Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Къща от карти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Cards, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Добс

Заглавие: Къща от карти

Преводач: Георги Иванов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: печатна база Сиела

Излязла от печат: август 2014

Отговорен редактор: Красимир Гетов

Редактор: Катя Найденова

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Катя Найденова

ISBN: 978-954-28-1559-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесета

Приятелството в политиката е въпрос на впечатление, което лесно се изтрива.

Офисът на Ъркарт преливаше от колеги и алкохол. Празненството беше в разгара си. Офисът му беше един от най-хубавите, с щедри прозорци, предлагащи гледка през реката към древния готически дворец на архиепископа на Кентърбъри в Ламбет. „Различни светове“, както често си мислеше Ъркарт. Той обикаляше и наливаше питиета на новодошлите, а те не спираха да прииждат, бързайки да стиснат ръката му. Някои от лицата беше видял за пръв път по време на кампанията, но това нямаше значение. Нови лица, нови гласове.

— Наистина страхотно, Франсис. Отличен резултат. Мислиш ли, че може да спечелиш? — запита един от по-възрастните му колеги в парламента.

— Вярвам, че да — отговори Ъркарт с кротка самоувереност. — Шансовете ми не са по-лоши от тези на останалите.

— Мисля, че си прав, да — каза колегата му и изпадна в словоизлияния, докато гасеше пожара в гърлото си с някакво бяло вино. — Младият Самюъл може и да е напред, обаче кампанията му върви назад. Сега изборът е между опитните глави: ти и Патрик. И, Франсис, искам да знаеш, че имаш пълната ми подкрепа.

Ще искаш да го помня, като сложа ръка на министърпредседателската служба, помисли си Ъркарт, като се засмя и изказа благодарността си, а Мортима, която се носеше като херувимче из стаята, въпреки блъсканицата, доля поизпразнените им чаши и се усмихна гальовно.

Един от по-младите му поддръжници извади кутия със значки и като си проправяше път в стаята, ги закачваше по реверите. На значките пишеше просто FU. Младият политик, с наполеоновска фигура и зачервено лице, се озова пред Мортима. Развълнувано се пресегна с една значка към нея. Погледът му беше трогателен, но когато ръката му се приближи към бюста й, стана несигурен. Очите им се срещнаха и той се дръпна като попарен.

— О, боже. Извинявайте. Май на това не му е тук мястото — изломоти той и изчезна обратно в тълпата.

— Откъде ги намираш тези? — прошепна тя с лек присмех в ухото на съпруга си.

— Като порасне, може да стане велик мъж.

— Ако порасне, прати ми го. Аз ще ти кажа.

Потокът от новопристигнали не секваше.

— Откъде се взеха всички тези хора? — попита Мортима, притеснена, че може да им свършат напитките.

— О, за някои от тях вечерта е много тежка — отговори той. — Вече са минали през приемите на Самюъл и Ултън, като са гледали да се разбере, че са там. Тяхната логика е: човек никога не знае. И е точно така, нали, скъпа? Човек никога не знае със сигурност?

— Аз обичам да съм сигурна в хората около мен, Франсис.

— Разбира се, скъпа. Точно затова имам по един асистент и на партито на Майкъл, и на това на Патрик. Да броят глави, да оглеждат лица. Да съм сигурен.

Те се погледнаха, лице в лице, за момент сякаш забравиха тълпата около тях.

— Каквото е нужно, Франсис.

— Ще искаш ли после да знаеш?

Тя поклати глава.

— Не, не повече, отколкото ти, любов моя.

Тя се обърна и се зае с домакинските си задължения.

В дъното на стаята телефонът звънеше постоянно: обаждаха се с поздравления и въпроси. Секретарката на Ъркарт държеше фронта, като същевременно отваряше бутилки и разменяше любезности с гостите, но сега беше застанала до рамото му и челото й се мръщеше.

— За теб е — прошепна тя напрегнато. — Роджър О’Нийл.

— Кажи му, че съм зает и че ще му се обадя по-късно — инструктира я той.

— Вече няколко пъти звъни. Звучи много разтревожен. Каза да ти кажа, че е, цитирам: „Адски, ама адски спешно“.

