Майкъл Добс
Къща от карти (31)

Глава тридесет и първа

Красотата е в очите на наблюдателя. Истината е в ръцете на редактора.

Понеделник, 8 ноември — петък, 12 ноември

Неделните вестници дори не се бяха опитали да скрият раздразнението си. Самюъл и Ърл, както и другите министри от Кабинета, които се очакваше да се кандидатират, се бяха държали прилично, нямаше открити лични атаки срещу съперника, затова пресата реши да свърши тази работа вместо тях.

„Обзървър“ заяви, че „за момента кампанията е разочароваща, като все още се очаква някой кандидат, който да вдъхне живот в партията“. „Съндей мирър“ я окачестви като „досадна и дразнеща“, а „Нюз ъф дъ уърлд“, за да не паднат по-долу, я описаха в типично техен стил като „банална като нощни газове“. „Самюъл или Ърл? — пишеше списание «Пийпъл» — Ако това са възможните отговори, значи въпросът е бил глупав.“

В понеделник сутринта критиките вдигнаха адреналина в кампанията. Окуражени от написаното в медиите, че правилният претендент още не се е появил, още двама министри от Кабинета хвърлиха шапки на ринга — Патрик Ултън и Пол Макензи, министър на здравеопазването. И за двамата се смяташе, че имат сериозен шанс за успех. Макензи беше станал популярен със схемата за разширяване на болниците, а после беше успял да прехвърли вината за отлагането й към Министерството на финансите и Даунинг стрийт. „Влизам в играта!“ — обяви той.

Откакто беше говорил с Ъркарт по време на партийната конференция, Ултън не беше спрял да търчи зад кулисите. Беше обядвал с почти всеки редактор от Флийт стрийт, беше изпил много питиета с някои от водещите фигури в редиците на партията и беше спал само със съпругата си. Също така той смяташе, че има преимущество или поне уникалност в северняшките му корени, и се надяваше това да го издигне като „националния“ кандидат, за разлика от другите основни претенденти, чийто произход лъхаше на авокадо и зехтин. Едва ли това щеше да притесни шотландците, разбира се, които имаха навика да гледат на такива неща като на чуждестранни лудории. Ултън се беше надявал да забави официалното си влизане в състезанието, искаше да види как ще се развият кампаниите на другите, но пресата от уикенда беше като боен призив и той реши да не губи повече време. Свика пресконференция на летището в Манчестър, за да направи изявление от така наречения от него „домашен терен“, като се надяваше, че никой няма да обърне внимание на факта, че специално беше летял от Лондон, за да го направи там.

Критиките от страна на пресата накараха всички да наточат остриетата. Ърл повтори критиките си относно околната среда, но този път избра директно да атакува работата на Майкъл Самюъл без повече кодирани послания. Самюъл отвърна, че поведението на Ърл заслужава порицание и е неуместно, при условие че са колеги в Кабинета, а също така е и лош пример за младите хора от страна на един министър на образованието. Междувременно острото изказване на Ултън в Манчестър относно нуждата „да се възстановят английските ценности с един английски кандидат“ беше бурно атакувано от Макензи, който отчаяно се опитваше да преоткрие келтските си корени и твърдеше, че това е обида към петте милиона шотландци.

Вестник „Сън“ отиде още по-далеч, интерпретирайки думите на Ултън като злобна антисемитска атака към Самюъл; еврейски активисти заляха радиоефира и читателските рубрики с оплаквания, а един равин от родния град на Самюъл поиска Бордът по въпросите на расизма да разследва това, което той нарече „най-зверската проява на расизъм от страна на висшестоящ политик след Мозли“^[1]. Ултън не беше изцяло недоволен от тези прекомерни реакции и твърдеше, макар и само сред приятели, че „през следващите две седмици всеки ще гледа формата на ушите на Самюъл и няма да го слуша какво казва“.

До сряда следобед Ъркарт почувства, че ситуацията се е развила достатъчно, за да пусне публичен призив за „връщане на добрите обноски и високите стандарти на лично поведение, с които се слави партията“. Думите му получиха широк отзвук в коментарните рубрики, макар че първите страници на същите вестници продължаваха да плискат помията от последните пристъпи на лошо поведение.

Затова, когато в петък следобед Мати влезе в кабинета на Престън, за да му каже, че има още нещо за него, той поклати уморено глава.

— Дано е нещо различно — каза той, като захвърли в ъгъла последното прессъобщение на Ърл.

— Доста е различно — предупреди тя.

Той сякаш прояви някакъв интерес.

— Различно като за първа страница — каза тя.

— Давай. Направи така, че да ми се подкосят краката.

Тя затвори вратата зад себе си, за да се увери, че няма да ги чуят.

