Майкъл Добс
Къща от карти (19)

Глава деветнадесета

Повечето кандидати в местните избори са просто процедурна необходимост, нужна, за да накара победителя да се чувства, сякаш е постигнал нещо значимо. Което рядко е така наистина.

Четвъртък, 14 октомври

— Нали няма да ти стане навик да ме будиш всяка скапана сутрин, а?

Дори по телефона в гласа на Престън ясно се долавяше, че това е заповед, а не въпрос. Мати някак си бе съумяла да се подреди още по-зле, отколкото предната сутрин, след няколко часа алкохолно самонаказание с Чарлз Колингридж. Много трудно й беше да хване тънките детайли на това, което се случваше.

— Дявол да го вземе, Грев. Лягам си с мисълта да те убия, защото си спрял статията. Тази сутрин се събуждам и виждам опропастената й версия на първа страница с автор някой си „Редакция «Политика»“. Вече не мисля, че искам да те убия, а знам, че искам да те убия. Но първо искам да разбера защо се ебаваш със статията ми? Защо си промени решението? Кой е писал текста? И кой, по дяволите, е „Редакция «Политика»“, ако не аз?

— Успокой топката, Мати. Поеми си въздух, преди да скъсаш корсета.

— Не нося корсети, Грев!

— А ти къде беше цяла вечер? Мяташе погледи на някой ерген или си гореше сутиена на някоя феминистка сбирка? Както и да е. Звънях ти. Ама няма кой да вдигне. Ако се беше навъртала наоколо, щеше да чуеш всичко.

Мати започна да си припомня събитията от предната вечер. Костваше й много усилия, всичко беше в мъгла. Моментната й разсеяност даде време на Престън да продължи.

— Както, мисля, ти е казал Крайевски, вчера редакторският екип реши, че няма достатъчно доказателства, подкрепящи материала, за да го публикуваме днес.

Мати изсумтя с негодувание.

— Честно казано, на мен ми хареса статията още от самото начало — добави той, като се мъчеше да звучи искрено. — Исках да стане, но ми трябваше още потвърждаваща информация, преди да съсипем министър-председателя в деня на важни местни избори. Един анонимен лист хартия не беше достатъчен.

Не аз съсипах министър-председателя, а ти — Мати искаше да го прекъсне, но Престън я изпревари.

— Затова си побъбрих с един от познатите ми във висшите кръгове на партията и късно вчера получихме потвърждението, което ни трябваше. Точно преди да влезем в печат.

— Но моят текст…

— Текстът трябваше да се адаптира, историята се разви. Опитах се да се свържа с теб, но тъй като не успях, я пренаписах сам. Не исках друг да я пипа, статията е твърде добра. Така че „Редакция «Политика»“ в случая съм аз.

— Аз написах статия за данните от едно проучване. Ти си я превърнал в разпятие за Колингридж. Какви са тези цитати „според важни фигури в партията“, какви са тези критики и присъди? Кой друг от вестника работи в Борнмът, освен мен?

— Моите източници са си моя работа, Мати. Би трябвало да си наясно с това.

— Глупости, Грев. Аз съм твоят политически кореспондент на скапаната конференция. Не можеш да ме държиш на тъмно по този начин. Вестникът е обърнал наопаки статията ми, а също и Колингридж. Само до преди няколко седмици според теб слънцето изгряваше от задника му, а сега е — как го беше написал — „катастрофа, която всеки момент може да изкара правителството от релсите“. Сигурно ще съм популярна колкото подмишницата на вещица тук тази сутрин. Трябва да ми кажеш какво става!

Престън се беше опитал. Беше предложил някакво обяснение. Не беше истината, ама какво от това? Сега обаче реши, че е време да използва началството си.

— Ще ти кажа какво става. Имаме страхотна ексклузивна история, ей това става. И може да си пропуснала този факт, Мати, но аз съм главен редактор на вестника и не съм длъжен по цял ден да се обяснявам на всеки новак репортер, който скучае в провинцията. Ти правиш, каквото ти се каже, аз правя, каквото ми се каже, и двамата си вършим работата. Нали така?

