Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Къща от карти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Cards, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Добс

Заглавие: Къща от карти

Преводач: Георги Иванов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: печатна база Сиела

Излязла от печат: август 2014

Отговорен редактор: Красимир Гетов

Редактор: Катя Найденова

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Катя Найденова

ISBN: 978-954-28-1559-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

В началото Уестминстър е било едно блато по поречието на Темза. После го запълнили, построили дворец и велико абатство, издигнали високо величава архитектура и неутолима амбиция.

Дълбоко там, долу, обаче си остава блато.

Петък, 23 юли

Прейд стрийт, Падингтън. Един мърляв вестникарски павилион на улица, която е скромна през деня, но твърде амбициозна през нощта според местната полиция. Една млада афроамериканка стоеше на тротоара и се колебаеше, после си пое въздух с дъха на Западен Лондон и влезе вътре. Зад предпазната решетка и мръсното стъкло в магазинчето беше мрачно и миришеше на мухъл. Магазинерът, италианец на средна възраст и с наднормено тегло, облечен в тясна тениска и с цигара, висяща на долната му устна, се беше привел над списание — едно от тези, в които няма много текст. Вдигна поглед с неохота. Тя попита колко струва да се регистрира пощенски адрес, услуга, която се рекламираше на витрината, като му обясни, че неин приятел се нуждае от частен адрес, на който да получава личната си поща.

Мъжът избърса с ръка цигарената пепел, която се беше посипала по плота.

— Тоя твой приятел има ли си име?

В отговор тя плъзна към него стара сметка за ток.

— Работя само с кеш — каза той.

— Аз също — отговори тя.

Той й предложи месеста усмивка и похотлив поглед.

— Правите ли отстъпки? — тя се загледа в корема му.

— Това ще ви струва двойно.

Той повдигна устна, изхили се и надраска нещо на бележка. Тя плати за минималния период от три месеца, сложи бележката с адреса в чантата си и излезе. Мъжът се загледа след деликатните форми на гърба й, преди да бъде разсеян от оплакванията на възрастен пенсионер, че сутрешният вестник не пристига на адреса. Не видя как младата жена влезе в едно такси, което я чакаше отвън.

— Всичко наред ли е, Пен? — попита О’Нийл, когато тя затръшна вратата и се настани на задната седалка до него.

— Няма проблеми, Родж — отвърна асистентката му. — Но защо, по дяволите, не може да си го свърши сам?

— Виж, казах ти, има да се оправя с някакви неудобни лични проблеми и му трябва таен пощенски адрес. Сигурно си поръчва мръсни списания, знам ли. Така че без въпроси и нито дума на никого, нали?

О’Нийл беше раздразнителен, чувстваше се некомфортно. Ъркарт го беше заклел да пази тайна и той предполагаше, че ще е бесен, ако разбере, че е прехвърлил мръсната работа на Пени. Но той знаеше, че може да се довери на Пени. А и се възмущаваше, че Ъркарт се отнася с него като с момче за всичко и го кара да се чувства незначителен по такъв нелеп начин.

Когато таксито тръгна, той се облегна назад, а пръстите му започнаха нервно да ровят в джоба, докато напипаха малко найлоново пликче. Това скоро щеше да му оправи деня. Да му помогне да дойде на себе си.

 

 

Денят ставаше все по-горещ. Един мъж със спортно сако и широка шапка „Трилби“ решително влезе в клона на Обединена банка на Турция в Северен Лондон, на Севън Систърс роуд. Той се представи на банковия служител от кипърски произход и поиска да открие сметка. Очите му бяха скрити зад очила с потъмнени стъкла и говореше с лек, но осезаем регионален акцент, който служителят не можа съвсем да определи.

Само след няколко минути мениджърът се освободи и бъдещият клиент бе въведен в една от по-вътрешните обители на банката. Размениха си любезности, преди мъжът да обясни, че живее в Кения, но е на посещение във Великобритания за няколко месеца, за да развие бизнеса си с ваканционни имоти. Той обмислял да инвестира в хотел, който се строи малко извън турския курорт Анталия, на южната брегова ивица на Средиземно море.

Мениджърът отвърна, че самият той не е бил в Анталия, но е чувал, че е красиво място, а банката, разбира се, с удоволствие ще му предостави услуги, от каквито има нужда. Подаде на бъдещия клиент прост формуляр за регистрация — име, адрес, други банкови референции и т.н. Клиентът се извини, че може да предостави банкови референции само от Кения, но обясни, че това е първото му пътуване до Лондон за последните двадесет години. Мениджърът увери по-възрастния мъж, че банката има опит с международни запитвания и банковите референции в Кения няма да представляват кой знае какъв проблем.

Клиентът се усмихна. Знаеше, че системата оперира в нейните си сладки времеви рамки. Щеше да отнеме поне четири седмици, докато стигнат до проверка на референциите, и поне още четири, докато се разкрие, че референциите са фалшиви. Достатъчно време за това, което бе намислил.

— А как бихте искали да откриете сметката, сър? — запита мениджърът.

Мъжът отвори кафява чанта от рипсено кадифе и я сложи на бюрото между тях.

— Бих искал да направя начален депозит от петдесет хиляди паунда… в брой.

— Ама, разбира се — каза мениджърът, опитвайки се да сдържи радостта си.

Франсис Ъркарт се облегна в стола и без да сваля очилата си, потърка очи. Очилата бяха стари, поне с цял диоптър по-слаби от контактните лещи, които носеше сега, и очите го боляха. Елементарна маскировка, но достатъчна според него — само някой от най-близките му колеги би го разпознал. Имаше все пак полза от това да бъде най-безличният старши представител на правителството на Нейно Величество.

