Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Къща от карти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Cards, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Добс

Заглавие: Къща от карти

Преводач: Георги Иванов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: печатна база Сиела

Излязла от печат: август 2014

Отговорен редактор: Красимир Гетов

Редактор: Катя Найденова

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Катя Найденова

ISBN: 978-954-28-1559-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4

История

  1. — Добавяне

Глава седемнадесета

Политическата служба е като живота. Отношението ти обикновено зависи от това дали пристигаш, или си отиваш.

— Патрик, благодаря ти, че ми отделяш малко време — Ъркарт поздрави външния министър, който му отвори вратата.

— Звучеше сериозно по телефона. Когато Камшика казва, че е спешно да се видите насаме, обикновено това означава, че държи едни снимки под ключ, но за нещастие жълтите вестници са докопали негативите!

Ъркарт се усмихна и се промуши през отворената врата на луксозното хотелско бунгало, където бе настанен Ултън. Беше късно следобед, вятърът беше утихнал, но чадърът, който стоеше отворен над малка локвичка в коридора на Ултън, напомняше за мъчителния ден. На Ъркарт не му се беше наложило да ходи много, бунгалата им бяха само на няколко метра едно от друго в хотелския комплекс. Те бяха отредени за министрите в Кабинета и всяко беше под двадесет и четири часова охрана от полицаи на смени. Това трупаше такива сметки, че местният полицейски началник кръсти комплекса с бунгалата „Алеята за извънреден труд“.

— Нещо за пиене? — предложи галантният мъж от Ланкастър.

— Да, благодаря, Патрик. Скоч.

Многоуважаемият Патрик Ултън — главен секретар на Нейно Величество по външните работи и въпросите на Британската общност, както и един от многото успешни „емигранти“ от Мърсисайд[1] — се засуети пред малък шкаф с напитки, в който отворените бутилки показваха, че не го отварят за пръв път този следобед, докато Ъркарт постави червената кутия, която носеше, до други четири от същия вид, които принадлежаха на домакина му, оставени до ръба на локвичката дъждовна вода. Тези яркочервени кутии покрити с кожа бяха реквизит на всеки от министрите, постоянните им спътници, съдържащи официални документи, речи и други секретни материали. Един външен министър се нуждаеше от няколко такива кутии, а Камшика, като се имаше предвид, че няма да изнася речи и няма да се налага да се справя с международни кризи, беше пристигнал в Борнмът само с една кутия и то пълно с три бутилки дванадесетгодишно малцово уиски. Цените в хотелските барове винаги са отблъскващо високи, както беше обяснил на съпругата си той, ако въобще имат питието, което обичаш.

Сега той гледаше Ултън през малката масичка, отрупана с листове хартия, и директно мина на въпроса.

— Патрик, трябва да се консултирам с теб. В пълна конфиденциалност. Мен ако питаш, нека това бъде една от тези срещи, които никога не са се състояли.

— Боже, наистина имаш някакви снимки! — възкликна Ултън, като сега само наполовина се шегуваше.

Това, че винаги се заглеждаше по привлекателни млади жени, често го беше водило по опасни пътеки. Преди десет години, тъкмо когато започваше кариера на министър, беше прекарал няколко болезнени часа на разпит в едно полицейско управление в Луизиана по повод уикенда, който беше прекарал в мотел в Ню Орлиънс с младо американско момиче, което изглеждаше на двадесет, държеше се сякаш е на тридесет, но се оказа, че едва е навършило шестнадесет. Инцидентът беше потулен, но Ултън никога не забрави къде е границата между бляскаво политическо бъдеще и обвинение в блудство.

— Нещо, което може да се окаже доста по-сериозно — промърмори Ъркарт. — Прихващам доста нездравословни вибрации през последните няколко седмици. По отношение на Хенри. Сигурно си усетил недоволството около масата в Кабинета, а медиите сякаш го разлюбват много бързо.

— Ами нямаше как да очакваме дълъг меден месец след изборите, но все пак ми се струва, че буреносните облаци се събраха изненадващо бързо.