— А кой, по дяволите, ти казва на теб какво да правиш, Грев? — настоя Мати.

Но всичко, което получи в отговор, беше сигнал „свободно“. Връзката беше прекъсната. Тя удари по облегалката на стола в пристъп на ярост. Не можеше повече, нямаше повече да търпи това. Мислеше, че нови врати ще се отворят пред нея, но вместо това редакторът й ги затваряше, като й прищипваше пръстите. Вече нищо не разбираше.

Половин час по-късно все още не можеше да разбере като се мъчеше да събере мислите си с още една чаша кафе в стаята за закуска. С облекчение откри, че Кевин Спенс не е там. Купчина със сутрешните вестници лежеше в краката й; трябваше да признае, че Престън е прав — беше чудесен ексклузивен материал, най-добрата първа страница от всички. Добри статистики, добри цитати. Твърде добра работа, за да я беше свършил Престън по телефона от Лондон. Докато ровеше в камарата с парчета от пъзела, усети как сянка премина през стаята и като вдигна поглед, видя огромната фигура на Бенджамин Ландлес да се влачи тежко към една маса до прозореца, където седеше лорд Питърсън, ковчежник на партията. Бизнесменът натъпка телесната си маса в един стол, съвсем неподходящ за размерите му, и се наведе към събеседника си, доколкото коремът му позволяваше. Усмихна се на Питърсън, стисна ръката му, не обърна никакво внимание на Мати. Изведнъж тя си помисли, че нещата започват да се навързват.

 

 

Политическият секретар на министър-председателя се сви. За трети път прессекретарят хвърляше вестника през масата към него и за трети път той го връщаше обратно. Сигурно така се е чувствал св. Петър, мислеше си той.

— За бога, Греъм — скочи прессекретарят, като повиши глас — не може да скрием всяко скапано копие на „Кроникъл“ в Борнмът. Трябва да му кажем. Ти трябва да му го покажеш. И то сега!

— Защо трябваше да се случва днес? — изстена политическият секретар. — С тези местни избори цяла нощ не сме спали, за да му подготвим речта за утре. Сега ще иска да пренапишем цялото скапано нещо, а откъде ще намерим време? Ще му изгорят бушоните.

Той тресна капака на куфарчето си с нехарактерна ярост.

— Целият стрес от последните седмици, а сега и това. Сякаш няма отърване, а?

Другият реши да не отговаря, предпочете да изучава гледката към залива от хотелския прозорец. Пак валеше.

Политическият секретар вдигна вестника, нави го на руло и го метна през стаята. Той кацна с трясък в кошчето за боклук, като го преобърна и съдържанието му се разпиля по килима. Изхвърлените листове с чернови на речта се смесиха с цигарена пепел, празни кутийки бира и доматен сок.

— Заслужава поне да си изяде закуската. Имай милост. Ще му кажа след това — реши той.

Щеше да се окаже лошо решение.

 

 

Хенри Колингридж се наслади на яйцата на закуска. Беше завършил речта за конференцията в ранните часове на нощта и беше оставил хората от екипа му да я дооформят и напечатат, а той си легна. Спа добре, макар и кратко; може би за пръв път от седмици насам.

Заключителната реч за ежегодната конференция винаги висеше над главата му като мрачен облак. Мразеше конференциите, общите приказки, да е далеч от дома задълго, преяждането всяка вечер за сметка на партията… и речта. Най-вече речта. Дълги часове измъчено обсъждане в задимена хотелска стая, прекъсвано точно когато нещата потръгнат, за да се изпълни някой скапващ ангажимент или да се посети някой досаден прием, като много часове по-късно се опитваха да продължат оттам, докъдето са стигнали, само че по-уморени и по-отегчени. Ако речта мине добре, това е просто в рамките на очакваното. Ако е зле, пак щяха да ръкопляскат, но щяха да си тръгнат, мърморейки, че стресът на поста си казва думата. Закон на каръка.

