха начин да разберат точно къде ще се появи, готови да го замерят с обиди точно в момента, когато пристигнат телевизионните камери. Да бъде публично пребиван от ангелите на милосърдието, не се отразяваше добре нито на имиджа, нито на самочувствието му. Затова Макензи просто спря да посещава болниците. Вместо донкихотовски да се подлага на тормоз, предпочете да се придържа към по-безопасни локации. Беше въпрос на самосъхранение.

Затова сега планът му беше колкото прост, толкова и безопасен. Вместо болница — „би било напълно нередно да използвам болни хора за моите собствени политически цели“ — неговият екип организира посещение в централата на лабораториите „Хюманфит“, която се намираше на главен път М4, водещ на запад от Лондон. Тези лаборатории произвеждаха оборудване за хора с увреждания и наскоро бяха разработили революционна инвалидна количка, която се задвижва с гласови команди. Тя можеше да се използва дори от хора с парализа, които не могат да движат крайниците си. Съчетанието от новаторство в британските технологии и допълнителна грижа за хората с увреждания беше точно това, което беше нужно на Макензи, и едва няколко часа след като крайният срок за подаване на кандидатури изтече, колата на министъра вече бързаше по главния път в търсене на спасението.

Макензи беше подходил внимателно. Не приемаше успеха на визитата си за даденост. Един модерен завод предлагаше добри кадри, но една бурна демонстрация беше хиляда пъти по-интересна за камерите. Бяха го хващали в засада толкова много пъти, че настоя екипът му да предупреди медиите само три часа преди той да пристигне на място — достатъчно време да се организират снимачните екипи, но недостатъчно време, за да се организира платена тълпа демонстранти. Като приближаваше лабораториите, той се облегна на кожената седалка в колата, изрепетира усмивката си и се поздрави за предпазливостта. Всичко щеше да мине много добре.

За негово нещастие, екипът му се беше оказал твърде ефикасен. В правителството трябва да се знае по всяко време къде се намира даден министър; като всички други депутати, те трябва да бъдат на разположение, доколкото им е възможно, за спешни случаи или за непредвидено спешно гласуване в Камарата на общините. Затова предния петък, следвайки правилника твърде дословно, секретарката на Макензи беше изпратила пълен списък с предстоящите му ангажименти към координационния отдел на правителството — познат и като отдела на Камшика.

Докато изминаваха последните няколкостотин метра по тясната отбивка към самотните модерни сгради на лабораториите насред голото поле, Макензи среса косата си и се подготви психически. Министерският автомобил мина покрай тухлената стена, която опасваше парцела, и докато на задната седалка министърът оправяше възела на вратовръзката си, зави през предните порти.

Едва преминал портите, шофьорът скочи на спирачките, Макензи залитна към предната седалка, като разпиля листове хартия и развали безупречния си външен вид. Преди да има възможност да наругае шофьора и да му поиска обяснение, причината за проблема се изправи пред него и започна да загражда колата му. Беше сцена, по-лоша от най-страшните му кошмари.

Малкият паркинг пред входа на завода гъмжеше от тълпа беснеещи протестиращи, всички облечени в униформи на медицински сестри и хвърлящи обиди, като всяка гневна дума или действие се записваше от трите телевизионни камери, които бяха надлежно призовани от пресаташето на Макензи и поставени на балконите на административната сграда с идеална видимост към случващото се. Веднага щом колата мина през портите, тълпата се хвърли напред и я обгради, като ритаха по шасито и тропаха по тавана. За няколко секунди антената и чистачките на колата бяха изскубнати. Шофьорът бе запазил достатъчно присъствие на духа, за да натисне паникбутона, който присъстваше във всеки министерски автомобил и автоматично затваряше прозорците и заключваше вратите, но не и преди някой да успее да се изплюе в лицето на Макензи. Юмруци и изкривени лица се бяха залепили за стъклата и заплашваха с насилие; колата се клатеше, тълпата я притискаше от всички страни, катереше се по нея, а той чувстваше, че се задушава, вече не виждаше небето, дърветата, не виждаше помощ, а само омразата в лицата им на сантиметри от неговото.

— Изкарай ни от тук! Карай! — извика той, но шофьорът вдигна безпомощно ръце.

Тълпата беше обградила колата, блокирайки всяка надежда за отстъпление.

— Карай! — продължи да вика той, обзет от клаустрофобия.

Но без полза. Не беше осъзнато решение, а по-скоро панически инстинкт в състояние на отчаяние и ярост: той се наведе напред и дръпна лоста на автоматичните скорости към задна предавка. Колата подскочи и мръдна не повече от половин метър преди кракът на шофьора да натисне спирачката, но беше твърде късно. Колата се беше забила в тълпата. Една инвалидна количка беше прекатурена, а една жена в униформа на медицинска сестра беше повалена. Пищеше от болка.

Тълпата се разцепи и шофьорът използва възможността да върне назад през портите, да обърне колата със зрелищен завой с ръчна спирачка и да даде газ към бягството, оставяйки дълги следи от гуми по асфалта.

Политическата кариера на Макензи остана някъде там, на асфалта, при грозните следи от изгоряла гума. Нямаше значение, че инвалидната количка беше празна или че жената не беше пострадала лошо. Нито че тя изобщо не беше медицинска сестра, а платен провокатор от страна на профсъюза с много опит в това как се превръща един театър на протеста в сензационна новина. Никой не се постара да разпита, а и защо да се занимават? Те вече имаха своята новина. Приливната вълна се беше обърнала срещу давещия се и беше захвърлила горкия Макензи още по-навътре в открито море.