— Патрик, между нас казано, двама от най-влиятелните и най-стари членове на партията се свързаха с мен. Казват, че на местно ниво положението става много лошо. Изгубихме предсрочните избори за още два общински съвета, а това трябваше да са гарантирани позиции. И най-вероятно ще изгубим още няколко в следващите седмици.

— Скапаният Източен Дорсет утре. Ще ни ритнат в чатала и там, помни ми думите. В момента трудно ще спечелим избори и за директор на начално училище.

— Патрик, една от гледните точки е — Ъркарт продължи със значително неудобство в гласа — че личната непопулярност на Хенри дърпа цялата партия надолу.

— Честно казано, споделям тази гледна точка — каза Ултън, като отпи от уискито.

— Въпросът е колко време може да му се даде, за да оправи нещата?

— С мнозинство от двайсет и четири — не много.

Ултън обгърна чашата с ръце, сякаш се държеше за нея.

— Ако загубим още няколко местни поста, ни очакват предсрочни избори — той се загледа в жълтеникавата течност, а после в колегата си. — А каква е твоята гледна точка, Франсис?

— Като Камшик нямам такава.

— Винаги си бил лукав мръсник, Франсис.

— Но като Камшик бях насърчен от няколко от старшите ни колеги да наостря уши и да проуча колко дълбоко се усещат проблемите. Накратко, Патрик, надявам се, разбираш, че не ми е лесно…

— Не си докоснал скапаното уиски.

— Дай ми само един момент. Трябва да разпитам колегите ни точно колко сериозно виждат проблема. Да свалим картите на масата. Дали Хенри все още е правилният лидер за нас?

Ъркарт надигна чашата си, погледна Ултън право в очите, отпи голяма глътка и се облегна в стола. Тишина се възцари около външния министър, който се взираше в острието на въпроса.

— Мамка му, дотам ли го докарахме вече, а?

От джоба му се появиха лула, кесия с тютюн и кибрит. Започна церемониално да пълни лулата, натъпка тютюна с палец и взе една клечка. Драсването на клечката прозвуча неестествено силно в тишината. Вдигна се пушек около Ултън и почти закри лицето му в синкава мъгла, докато той дърпаше от мундщука и разпалваше тютюна, а сладникавият мирис изпълни стаята. Той махна с ръка, за да разсее дима и да излезе от скривалището си.

— Прости ми, Франсис. След четири години във външно министерство трудно отговарям на такива директни въпроси. Май съм отвикнал хората да говорят направо. Малко ме хвана неподготвен.

Това, разбира се, бяха глупости. Ултън беше известен с директния си, често войнствен политически стил, който трудно напасваше с поста във външно министерство. Сега просто печелеше време, докато прецени какво да каже.

— Нека опитаме да оставим настрана субективните фактори… — той издиша още един облак дим, за да скрие неискреността в коментара си — и да анализираме проблема от гледна точка на държавната служба.

Ъркарт кимна и се усмихна вътрешно. Той знаеше личните възгледи на Ултън и вече беше наясно до какво заключение щеше да стигне „държавният служител“.

— Първо, имаме ли проблем? Да, и то сериозен. Моите приятели в Ланкашър са толкова ядосани, че не могат да си намерят място. Мисля, че с право събираш мнения. Второ, има ли безболезнено решение на проблема? Да не забравяме все пак, че спечелихме скапаните избори. Но не спечелихме, както трябва. И това виси на врата на Хенри. Но… — той махна с лулата за акцент — ако има начин да го сменим, нали за това говорим — Ъркарт се постара да изглежда разстроен от тази мисъл — тогава ще настъпи ад в партията, а на тези копелета от опозицията ще им паднем от воле. Ще стане много грозно, Франсис. Няма гаранция, че Хенри няма да се разсмърди. Ще изглежда като отчаяна мярка. На един нов лидер ще му отнеме поне година да слепи парчетата. Така че нека не се заблуждаваме, смяната на Хенри няма да бъде лесно решение. Не, приятелю. Но, трето, каквото и да говорим, може ли Хенри сам да реши проблема? Мисля, че знаеш мнението ми по въпроса. Бях против той да поеме лидерството, когато Маргарет си тръгна, и не съм променял мнението си, че изборът му беше грешка.

