Майкъл Добс
Къща от карти (11)

Глава единадесета

Христофор Колумб е бил огромно разочарование. Като е отплавал, не е знаел къде отива, а като е пристигнал, не е знаел къде е бил. Ако искаш да прецакаш местното население, по-добре си стой у дома.

Петък, 16 юли — четвъртък, 22 юли

Животът в Камарата на общините може да бъде вълнуващ, от време на време има исторически моменти, но това не е ежедневие. Ежедневието там е гадно. Дълги часове тежка работа, твърде много преструвки и твърде малко отдих — всичко това гарантира, че дългата лятна почивка примамва депутатите като оазис в пустиня. А докато чакат да стане време, търпението изтънява, а нервите се оголват. В дните преди ваканцията Ъркарт ходеше из коридорите и баровете в Камарата, като се опитваше да повдига духа и да успокоява съмненията на много от заемащите по-нисши постове в правителството, които ставаха все по-тревожни заради все по-недодяланата работа на Колингридж. Духът се срива по-лесно, отколкото се изгражда и много от старите кримки смятаха, че Ъркарт май се престарава, а прекомерните му усилия по-скоро напомняха на повечето хора, че министър-председателят се е озовал в изненадващо бурни води; но ако изобщо Камшика имаше някаква вина, то тя се приписваше на неговата изключителна, на моменти агресивна лоялност. Но какво значение имаше? Бризът на Южна Франция така приласкаваше, че скоро щеше да отвее много от грижите, свързани с парламента.

Август беше предпазен вентил и затова правителствата имаха навика да се опитват да заравят лошите новини в последните дни на сесията, като често оставяха детайлите за публикация в „Хансърд“ страшно обемния официален доклад със стенограмите на парламента. По този начин информацията ставаше публично достояние, открито и ясно, но в момент, когато повечето депутати вече подреждаха бюрата си и се чудеха къде са прибрали паспортите си. Дори един-двама да хванат детайла, нямаше достатъчно време или удобен повод да се вдигне много врява. Истината и само истината, цялата истина — стига да ти се занимава да четеш ситния шрифт.

Ето защо беше неприятно, че някакво фотокопие на работна версия на документ за публикация в „Хансърд“ от министъра на отбраната беше открито цели десет дни преди датата, когато трябваше да бъде официално предадено, и то захвърлено под един стол в „Бара на Ани“, където депутати и журналисти се събираха да клюкарят. Още по-неловкото беше, че в документа се предвиждаха сериозни намаления на бюджета на Запаса, познат като Териториалната армия (ТА), на основание, че тя има все по-малко значение за приоритетите на правителството в ядрената ера. Случаят ставаше още по-специфично неудобен, защото кулоарният кореспондент от вестник „Индипендънт“ намери документа. Беше уважаван репортер, всички го харесваха, защото винаги проверяваше фактите в една статия. Така че когато се появи на първа страница на вестника му след четири дни, точно една пълна седмица преди лятната почивка, хората знаеха, че информацията е надеждна. Издънката скоро се превърна в хаос.

Възмездието дойде от необичайно място. Заплащането на запасняците не беше голямо, но членовете на ТА бяха многобройни и влиятелни. Беше въпрос на престиж. В избирателните райони навсякъде в страната имаше членове на висши постове, които с гордост носеха инициалите о.з. след името си: „Офицер от запаса“. Тези хора бяха служили и бяха готови да защитават честта на ТА до последна капка мастило.

Така че когато Камарата се събра да довърши последните дела с представителя на правителството в Камарата, въздухът беше нажежен не просто от жегата в средата на лятото, а и от обвинения в предателство и емоционални призиви за промяна на посоката, като почти всички те идваха от скамейките на правителството. На опозицията почти не й се наложи да си мръдне пръста, всички само седяха, облегнати като доволни лъвове на римска арена, и чакаха християните сами да им свършат работата.

Сър Джаспър Грейнджър, носител на Ордена на Британската империя, пазител на мира и ревностен офицер от Запаса, беше станал на крака. Старият мъж гордо носеше внимателно изгладена карирана вратовръзка и тежък вълнен костюм от три части, като отказваше да направи компромис с личните си стандарти за облекло въпреки горещината в залата. Той беше един от доайените на задните скамейки и бе избран за председател на Комисията по отбрана в Долната камара. Думите му имаха тежест.