Но все пак виждаше му се краят, само трябваше да изнесе речта. Министър-председателят беше достатъчно уверен, че да предложи на съпругата си разходка по крайбрежната алея след закуска, малко да издухат паяжините, какво от това, че може всеки момент да превали. Охраната ги следваше няколко стъпки по-назад. Докато се разхождаха, Колингридж изреждаше плюсове и минуси за зимна ваканция в Антигуа или Шри Ланка.

— Мисля си за Шри Ланка тази година — каза той. — Ти може да си стоиш на плажа, ако искаш, Сара, но аз май предпочитам да направя няколко прехода в планините. Там има няколко древни будистки манастира, а пък се говори, че резерватите за диви животни са феноменални. Президентът на Шри Ланка ми разказваше за тях миналата година и звучеше наистина… Скъпа, ти май не ме слушаш!

— Извинявай, Хенри. Просто… гледам вестника на този човек.

Тя кимна към някакъв човек от конференцията, който се мъчеше да държи вестника си под напора на морския бриз.

— По-интересен ти е от мен, а?

Доброто му настроение се изпари, когато в него се прокрадна тревога и се сети, че още никой не му е дал извадката от пресата за деня. Биха му казали, ако има нещо важно, но все пак… Беше направил грешка преди няколко месеца, когато екипът му го убеди, че няма нужда да чете вестниците всеки ден, че подготвените от тях резюмета са напълно достатъчни. Но служителите имаха ограничен поглед върху това какво е важно за деня на един министър-председател и той започна да намира все повече дупки в резюметата, особено по политически въпроси, а най-вече, когато ставаше дума за лоши новини. Това бяха опити да го предпазят, разбира се, но той винаги се страхуваше, че пашкулът, в който го увиват, в крайна сметка ще го задуши.

Спомни си първия път, когато стъпи на Даунинг стрийт №10 като министър-председател след посещението си в Бъкингамския дворец. Беше оставил тълпите и телевизионните камери отвън и като се затвориха вратите зад гърба му, се беше озовал пред необикновена гледка. От едната страна на големия коридор, започващ от вратата, се бяха подредили около двеста държавни служители, които го аплодираха шумно — точно както са правили за Тачър, Калахан, Уилсън и Хийт, точно както щяха да правят за този след него. От другата страна на коридора, с лице към първата редица, стоеше политическият му екип, лоялни поддръжници, които набързо бе събрал около себе си, когато стартира кампанията му за наследяване на Маргарет Тачър, и които беше поканил на Даунинг стрийт да споделят историческия момент. Бяха само седем човека и изглеждаха смалени в новото обкръжение. Страшно неравностойна численост. Почти не се видя с партийните си съветници през следващите шест месеца, защото на практика те бяха избутани от бюрократичната машина и не остана никой от първоначалната дружина. Не, не беше добра идея да се разчита на държавни служители, беше решил той. Също така беше решил да спре с тези прес резюмета и да започне пак да чете истинските новини, но все още не беше намерил време да го направи. От следващата седмица задължително.

Вниманието му се върна към вестника, който човекът тръскаше, за да му върне формата. Беше на десетина метра и от това разстояние беше трудно да види заглавието. Опита се да не зяпа твърде явно. Думите бавно придобиха някакъв фокус.

„КРИЗА НА РЕЙТИНГА УДРЯ ПРАВИТЕЛСТВОТО“ — крещеше заглавието.

Той направи пет големи крачки и грабна вестника от ръцете на стреснатия мъж.

„БЪДЕЩЕТО НА МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ ПОД ВЪПРОС, СПАД В ЛИЧНИЯ МУ РЕЙТИНГ ЗАСЯГА ПАРТИЯТА“, прочете той. „СТРАХ ОТ ПРОВАЛ НА МЕСТНИ ИЗБОРИ.“

— Хенри! — извика жена му изплашено.