Ъркарт сведе глава с каменно изражение, сякаш благодареше за искреността, но всъщност ликуваше. Правилно си беше преценил човека.

Ултън доля в чашите им и продължи да разсъждава.

— Маргарет поддържаше необикновен баланс между твърд характер и целенасоченост. Тя беше безмилостна, когато се налагаше да бъде такава, понякога и когато не се налагаше. Сякаш толкова бързаше да стигне, накъдето е тръгнала, че нямаше време да взема пленници, а и нямаше нищо против да прегази няколко от своите. Но това нямаше такова значение, защото тя беше лидер, в най-предните позиции. Трябва да й се признае това на момичето. Но Хенри няма посока, само си пази стола. А без посока сме загубени. Опитва се да подражава на Маргарет, но няма нейните топки.

Ултън тресна голямата чаша уиски пред колегата си.

— Ето това е. Ако се опитаме да се отървем от него, ще има неприятности. Но ако го задържим, сме в лайната.

Той вдигна чашата:

— Объркване на врага, Франсис — и отпи.

Ъркарт не беше проговорил почти десет минути. Върхът на средния му пръст описваше кръгове по ръба на чашата, като произвеждаше протяжен вой. Вдигна поглед, очите му бяха сини и пронизващи.

— Но кой е врагът, Патрик?

Другият мъж отвърна на погледа му.

— Този, който с най-голяма вероятност ще ни донесе провал на следващите избори. Лидерът на скапаната опозиция? Или Хенри?

— Твоята гледна точка? Какво точно ми казваш, Патрик?

Ултън избухна в гръмък смях.

— Съжалявам, Франсис, свикнал съм твърде много на дипломатически кухи фрази. Да знаеш, че вече не мога и жена си да целуна сутрин, без тя да се зачуди какви са истинските ми намерения. Искаш конкретен отговор? Добре. Мнозинството ни е твърде малко. Както я караме, ще ни пометат следващия път. Не може да продължава така.

— И какво е решението? Трябва да намерим решение.

— Да чакаме момента, това трябва да направим. Няколко месеца. Подготвяме общественото мнение, натискаме Хенри да подаде оставка, за да може, като го направи, да се възприеме, че сме верни на обществените нагласи, а не че се занимаваме с вътрешни интриги. Много е важно как ще изглежда, Франсис, затова ни трябва време да си опечем питката.

А на теб ти трябва време да подготвиш собствената си кандидатура, помисли си Ъркарт. Стар измамник такъв. Искаш поста повече от всякога.

Той познаваше Ултън. Този човек не беше глупак, поне не в това отношение. Сигурно вече планираше как ще прекарва всяка свободна вечер в коридорите и баровете на Камарата на общините, като подсилва стари приятелства и създава нови, като яде „гумени“ пилешки пържоли по сбирки в избирателния си район, като си говори с вестникарски редактори и журналисти със собствени рубрики, и изобщо — като си вдига акциите. Официалните му срещи щяха да бъдат разредени, щеше да пътува по-малко в чужбина и много повече из страната, като изнася речи за новите предизвикателства пред страната ни през следващото десетилетие.

— Това е твоята задача, Франсис, и е трудна работа, мамка му. Но ти ще ни помогнеш да преценим кога е дошъл моментът. Ако избързаме, ще изглеждаме като похитители. Ако закъснеем, партията ще се разпадне. Ще трябва да залепиш ухо на релсата. Предполагам, ще говориш и с други.

Ъркарт кимна внимателно в тихо съгласие. Ултън ми даде ролята на Касий[2], помисли си той, сложи кинжала в ръката ми. Ъркарт с радост усети, че няма нищо против това чувство, съвсем не.

— Патрик, оказваш ми голяма чест, като си толкова откровен с мен. Дълбоко съм ти благодарен, че ми се довери. Следващите няколко месеца ще бъдат трудни за всички ни и ще имам нужда от постоянните ти съвети. Винаги можеш да разчиташ на мен като на верен приятел.

— Знам, Франсис.

Ъркарт стана.

— И разбира се, нито дума няма да излезе извън тази стая.