— Може ли да се върна на въпроса, повдигнат от няколко от уважаемите ми приятели, относно тези ненужни и изключително вредни редукции в бюджета? Нека представителят на правителството в Камарата не се съмнява колко важно място заема въпросът сред неговите съпартийци! — Гневът му нарастваше и разпенена слюнка се появи в ъгълчетата на устата му. — Има ли представа той каква вреда ще нанесе на правителството един такъв ход в идните месеци? Ще даде ли той на Камарата нужното време за дебат и отмяна на решението, защото, ако не го направи, ще остави правителството беззащитно срещу обвинения за лоша политика и ще остави страната ни беззащитна срещу лоши приятели?

Мощен рев на подкрепа се понесе от всички страни, освен от предните скамейки на правителството. Представителят на правителството в Камарата Саймън Лойд се изправи и се приготви още веднъж да заеме мястото си на катедрата; започваше да му се иска катедрата да е укрепена с торби пясък. Той беше разумен човек, с „яко дупе“, но през последните двадесет минути се печеше на жаравата и стана раздразнителен, като усети, че отговорите, които беше подготвил по-рано, не му предлагаха особена защита от гранатите, с които го замеряха собствените му съюзници. Радваше се, че министър-председателят и министърът на отбраната седяха до него на най-предната скамейка. Защо само той да страда? Запристъпва от крак на крак, недотам сигурен в аргументите си.

— Уважаемият ми приятел пропуска същественото. Документът, публикуван във вестниците, беше собственост на правителството и беше откраднат. Откраднат! Този проблем стои много по-високо, отколкото съдържанието на самия документ. Ако ще има дебат, нека бъде относно тази безочлива непочтеност. Вие сте човек на честта и опита и, откровено казано, се надявах да се присъедините към мен в осъждането на кражбата на важни правителствени документи. Моля да разберете, че като продължавате да обсъждате детайли от документа, все едно оправдавате едно престъпно деяние.

За момент това прозвуча добре, но само докато сър Джаспър се надигна отново от мястото си и поиска разрешение за дуплика. Обичайно не би имал процедурно право, но това не бяха обичайни обстоятелства. При вида на размахваните листове хартия из цялата зала председателят на Камарата склони. Старият войник се изпъна в цял ръст, гърбът изправен, мустаците щръкнали, а лицето му зачервено от искрен гняв.

— Моят многоуважаем приятел е този, който пропуска същественото — прогърмя гласът му. — Нима не разбира той, че по-скоро бих живял в съседство с един британски престъпник, отколкото с един руски войник, точно каквато е съдбата, на която неговата политика ни обрича?

Последва врява, която председателят успя да овладее едва след цяла минута. През това време представителят на правителството се обърна и погледна отчаяно към министър-председателя и министъра на отбраната. Те събраха глави и си казаха нещо, после Колингридж кимна кратко на представителя в Камарата. Той бавно се изправи на крака още веднъж.

— Г-н Председател — започна той, но направи пауза, за да прочисти гърлото си, което вече беше пресъхнало. — Г-н Председател, слушахме внимателно с многоуважаемите ми приятели и усещаме настроението в Камарата. Имам позволението на министър-председателя и министъра на отбраната да кажа, че в светлината на представителните изказвания от всички страни днес правителството ще ревизира още веднъж този важен въпрос, за да се прецени…

Кой какво ще преценява, изглежда, нямаше значение за останалите; думите му се загубиха сред множеството победни викове. Той бе вдигнал бялото знаме. Колеги потупваха сър Джаспър по гърба, опозицията ликуваше, парламентарните репортери драскаха в тефтерите си. Сред глъчката и суматохата Хенри Колингридж самотно седеше, нещастен и смален, взиращ се в чорапите си.

— Бих казал, че ги направиха на кайма. И ги препекоха така, че да хрускат — обяви репортерът на „Прес Асошиейшън“ Мани Гудчайлд, докато Мати си проправяше път през блъскащата се тълпа в кулоарите пред заседателната зала.

Тя не се спря. Във всеки ъгъл някой спореше с някого: опозицията злорадстваше, като си приписваше победата, а поддръжниците на правителството с доста по-малка увереност се опитваха да припишат победата на здравия разум. Но никой не се съмняваше, че са станали свидетели как хвърлят министър-председателя на скарата.

