Алберт Лиханов
Непростената (5)

5.

Ако после — по-късно — бяха попитали Альонушка защо толкова е обикнала немския език, тя едва ли би могла да отговори. Въобще, тя не беше обикнала немския. Ако София Марковна ги беше учила на френски, Альонушка би се отнесла към този език по същия начин. Или на английски…

Тя беше обикнала София Марковна — това е. А заедно с нея и всичко, което тя казваше. Дори сълзите, които учителката не скриваше пред тях — невръстните — и това обичаше. Плачеше заедно с нея. Немският — ето ги парадоксите на съдбата — беше само част от чувствата й към не съвсем младата, но много искрена учителка, която нито за миг не криеше, че е еврейка.

Можеха да се правят единствено догадки защо усмихнатата София Марковна още при първите уроци караше класа да заучава фрази, които биха могли съвсем неочаквано да се окажат полезни за тези малки руски деца — деца като всички останали по света.

Тя ги научи да казват на немски важни за човека неща:

— Geben Sie mir bitte ein Hustenmitte! — Дайте ми нещо против кашлица!

— Ich brauche einen Arzt. — Имам нужда от лекар.

— Ich habe Fieber. — Имам температура.

— Es ist mir schwindlig. — Вие ми се свят.

— Es geht mir schlecht. — Болен съм.

Разбира се, те си имаха учебник по немски, но Альонушка, както и съучениците й, пришиваха с игла и конец листовете хартия в свои лични речници, повтаряйки след учителката чуждата реч.

Освен другото, Альонушка без дори да го осъзнава, запълваше с чуждата реч словесната пестеливост в своя дом и често със смях вкарваше в разговорите с майка си и татко си чужди думи, например битте — моля; ентшулдигензи битте — извинете, кажете, ако обичате — ви комме их цу… — как да стигна до… Ви шпет ист ес? — Колко е часът?

Случваше се майка й да я попита:

— Какво казваш? На какъв език?

Татко й дума не обелваше, само понякога я притискаше към себе си и й шепнеше:

— Бог да ти помага, момичето ми!

Много години по-късно, когато времето за размишления беше в излишък, в главата на Альонушка се появи такава мисъл — жестока и в същото време милостива. В навечерието на някакви неизмерими промени, беше си помислила тя, предвиждайки всичко и прониквайки отвъд предстоящото, навярно от чувство за съжаление към най-невинните, Господ ги събира при себе си без никому нищо да обяснява. Взима ги по божему — милостиво, без да ги подлага на изпитания.

Както стана с баща й.

Преди войната, точно през януари 1941 г., по време на зимната училищна ваканция, по тези места, сякаш като предупреждение за нещо, се разрази зимна буря с невиждан дотогава снеговалеж. Снегът се изправи като стена — ръка да протегнеш, няма да я видиш. Покрайнините за броени часове потънаха в преспи с незапомнена височина и най-важното — толкова сипкави, че не можеше да се прокара пъртина.

Слава богу, повечето от къщите в махалата бяха петостенни; човеци и скот живееха под един голям общ покрив; домашните животни бяха по-дребни — примерно прасета, козички, кокошки. За пореден път тази странна буря потвърди предвидливостта на селските мъдреци и дюлгери — хората се спасиха, защото не им се налагаше да излизат от къщи. Само до банята в градината — тя затова тази част от имота така се нарича градина, тъй като от всички страни е оградена с греди, а разстоянието до банята е 40–50 крачки — и да искаш, не можеш да се загубиш.

По тази причина татко й пое към банята — поне да се изкъпе, да се натопли в това време на безделие, когато за пет пари работа не можеш да свършиш.

Нито да отидеш някъде, нито да погледаш през прозореца — навред стена от сняг — скука за всеки, който не е свикнал да стои със скръстени ръце.

Пое натам — най-напред си прокара пътека, а не някаква си пътечка, изпроводи го майка й, но все едно — той не се завърна. Пелагея Матвеевна се разтревожи и след малко повече от час отиде на проверка като отново си запрокарва път с помощта на широката фурнирна лопата. Мигом дотича обратно, закрещя, завика Альонушка и когато двете дотичаха в банята, съзряха бащата да лежи гол на широката пейка. Дори ръцете му бяха скръстени на гърдите, изкъпан, за да не притеснява никого, бездиханен… Майка й затвори очите му.

С лопатите в ръце пробиха пъртина в снега до бригадира Инокентий. В банята той им помогна да облекат татко й с чистите дрехи, приготвени от майка й; после излезе на улицата, запали папироса, пусна дим срещу неуморно сипещия се отгоре снежен поток и рече:

— Ей на, наработи се още един руски мужик, царство му небесно.

Това му беше опелото на баща й.

Тишината нямаше равна. Ако дъждът е гласовит и песента му е многогласна, то отвесната стена на снега, връхлитащ като лавина отгоре, по силата на неземното тайнство на тези снежинки, дори в най-невижданото си изобилие, е тих, прокрадващ се, безмълвен. Това мълчание поглъща всичко — дори най-горчивото стенание. Дори най-пронизителния женски плач.

Валя непрекъснато — цели три денонощия. Не знаеха как да извозят ковчега с баща й до близкото село — конете, дори най-верният измежду тях, другарят на родителя й — Ермоша, не можеше да се провре през превишаващите ръста му снежни преспи.

Инокентий скова ковчег с дъски от оградата на Никитината градина, събра мъжете и те с доста усилия, каквито дотогава не се бяха употребявали, изровиха в горичката недалеч от къщата на Альонушка, първоначално снежна площадката, която снегът не спираше да затрупва, а после с лостове и брадви — гроб за пестеливия на думи съсед. Снегът мигом затрупа както могилката пръст, така и временния кръст, а поменът продължи необичайно дълго — къде да се денеш в такова време. Народът комай дори тайно се радваше, защото ей на, сполетяло ги е нещастие, но пък им помогна — запълни времето им, събра ги под затрупаната в сняг стряха добрият, работен Сергей Кузмич, мир на праха му!

На четвъртия ден като по височайше нареждане снегът спря; Альонушка и майка й се хвърлиха до кръста в преспите и поеха право към гроба; замръзнаха, поразени от картината — поляната беше затрупана от сняг, а върху кръста се мъдреха високи снежни калпачета. Всичко наоколо сияеше — светлините хвърляха светлосини отблясъци. Истинска земна благодат, или по-точно — небесна — зовеше ги към утеха, към разбирането, че животът е приключил така блажено — преди смъртта си покойникът сам се беше подготвил, беше се изкъпал, само чисто бельо не беше смогнал да си облече. Беше се преселил в отвъдното само за миг, без мъки — това си е истинска благодат.

Така си е — няма спор, но и двете — малката Альонушка и младата й все още майка стояха една до друга, загубили благоволението да имаш съпруг и баща, и ридаеха, ридаеха хълцайки, несъгласни с красотата на подредения сред природата гроб и неочакваната — а нима съществува очаквана — кончина на главната опора, сила и надежда в живота им.