— Какво, по дяволите… — кресна мъжът, преди думите му да замръзнат, когато позна натрапника.

— Всичко наред ли е, г-н министър-председател? — попита един от охранителите, като застана между двамата мъже.

Колингридж наведе глава.

— Простете, аз не исках… Много съжалявам — промърмори той в извинение.

— Не, г-н министър-председател, аз съжалявам — каза мъжът, като се осъзна. — Заслужавате по-добро отношение от това.

— Заслужавам, нали? — промърмори Колингридж, преди да се обърне и да закрачи обратно към хотела.

 

 

Фактът, че трябваше да вади вестник „Кроникъл“ от боклуците в кошчето, не подобри настроението на министър-председателя.

— От хората по улицата, Греъм. Може ли поне веднъж да не разбирам последен?

— Съжалявам, г-н министър-председател. Смятахме да ви го покажем веднага след закуската — беше мижавият отговор.

— Смяташ ли, че имам апетит след това? Гледай какви глупости! Не става така, Греъм, просто…

Той спря. Беше стигнал до мястото в статията, където фактите отстъпваха място на спекулации и преувеличения.

Скорошният спад в рейтинга, който посочват проучванията на общественото мнение, проведени от партията, поставя министър-председателя под жестоко напрежение. Утре той ще изнесе заключителната реч на конференцията в Борнмът, на която сега се гледа с още по-голямо внимание, като може да се каже, че е решаваща. Недоволството от управленския стил и ниската ефективност на Колингридж като лидер нараства все повече след изборите, когато резултатите, постигнати от него разочароваха много от неговите колеги. Съмненията със сигурност се подклаждат от данните от последното проучване, според което той има най-ниския личен рейтинг за министър-председател, откакто са започнали да се провеждат такива проучвания преди почти четиридесет години.

— Ужас — промълви Колингридж и продължи да чете.

Снощи получихме следния коментар от човек на важен министерски пост: „Липсва твърда ръка в Кабинета и в Долната камара. Партията е неспокойна. Отличните ни позиции се подкопават от непопулярния ни лидер“. Още по-крайни мнения се изказаха в други звена на правителството. Висшестоящи партийци имат предположения, че съвсем скоро ще се стигне до кръстопът. „Трябва да избираме между нов старт или застой и в крайна сметка провал“, твърди надежден източник. „Минахме през твърде много ненужни проблеми след изборите. Не можем да си позволим да продължаваме така.“ По-песимистичните възгледи са, че Колингридж е като „катастрофа, която всеки момент може да изкара правителството от релсите“.

— Мамка му — възкликна Колингридж на висок глас, като вече не се стараеше да шепне.

„На днешните местни избори в Източен Дорсет, за които се смяташе, че са сигурна победа за правителството, сега се гледа като на решаващ момент за бъдещето на министър-председателя“ — завършваше статията.

 

 

Човек може да изкара половината си живот на върха на политическата стълбица, като се учи как да се справя със страха от високото, но пак да му се завие свят, като му дойде в повече.

— Намери скапания плъх, изпълзял от канала, който стои зад това, Греъм! — изръмжа Колингридж, като мачкаше вестника в ръцете си, сякаш му извиваше врата. — Искам да знам кой го е писал. Кой е говорил с пресата. От кого е изтекла информацията от проучването. И утре за закуска искам топките му на скара!

— Да се обадя ли на лорд Уилямс? — предложи политическият секретар.

— Уилямс! — избухна Колингридж. — Нали точно неговото шибано проучване е изтекло! Не искам извинения: искам отговори. Доведи ми Ъркарт. Намери го и каквото и да прави, го доведи тук. Веднага.

Секретарят събра кураж за следващото препятствие.

— Преди да дойде той, г-н министър-председател, може ли да предложа да хвърлим още един поглед на речта ви? Може да има много неща, които трябва да се променят в резултат на сутрешната преса, а нямаме много време…

— Речта остава, както си е. Всяка дума. Няма да скъсам една съвсем добра реч само защото тези малоумници от пресата са се захванали да мятат лайна. Намери Ъркарт. И то веднага!