С нервна ругатня, той се отдели от гостите и застана до прозореца, където бюрото предлагаше малка преграда от мелето на празнуващите.

— Роджър?

Тонът му беше мек и той обърна усмихнатото си лице към гостите, като не искаше някой да усети раздразнението, което чувстваше вътре в себе си.

— Наистина ли е наложително? Тук при мен е пълно с хора.

— Тя е по следите ни, Франсис. Скапаната кучка знае всичко, сигурен съм. Знае, че съм бил аз, и после ще подгони и теб, тази гадна крава. Нищо не съм й казвал, но тя отнякъде е разбрала, един Господ знае откъде, но…

— Роджър, слушай ме внимателно. Стегни се.

Ъркарт запази контрол над тона си, но се обърна към прозореца, с гръб към всеки, който потенциално би прочел нещо по устните му. Но ОʼНийл не спираше да плещи, изреченията му препускаха като бърз влак с отказали спирачки. Ъркарт го прекъсна.

— Роджър, кажи ми бавно и ясно за какво става дума.

Но дърдоренето започна отново и Ъркарт беше принуден да слуша и да се опитва да схване смисъла в хаотичната смесица от думи, подсмърчане и кихане.

— Дойде да ме види, гадната крава от пресата. Не знам как, Франсис, но не съм аз, нищо не съм казвал. Пратих я за зелен хайвер и май се върза. Но някак си е надушила. Всичко, Франсис. За адреса в Падингтън, за компютърните файлове. Дори за скапаното проучване. И това копеленце Кендрик сигурно си е отворило устата. Божичко, Франсис. Ами ако не ми е повярвала?

— Замълчи за малко — на Ъркарт му кипна, макар че се усмихваше. — Коя е тя, Роджър? За кого говорим?

— Сторин. Мати Сторин. Тя каза…

— Имаше ли някакви стабилни доказателства? Или само предположения?

ОʼНийл се замисли за момент.

— Нищо доказано, поне не мисля, че имаше. Само се пробваше. Освен…

— Освен какво?

— Някой й е казал, че аз имам нещо общо с адреса в Падингтън.

— Кой, за бога…

— Не знам, Франсис, не знам, мамка му. Но всичко е наред, не се тревожи, тя мисли, че Колингридж ме е помолил да регистрирам адреса.

— Роджър, само не ме карай да…

— Виж, аз ти свърших цялата мръсна работа, аз поех всички рискове. Ти нямаш грижи, а аз съм затънал до гуша. О, Франсис, трябва да ми помогнеш, страх ме е! Направих твърде много неща за теб, неща, които не трябваше, но не задавах въпроси, а правех всичко, каквото кажеш. Трябва да ме измъкнеш. Не издържам повече и няма да търпя повече. Трябва да ме защитиш, Франсис. Чуваш ли? О, боже, моля те, помогни ми!

— Роджър, успокой се — каза той тихо в слушалката, като я прикриваше с две ръце. — Тя няма абсолютно никакви доказателства и няма от какво да се страхуваш. Заедно сме в кюпа, разбираш ли? И ще се справим заедно, заедно ще стигнем чак до Даунинг стрийт.

От другата страна на телефона се чу само неконтролируемо ридание.

— Искам да направиш две неща, Роджър. Искам да продължаваш да си мислиш за рицарското звание. Само няколко дни те делят от него.

Ъркарт чу нещо като едва различим израз на благодарност.

— А през това време, Роджър, искам да стоиш много далеч от г-ца Сторин. Разбираш ли?

— Но…

— Стой надалеч!

— Както кажеш, Франсис.

— Аз ще се оправя с нея — прошепна Ъркарт и прекъсна връзката.

Той изпъна рамене, погледна през прозореца, остави емоциите да се оттекат от него. Зад него се чуваше боботенето на властните мъже, които щяха да го избутат до Даунинг стрийт. Пред него се простираха вековната гледка и реката, която беше вдъхновила толкова много велики хора. А той току-що бе затворил телефона на единствения човек, който можеше да го провали.