— Моят „разузнавателен“ екип все ми натяква колко тънки са стените тук. Радвам се, че точно ти си в съседното бунгало!

Ултън се засмя, като потупа Ъркарт игриво и леко покровителствено по гърба, докато гостът му отиваше да си вземе червената кутия.

— Довечера е моят прием за конференцията, Патрик. Всички ще са там, много полезно събиране. Нали няма да забравиш?

— Много ясно. Винаги са ми харесвали партитата ти. Ще е грубо от моя страна да откажа шампанско!

— Значи ще се видим след няколко часа — отговори Ъркарт и взе червената кутия.

Ултън затвори вратата след посетителя и си наля още едно. Този следобед щеше да пропусне дебатите в залата на конференцията. Вместо това щеше да се отпусне във ваната и после да подремне, за да събере сили за тежката вечер. Като прехвърли наум разговора от преди малко, се зачуди дали уискито не беше притъпило сетивата му. Опита се да си спомни нещо, което Ъркарт казва против Колингридж, но не успя да се сети за такова. „Лукав мръсник. Остави ме аз да кажа всичко.“ И все пак това можеше да се очаква от Камшика; можеше да се довери на Франсис Ъркарт, нали така? Докато седеше и се чудеше дали не е бил малко по-откровен от необходимото, не забеляза, че Ъркарт си беше тръгнал с грешното червено куфарче.

 

 

Мати беше в добро настроение, откакто изпрати материала си малко след обяд. Шокиращо проучване. Ексклузивна първа страница, и то в момента, когато беше заобиколена от всичките си конкуренти. Щеше да има с какво да се похвали от тази конференция, това беше сигурно. Цял следобед си мислеше с копнеж за новите врати, които се отваряха пред нея. Само преди няколко дни бе отбелязала първата си година в „Кроникъл“, а способностите й вече получаваха признание. Може би след още една година щеше да е готова за следващата стъпка: помощник-редактор или пък собствена рубрика, в която да пише задълбочени политически анализи, а не просто злободневни статийки на конвейер. А с приятели като Франсис Ъркарт нямаше да й липсват ексклузивни истории.

Трябваше да се плати известна цена, разбира се. Майка й все още смяташе, че Мати е намерила някого в Лондон, партньор, който да сподели живота й, но това беше труден и доста самотен живот. Като се прибираше сама късно вечер или като ровеше в коша с пране рано сутрин, усещаше, че има нужди извън професионалната суета, и ставаше все по-трудно да не им обръща внимание.

Нямаше как да не обърне внимание и на съобщението да се обади спешно в офиса, което получи малко преди пет часа. Точно беше приключила разговора с вътрешния министър на чаша чай на терасата — той се мъчеше да уговори „Кроникъл“ да напудрят материала за речта му на следващия ден, пък и предпочиташе да побъбри един час с младата блондинка, отколкото да прекара още един безкраен следобед, като слуша речите на колегите си — когато рецепционистката бутна бележка в ръката й. Лобито на хотела гъмжеше от хора, но един от обществените телефони беше свободен и тя реши да се примири с шума. Когато се свърза, секретарката на Престън обясни, че той говори по другата линия и я прехвърли към заместник-редактора Джон Крайевски, мил мъж с гигантски размери, с когото беше започнала да прекарва доста време през дългите летни месеци — двамата сплотени от общата им страст към доброто вино и факта, че баща му като нейния дядо, беше бежанец от Европа от времето на войната. Нищо сексуално, поне засега, макар че той бе заявил ясно, че би искал да разменят повече от офисните клюки. Сега обаче в гласа му звучеше неудобство.

— Здрасти, Мати. Виж, ъъ… Ох, мамка му, няма да увъртам сто часа. Ние няма… той няма да публикува статията ти. Много съжалявам.

Тишина в слушалката. Мати изпадна в ступор, докато прехвърляше наум думите му, за да е сигурна, че е разбрала правилно. Но както и да ги прехвърляше, все излизаше същото.

— Как така няма да я публикува, дявол да го вземе? Какво имаш предвид?

— Точно това, което казвам, Мати. Няма да стане.

Беше ясно, че за Крайевски разговорът е ужасно труден.

