Алберт Лиханов
Непростената (8)

8.

Съвзе се от нещо студено, мокро, облъхващо лицето й. Олга Петровна пълнеше устата си с вода от едно канче и я пръскаше така, както се пръска плат, когато гладиш с ютия.

Альонушка се стегна и се изправи. Виеше й се свят, първите си стъпки извървя неуверено, но бързо дойде на себе си. Тълпата се беше разпръснала, а немците ги нямаше — колите им вдигаха прах далече от селото, а телата на София и Сара лежаха близо до бесилката, свалени и освободени от клуповете. Трима-четирима обсъждаха много тихо нещо и момичето не можа веднага да се ориентира, че обмислят къде и как да погребат учителките. Когато разбра за какво си говорят, сякаш отново се вцепени. Възрастните смятаха, че за ковчезите трябват струговани дъски, а такива нямаше и един от тях предложи да разковат за целта оградата с почернелите си от времето тараби, но другият възрази — твърдеше, че е по-добре да се ушият савани от чаршафи и да ги погребат по този старовремски обичай.

Олга Петровна вече на няколко пъти настоя Альонушка да си върви вкъщи, защото не беше работа за дете да подготвя покойници за техния задгробен живот, но Альонушка кой знае защо без да възразява, не предприемаше нищо. Упорстваше, вследствие на което отново загуби съзнание, но това малко по-късно.

По настояване на Олга Петровна старците пренесоха покойниците върху чаршафите, взети от стаите на София и Сара — с тях довлякоха учителките до училището и ги разположиха върху двете дълги маси, край които по-рано заседаваше малкият местен педагогически съвет.

Олга Петровна настоя да обърнат покойниците с лицата надолу, донесе ножици и хлипайки, се зае да разрязва роклите им отзад. Дори не забеляза кога Альонушка се беше свила в ъгъла, без дори да диша. Виждайки я, направо изруга по мъжки.

— Край! Точка! — измърмори сякаш с чужд глас, който идваше чак от корема й. Гласът на Олга Петровна звучеше наистина нечовешки. Всъщност тя си говореше сама на себе си. — Сега трябва да ги съблека, да ги измия и отново да ги облека.

Помълча и добави:

— Още не си дорасла за такива неща. Върви си у дома! Ще ги погребваме утре. Който може, да дойде в девет.

На следващия ден обаче, когато Альонушка и другите ученици от големите класове се събраха в училището, Олга Петровна седеше върху външната стълба и се люлееше напред-назад. Каза им, че са погребали София Марковна и Сара Симеоновна още снощи в края на гробището, увити в чаршафи.

Альонушка пое заедно със смълчаната тълпа към мястото за упокой и там — на гробището — намери невисока глинена могилка без кръст — с дебел, само одялкан от кората колец, в долната част на който като в тетрадка бяха изписани имената на учителките и вчерашната дата: „С. М. Моргенщерн, С. Г. Голц“.

Кога се бяха родили и къде, никой нямаше представа. По тази причина това липсваше в надписа.

Така приключи Альониното детство.