Докато Ъркарт подписваше с нечетлива драсканица необходимите формуляри, мениджърът приключи с преброяването на парите и започна да попълва вносната бележка. Банките са като водопроводчиците, помисли си Ъркарт: парите в брой и без излишни въпроси.

— Още едно нещо — каза Ъркарт.

— Ама, разбира се.

— Не искам парите да си стоят ей така в текущата сметка. Искам да закупите някои акции от мое име. Може ли да се уреди?

Мениджърът кимаше с наслада. Още комисионни.

— Бих искал да купите двайсет хиляди обикновени акции от „Ринокс кемикъл“ АД. В момента се търгуват малко над двеста и четирийсет пенса на акция, струва ми се.

Мениджърът погледна екрана пред себе си и увери клиента, че закупуването ще бъде извършено до четири часа този следобед, на цена 49 288,40 паунда, включително данъчните удръжки и комисионата на брокера. Ще останат точно 711,60 паунда в новосъздадената сметка. Ъркарт подписа още няколко формуляра с размах и със същия нечетлив подпис.

Мениджърът се усмихна, като плъзна разписката по повърхността на бюрото към новия си клиент.

— За нас е голямо удоволствие да работим с вас, г-н Колингридж.

 

 

Понеделник, 26 юли — сряда, 28 юли

Край на сесията. Последна седмица преди старта на лятната отпуска. И вълна от горещина. Много депутати вече бяха напуснали Уестминстър, а тези, които оставаха на постовете си, бяха разсеяни и нетърпеливи. Да издържаш на тридесет градуса температура в сграда, в която идеята за климатик представляваше да отвориш прозореца и да си вееш с листове с дневния ред, си беше мъчение. Но това скоро щеше да свърши. Оставаха само още седемдесет и два часа препирни.

Правителството нямаше нищо против това усещане за разсеяност. Протоколът щеше да покаже, че те поне са останали на постовете си, публикуващи лавина от писмени отговори и прессъобщения, докато другите бяха увехнали отрано. От Министерството на здравеопазването бяха особено благодарни за отклоненото внимание, тъй като един от многото писмени отговори, които издаваха, беше относно отлагането на програмата за разширение на болниците. Благодарение на това че информацията беше изтекла предварително и вече не беше новина, а сега ставаше и официална, нямаше нужда вече да се крият в сенките всеки път, когато някой ги попита.

Министерството трябваше да се занимава и с други въпроси. Списъци на чакащи в болниците. Прессъобщение за епидемия от заушка в Уелс. Рутинно съобщение за трите нови лекарства, за които правителството даваше лиценз за общо ползване, по съвет на главния експерт по медицинските въпроси и Комисията по безопасност на лекарствата. Едно от лекарствата беше „Сайбърнокс“, нов медикамент, разработен от „Ринокс кемикъл“ АД, който се оказа стряскащо ефективен в малки дози за контролирането на нуждата от никотин при специално пристрастени за целта плъхове и кучета. Същите отлични резултати бяха получени и при обстойни тестове с хора и сега цялото население можеше да си го купи по докторско предписание.

Съобщението предизвика порив на активност в „Ринокс кемикъл“. На следващия ден беше свикана пресконференция.

Маркетинг директорът задейства предварително планираното разпращане на брошури по пощата до всеки общопрактикуващ лекар в страната, а брокерът на компанията информира стоковата борса за получаването на новия лиценз.

Ефектът беше моментален. Акциите на „Ринокс кемикъл“ АД скочиха от 244 на 295 пенса. Тези 20 000 обикновени акции, закупени преди два дни от брокерите на Обединена банка на Турция, сега имаха стойност 59 000 паунда, плюс-минус някакви дребни монети.

Малко след обяд на следващия ден, мениджърът на банката получи телефонно обаждане с инструкции да продаде акциите и да внесе сумата в сметката на собственика. Гласът от телефона също така обясни, че за съжаление, намеренията му за инвестиция в хотел в Анталия са се провалили и титуляря на сметката се връща в Кения. Дали банката би била така добра да закрие сметката и да очаква посещение за изтегляне на парите по-късно този следобед?

Малко преди банката да затвори в три следобед, същият мъж с шапката, спортното сако и тъмните очила влезе в клона на Севън Систърс роуд. Той бе поканен в офиса на мениджъра, където го чакаше чаша чай, която той отказа. Той гледаше как мениджърът и един асистент трупат на бюрото пачки от банкноти по двадесет паунда на обща стойност 58 250, плюс още 92,16 в други банкноти, които клиентът постави на дъното на кафявата си чанта от рипсено кадифе. Веждите му се повдигнаха от банковите такси на стойност 742 за една проста и кратко съществувала сметка, но както мениджърът подозираше, клиентът не направи проблем. Той поиска финалното извлечение да бъде изпратено на адреса му в Падингтън и благодари на чиновника за неговата любезност.

На следващата сутрин и само седмица след като Фърдос Джабвала се беше срещнал с Ъркарт, Камшика предаде 50 000 паунда в брой на ковчежника на партията. Значителните суми в брой не бяха новост за ковчежника и той изрази задоволството си от новия източник на средства. Ъркарт помоли да бъде направена обичайната организация, за да може дарителят и неговата съпруга да бъдат поканени на някой от благотворителните приеми на Даунинг стрийт, като поиска да бъде уведомен кога ще се случи това, за да съгласува с политическия секретар на министър-председателя една предварителна десетминутна среща насаме между господин и госпожа Джабвала и Колингридж.

Ковчежникът записа внимателно адреса на дарителя и каза, че ще напише благодарствено писмо веднага и с подходящата дискретност, после заключи парите в сейф.

За разлика от всички останали членове на Кабинета, Ъркарт замина на почивка още същата вечер, чувствайки се напълно спокоен.