— Колингридж подаде оставка заради обвинения в незаконна търговия с акции, която брат му е извършвал от адрес в Падингтън и през клон на турска банка. Мисля, че мога да докажа, че почти със сигурност цялата работа е нагласена още от самото начало.

— Какви ги говориш?

— Бил е накиснат.

— Можеш ли да го докажеш?

— Така мисля.

Секретарката му надзърна през вратата, но бе безцеремонно отпратена с махване на ръка.

— Ето какво имаме, Грев.

Тя обясни търпеливо, че е проверила компютърните файлове в щаба на партията и е открила, че някой е подправил списъка с абонаментите.

— Защо някой би направил това?

— За да може фалшивият адрес в Падингтън да бъде пряко свързан с Чарлз Колингридж.

— А защо мислиш, че е фалшив?

— Всеки би могъл да регистрира този адрес. Не вярвам, че Чарлз Колингридж изобщо е ходил някога до Падингтън. Някой друг го е направил от негово име.

Вратата се отвори отново; пак ги прекъсваха.

— Разкарай се! — изръмжа Престън и натрапникът се изниза. — А защо му е на някого да регистрира фалшив адрес от името на Чарли Колингридж?

— Защото са искали да го натопят, него и брат му.

— Твърде сложно — отбеляза Престън, но продължи да слуша.

— Тази сутрин отидох в Падингтън. Регистрирах си адрес в същото магазинче под напълно измислено име. После взех такси до улица Севън Систърс, където се намира Обединена банка на Турция, и си открих сметка със същото измислено име — не с 50 000, но със 100 паунда. Цялото нещо ми отне по-малко от три часа.

— Боже…

— Сега, ако искам, мога да започна да поръчвам порнографски списания, да ги плащам от банковата сметка и да ги получавам на адреса в Падингтън, което може да причини страшно много вреда на репутацията на някой невинен политик например.

— Например?

В отговор тя постави на бюрото му вносната бележка от банката и квитанцията от магазина. Той ги погледна с интерес, после избухна.

— Лидерът на опозицията! — изкрещя той изплашено. — Какво си направила, по дяволите?

— Нищо — каза тя с усмивка, която изглеждаше победоносна. — Само показвам, че Чарлз Колингридж почти със сигурност е бил накиснат, че най-вероятно не се е доближавал до това магазинче в Падингтън или Обединена банка на Турция и оттам следва, че не е купувал тези акции.

Престън държеше документите на една ръка разстояние, сякаш всеки момент могат да се възпламенят.

— Което значи, че Хенри Колингридж не е давал информация на брат си за „Ринокс кемикъл“ — интонацията й предполагаше, че има още.

— И? И? — настоя Престън.

— Той е невинен. Не е трябвало да подава оставка.

Престън се свлече на стола. Мъниста от пот започваха да се събират на челото му. Почувства се раздвоен. От една страна, виждаше грандиозна история, но това беше и проблемът, защото, от друга страна, виждаше нещо, което ще разтърси Уестминстър. Можеше да обърне всичко надолу с главата, вероятно дори да спаси Колингридж. Това ли се искаше от него? Ландлес току-що го бе инструктирал, че тепърва ще има прясна риба за тигана и че всички новини относно изборите за нов лидер трябва да минават първо през него, преди да бъдат публикувани. Фактите не бяха нещо повече от стока за Ландлес. Той искаше влияние, власт. Престън не можеше да прецени как ще реагира шефът му, имаше нужда да спечели време.

— Доста работа си свършила, млада госпожице.

— Това е страхотен материал, Грев.

— Не помня да си ме питала, преди да започнеш да харчиш парите ми, за да регистрираш адреси и банкови сметки.

Неговата резервираност я хвана неподготвена.

— Нарича се инициатива, Грев.

— Не отричам, че си се справила добре…

Умът му се ровеше в речника на празните приказки, като се мъчеше да не каже нищо категорично. Грев имаше много любими фрази в дебелото издание. После се сети какво трябва да направи и затвори речника.

— Само че какво имаме тук, Мати? Показала си, че е възможно човек да се разходи из Лондон и да открие сметки от името на Колингридж, но това не е достатъчно. Не си доказала, че не го е направил самият Чарли Колингридж. Това си остава най-лесното и най-приемливото обяснение.

— А компютърният файл, Грев. Някой го е подправил.

— Не ти ли хрумна, че може файлът да е бил подправен не за да уличи Колингридж, а да е подправен от самия него или някой от приятелите му, за да му даде алиби. Кукичка за някоя рибка като теб.

— Шегуваш се…

— Откъде знаеш, че е бил подправен списъкът за разпространението, а не списъкът с плащанията? Може да е станало само минути преди да го видиш.