— Виж, съжалявам, че не мога да ти дам повече детайли, защото Грев се занимава с това лично — аз не съм се месил, моля те, повярвай ми — но явно това е толкова скандална история, че уважаемият ни редактор не иска да я публикува, без да е напълно сигурен, че сме прави. Казва, че винаги сме подкрепяли правителството и че няма намерение да захвърли редакционната политика през прозореца заради един анонимен лист хартия. Трябва да сме абсолютно сигурни, преди да действаме, а това няма как да стане, без да знаем откъде идва информацията.

— За бога, какво значение има откъде идва скапаната хартийка? Който ми я изпрати, нямаше да го направи, ако мислеше, че самоличността му ще е известна на цялата редакция. Важното е само, че информацията е вярна, а това го потвърдих вече.

Той въздъхна.

— Повярвай ми, знам как се чувстваш, Мати. Ще ми се да нямах нищо общо с това. Но мога да ти кажа само, че Грев е непреклонен. Няма да публикува.

На Мати й се прииска да се разкрещи, да крещи дълго, високо и нецензурно. Изведнъж съжали, че се обади от претъпканото хотелско лоби.

— Дай ми да говоря с Грев.

— Съжалявам. Той е зает на другата линия.

— Ще почакам!

— Всъщност — каза заместник-редакторът, в гласа му се трупаше срам — знам, че той ще е зает цяла вечер и настоя аз да проведа разговора с теб. Сигурен съм, че ще иска да се чуете, Мати, но утре. Няма смисъл да се мъчиш да го убедиш тази вечер.

— Утре няма никакъв шибан смисъл! Откога имаме навика да рискуваме да изпуснем ексклузивна новина, защото Грев си е наврял телефона отзад — Мати не можа да сдържи презрението си. — За какъв вестник работим, Джони?

Чу как заместник-редакторът прочисти гърлото си, като не можеше да намери подходящите думи.

— Съжалявам, Мати — беше всичко, което можа да каже.

— Ами тогава майната ти, Джони — беше всичко, което тя можа да изсъска в слушалката, преди да я тресне.

Той не заслужаваше такова отношение, нито пък тя. Вдигна слушалката пак: дали той не е още на линията, дали няма да й каже, че това е някаква тъпа шега. Но всичко, което чу, бе безпристрастният равен тон за „свободно“.

— Мамка му! — избухна тя и тресна слушалката още веднъж.

Един от служителите на конференцията, който говореше по съседния телефон, й хвърли остър поглед. Тя го изгледа.

— Мамка му!

Тя нарочно го каза пак, за да се увери, че той я е чул, а после закрачи през фоайето към бара.

Барманът точно вдигаше решетката над барплота, когато Мати се появи и тръшна чантата си и банкнота от пет паунда пред него.

— Имам нужда от питие! — заяви тя.

Все още беше толкова заслепена от гняв, че без да иска, блъсна ръката на другия посетител, който вече се беше наредил до лакирания плот с очевидното намерение да получи първото питие за вечерта.

— Извинете — каза тя нервно, без да се старае да звучи искрено.

Другият пияч се обърна към нея.

— Млада госпожице, вие казвате, че имате нужда от питие. Изглеждате сякаш имате нужда от питие. Докторът ми казва, че няма такова нещо като нужда от питие. Ама той какво ли разбира? Ще имате ли нещо против, ако един възрастен човек, който би могъл да ви бъде баща, се присъедини към вас? Между другото, името ми е Колингридж, г-н Чарлз Колингридж. Но, моля, наричайте ме Чарли. Всички ми викат Чарли.

— Добре, Чарли, стига да не говорим за политика, ще ми бъде приятно. Само че редакторът ми ще черпи първото. Нека да му дам шанс да направи едно свястно нещо днес и да пием по едно голямо, ама много голямо, за негова сметка!

Бележки

[1] Област в Северозападна Англия с най-голям град Ливърпул. В тази област се намира град Ланкастър, община Ланкашър, с около 46 000 души население.

[2] Гай Касий Лонгин — римски сенатор (85 пр.н.е. — 42 пр.н.е.), ключова фигура в заговора срещу Юлий Цезар.