Мати търсеше източника си. Над мелето видя високата фигура на Ъркарт да се движи с каменно лице, избягвайки въпросите на няколко разпенени редови членове на партията. Той изчезна през удобно появила се на пътя му странична врата. Мати се втурна след него. Видя го да изкачва по две стъпала наведнъж мраморното стълбище, което водеше към горните балкони.

— Г-н Ъркарт — провикна се задъхано след него. — Моля! Имам нужда да чуя гледната ви точка.

— Не знам дали имам такава днес, г-це Сторин — отвърна през рамо Ъркарт, без да спира.

— Е, хайде да не почваме пак играта „Камшика отказа да подкрепи министър-председателя“?

Ъркарт спря рязко, обърна се и застана лице в лице с тежко дишащата Мати. Очите му горяха ярко, нямаше хумор в тях.

— Да, Мати, предполагам, имаш право да очакваш нещо от мен. Ти какво мислиш?

— Опечен на чеверме. Това е официалната гледна точка. Ако преди ходилата на Колингридж бяха в огъня, сега и по-чувствителните части на анатомията му се пекат.

— Да, може и така да се каже. Не е необичайно за един министър-председател да смени ризата, разбира се. Но да му я свалят от гърба, и то пред очите на толкова много хора…

Мати напразно чакаше Ъркарт да довърши. Той нямаше да осъди своя министър-председател, не и открито, тук, на стълбите. Но ако липсваше присъда, липсваше и опит за оправдаване.

— Но вече за втори път изтича информация само в близките седмици. Откъде идва това?

Той се взря в нея с ястребовия си поглед, който тя намираше за привлекателен и съвсем леко плашещ.

— Като Камшик аз отговарям само за дисциплината на редовите членове на партията. Едва ли очакваш да се правя на възпитател и с колегите си от Кабинета.

— Значи идва от Кабинета? — устните й потрепнаха, тя ахна.

— Така ли съм казал? — веждата на Ъркарт се повдигна.

— Но кой? И защо?

Той се приближи.

— Мислиш си, че виждаш право през мен, така ли, г-це Мати Сторин?

Сега й се присмиваше и беше толкова близо, че тя усещаше топлината на тялото му.

— В отговор на въпроса ти, просто не знам — продължи той. — Но без съмнение министър-председателят ще поиска от мен да разбера.

— Официално или не?

— Мисля, че вече казах достатъчно — каза той и продължи нагоре по стълбите.

Но Мати не се отказваше така лесно.

— Впечатляващо. Благодаря. Няма да ви цитирам, разбира се.

— Но аз нищо не съм казал.

— Министър-председателят ще задейства разследване кой от членовете на собствения му Кабинет е отговорен за изтичането на неудобна информация.

Той спря още веднъж и се обърна.

— О, Мати, не бих могъл да коментирам. Но ти си много по-чувствителна от повечето ти слабоумни колеги. Струва ми се, че твоята собствена логика, а не моите думи те доведоха до тези заключения.

— Не бих искала да ви вкарам в беля.

— Но, Мати, мисля, че точно това би искала да направиш.

Той си играеше с нея, почти флиртуваше. Тя се вгледа в него, гласът й беше малко по-силен от шепот.

— Вие разбирате от това много повече от мен. Но ще видите, че съм добър ученик.

Не беше съвсем сигурна защо го каза. Би трябвало да се изчерви, но не се случи. Би трябвало той да отклони намека, но той го задържа, вкуси го с очи.

Изведнъж тя се вкопчи в ръкава му.

— Ако ще сме непослушни заедно, трябва да се научим да си имаме доверие, така че нека съм сигурна, че едно нещо ми е напълно ясно. Не отричате, че министър-председателят ще поиска вътрешно разследване на поведението на членовете на Кабинета. И като не отричате, значи потвърждавате.

Беше негов ред да заговори тихо.

— Може и да си права, Мати. Не бих могъл да коментирам.

— Това е статията, която ще напиша. Ако греша, моля ви, спрете ме сега.

Тя стискаше ръкава му все по-силно. Ръката му беше върху нейната.

— Да те спра, Мати? Ние тъкмо започваме.