— Но само няколко човека имат достъп до счетоводните файлове — запротестира Мати. — И как ще го промени Чарли Колингридж, като изтрезнява в клиника за алкохолици?

— Брат му.

Мати не вярваше на ушите си.

— Не може сериозно да вярваш, че един министър-председател би поел невероятния риск да нареди да бъдат променяни компютърните файлове в щаба на партията, за да фалшифицира доказателства, и то след като вече е подал оставка.

— Мати, върни се малко назад. Или си твърде млада, за да помниш. Уотъргейт. Горени са ленти и са трити файлове — от президента. При скандала с Иран^[2] секретарката изнася уличаващи доказателства в бельото си.

— Тук не е Дивият запад…

— Добре. Джереми Торп. Лидер на либералната партия. Обвинен в убийство от съда в Уелс. Джон Стоунхаус отива в затвора, след като инсценира собственото си самоубийство. Лойд Джордж продава благороднически титли от задния вход на Даунинг стрийт и чука секретарката си на масата на Кабинета. Такива неща се случват в политиката, Мати, постоянно.

Престън влизаше в серия.

— Властта е наркотик. Като пламък за молеца. Привлича ги и те забравят опасността. Рискуват всичко: брак, кариера, репутация, дори живота си. Затова все пак е по-лесно да повярваме, че сме хванали семейство Колингридж с ръце в кацата с меда, докато са се опитвали да се покрият.

— Да не би да ми казваш, че няма да го публикуваш — обвини го тя остро.

— Успокой се, за бога. Това, което казвам, е, че нямаш достатъчно информация, на която да стъпи материалът. Има много лайна наоколо и ще ти трябва доста по-голяма лопата. Трябва да свършиш още доста работа.

Ако се беше надявал, че тя ще се откаже и ще се върне към стандартните си задачи, щеше да бъде разочарован. Тя удари с ръце по бюрото му и се наведе, за да го погледне право в шарещите очи.

— Грев, знам, че съм просто една глупава жена, но, моля те обясни ми, за да разбера. Или някой е накиснал Колингридж, или министър-председателят е виновен за фалшифициране на доказателства. И така, и иначе това е грандиозна история, с която можем да пълним вестника цяла седмица.

— Да, но кое от двете? Трябва да сме сигурни. Особено по средата на изборите за нов лидер.

— Точно заради изборите трябва да го направим! Какъв е смисълът да чакаме да свърши всичко и истината да няма вече никакво значение?

Престън се беше опитал, доколкото можеше, но му бяха свършили аргументите. Не му понасяше да слуша лекции от един от най-младите репортери, и то жена. Беше му писнало.

— Виж какво, разкарай циците си от масата ми и танковете си от полянката ми. Нахлуваш в кабинета ми с една фантастична история, но без никакви конкретни доказателства. Не си написала и една дума от статията. Как, по дяволите, да преценя дали наистина имаш добра идея, или просто си пийнала на обяд?

За нейна собствена изненада тя не му се разкрещя, а снижи тон заплашително.

— Добре, Грев. Ако това искаш, ще имаш статията до половин час.

Тя се обърна и излезе, като едва устоя на изкушението да тръшне вратата така, че да се откачи от пантите.

 

 

След около четиридесет минути тя влезе отново, без да чука, като държеше в ръка шест страници текст с двойна разредка. Без да каже нищо, тя ги пусна на бюрото и застана точно пред Престън, за да е ясно, че няма да помръдне, докато не получи своя отговор.

Той я остави да стърчи, докато четеше бавно страниците, опитвайки се да изглежда все едно ще взема важно решение. Но това беше преструвка. Решението вече беше взето по време на телефонния разговор, който беше провел веднага след като Мати излезе от кабинета му.

— Твърдо решена е, Бен. Знае, че е напипала страхотна история, и няма да се откаже.

— На кого му пука? Няма да публикуваме — беше му казал Ландлес. — Не ми е това интересът в момента.

— Какво, по дяволите, искаш да направя?

— Дръж се като редактор, Грев. Убеди я, че не е права. Прати я да пише рецензия за някой ресторант. Прати я в отпуска. Повиши я. Но я накарай да си мълчи!

— Не е толкова просто. Не само че е дяволски упорита, ами е един от най-добрите политически мозъци, които имаме.

— Изненадан съм, че трябва да ти го напомням, но вече разполагаме с най-добрия политически мозък в бизнеса. Моя!

— Нямам предвид…

— Виж, имаме само няколко седмици, докато свърши това тъпо състезание за нов лидер. Тук има големи залози не само за бъдещето на страната, а и за моя бизнес, както и за твоята работа. Разбираш ли ме?