Когато звънна телефонът в бунгалото на Ъркарт, не министър-председателят, а външният министър беше на другия край на линията. За облекчение на Ъркарт, Ултън се кикотеше.

— Франсис, ти изкуфяваш май, а!

— Скъпи Патрик, аз не мога…

— Наливай си повечко вода в уискито следващия път. Взел си една от моите кутии вчера, а си забравил твоята тук. При мен са твоите сандвичи, а при теб са тайните планове да нападнем Нова Гвинея или каквато там глупост ме карат да подпиша тази седмица. Предлагам да си ги сменим, преди да са ме арестували за немарливо отношение към държавната собственост. Ще съм при теб след двайсет секунди.

След малко Ъркарт се извиняваше с усмивка на колегата си, но Ултън махна с ръка.

— Няма проблеми, Франсис. Истината е, че така или иначе нямаше да сваря да ги прочета вчера вечерта. Всъщност трябва да ти благодаря. Оказа се много стимулираща вечер.

— Радвам се, Патрик. Тези конференции могат да бъдат много забавни.

Но когато Ултън си тръгна, като още се кикотеше, настроението на Ъркарт се смени. Стана сериозен, веждите му се набръчкаха угрижено и той заключи вратата отвътре, като провери дръжката, за да е сигурен, че никой не може да влезе. Веднага след това спусна щорите и само след като се увери, че няма опасност някой да го види, постави развълнувано червената кутия на бюрото. Разгледа кутията, като търсеше следи от отваряне, после отдели ключ от голямата връзка, която извади от джоба си, и внимателно го пъхна в ключалката. Като вдигна капака, отдолу се показаха не вестници, нито сандвичи, а дебел слой стиропорен опаковъчен материал, натъпкан в кутията. Той го извади и го сложи настрана, преди да се върне към кутията. Внимателно разхлаби червената кожа в един от ъглите и започна да разлепва едно парче от нея, под което се разкри малка дупка, пробита в самата стена на кутията. Процепът беше не повече от пет сантиметра, а в средата му беше сгушен радиопредавател със самостоятелно захранване от миниатюрни живачни батерии, японско производство.

Мениджърът на магазина за охранителна техника близо до улица „Тотнъм корт“, който беше посетил преди две седмици, не беше показал никакъв интерес, когато Ъркарт му обясни, че иска да провери един служител, който нарушава правилника.

— Случва се — беше всичко, което каза.

Мениджърът прояви доста повече ентусиазъм в обяснението на всички възможности на техниката, която предлага. Това беше един от най-простите и същевременно най-чувствителни предаватели на пазара, обясни той, който би трябвало да може да хване почти всеки звук, ако няма преграда, на разстояние до петдесет метра и да го пренасочи към специално направен приемник и записващо устройство, което се активира от човешки глас.

— Само гледай микрофонът да сочи горе-долу в посоката на източника на звука и гарантирам, че ще звучи като симфония на Малер.

Ъркарт отиде до гардероба и извади още една министерска червена кутия. Вътре, също в гнездо от предпазен стиропор, лежеше модифицирано портативно радио на къси вълни с вграден диктофон, което беше настроено на честотата на предавателя. Ъркарт забеляза със задоволство, че деветдесетминутната касетка, която беше сложил, беше записана почти до края. Явно е имало много звук, който да активира записващото устройство.

— Надявам се, че не е просто защото хъркаш, Патрик — пошегува се Ъркарт сам със себе си.

Като го каза, устройството се включи, работи десет секунди и пак спря. Той натисна бутона за превъртане на касетата и гледаше как малките колелца се въртят, когато телефонът звънна пак — викаха го при министър-председателя. Спешно. Пак за урок по чистене на канала.

— Нищо — каза той, като прокара пръсти по червената кожа и на двете кутии — ще почакате.

Смееше се, докато излизаше през вратата.