Редакторът беше на път да потвърди, че със сигурност го разбира, но другият мъж вече беше треснал телефона. Сега тя отново беше в кабинета му — причината за всичките му неволи. Той продължи да мачка страниците на статията й, като вече не ги четеше, а се концентрираше върху това, което трябва да каже, без да е сигурен как ще реагира тя. Най-после остави листовете на бюрото и се изтегна в стола.

— Не можем да го публикуваме. Твърде е рисковано. Не съм готов да взривя бомба насред кампанията за нов лидер само на базата на някакви спекулации.

Тя бе очаквала това. Отговори с шепот, който удари Престън като боксова ръкавица.

— Няма да приема „не“ за отговор.

Мамка му. Защо просто не се примири, да свие рамене, да си признае, че няма достатъчно опит, или да се разреве, както правят всички останали? Тихата дързост зад думите й го предизвикваше да бъде още по-груб.

— Няма да публикувам статията ти. Аз съм ти редактор, това ми е решението. Или го приеми, или…

— Или какво, Грев?

— Или приеми, че нямаш бъдеще в политическия ни отдел.

— Уволняваш ме?

Това вече я изненада. Как можеше да си позволи да я уволни, и то по средата на избори?

— Не, местя те в секция „За жената“, считано от днес. Честно казано, не мисля, че все още си развила правилната преценка, за да пишеш в политическите колонки, все още не, но може би след няколко…

Тя го атакува директно.

— Кой ти каза да го направиш, Грев?

— Какво имаш предвид, по дяволите?

— Обикновено не можеш да решиш дали да си обуеш слипове, или боксерки. Решението да ме уволниш и да ми вземеш историята идва от някой друг, нали?

— Не те уволнявам! Местя те…

Той започваше да губи контрола, който така внимателно се опитваше да запази. Изражението му беше такова, сякаш не може да си поеме въздух.

— Не ме уволняваш?

— Не!

— Тогава напускам.

Бузите му бяха като черешова градина. Трябваше да я задържи в „Кроникъл“, поне за малко. Само така можеше да я контролира. Но какво, по дяволите, да направи? Напъна една усмивка и разпери широко ръце в опит да имитира жест на щедрост.

— Виж, Мати, нека не прибързваме. Тук сме си наши хора.

Ноздрите й се разшириха от презрение.

— Искам да получиш малко по-широк опит във вестника. Имаш талант, никой не го отрича, дори да мисля, че малко не се вписваш в политическия отдел. Искаме да те задържим, така че помисли си този уикенд в кой друг отдел на вестника би искала да работиш.

Той видя очите й и разбра, че не се получава.

— Но ако наистина искаш да се махнеш, поне недей да прибързваш. Помисли си какво искаш да правиш, кажи ми, ще се опитаме да ти помогнем и да ти дадем шестмесечна заплата на тръгване. Не искам да има лоши чувства. Помисли си.

— Помислих си. И ако няма да публикуваш статията ми, напускам. Тук и сега.

Мекият му тон се превърна в стоманен.

— В такъв случай ти напомням, че имаш трудов договор, в който пише, че си длъжна да ми дадеш три месеца предизвестие. Също така пише, че докато изтекат тези три месеца, ние запазваме пълното право върху всякакъв журналистически труд от твоя страна. Щом настояваш, ще използваме дословно тази фраза, ако трябва и чрез съд, което би съсипало кариерата ти веднъж и завинаги. Разбери го, Мати, статията ти няма да бъде публикувана тук или където и да било другаде. Порасни и приеми предложението ми. Това е най-доброто, което ще получиш.

Изведнъж пред очите й изникна лицето на дядо й, който се усмихваше, докато тя се гушеше в краката му пред камината през зимата.

— Ти си една малка напаст, Мати, все питаш — въпроси, въпроси, въпроси.

— Защото искам да знам, фарфар^[3].

И така дядо й разказа как е тръгнал от рибарското си село в един от фиордите в Норвегия, за бягството му към свободата, как беше оставил всичко зад себе си, знаейки, че веднъж тръгне ли, няма връщане назад.

— Знаех какво ме чака пред мен — каза той. — Ужасяващи неща. Имаше немски патрулиращи лодки, минни полета и почти хиляда мили в бурното море.

— Тогава защо го направи?

— Защото също така пред мен чакаше най-ужасяващото и най-прекрасното нещо на света. Бъдещето ми.

И той се беше засмял и беше целунал къдриците й.

Сега тя събра листовете от бюрото на Престън, подравни ги прилежно и ги скъса бавно през средата, преди да ги пусне да се разпилеят в скута му.

— Задръж думите, Грев. Но не можеш да притежаваш истината. Не съм сигурна, че дори би я познал, ако я видиш.

Този път тя затръшна вратата.