Алберт Лиханов
Непростената (21)

13.

Не, Клавдия съвсем не беше пророчица, но предсказанията й се сбъднаха — само че с повече несгоди, с нови изпитания — може би по-непосилни от досегашните. На сутринта, след като станаха, дойде онзи първият от охраната, който се казваше Ханс и без никакви обяснения отведе Альонушка в друга барака на другия край на лагера.

До вратата чакаше камион, в който се натовариха също такива жени като от нейната барака, но напълно непознати. Заповядаха й да се качи заедно с всички. Преди това Ханс я показа на тукашната охрана и на отговорничката на арестантките. Альонушка веднага разбра, че тази жена няма да я остави нито миг на мира. Докато немците й даваха своите разпореждания, старшата записа номера на Альонушка, фамилното й име. След това немците започнаха да й обясняват още някакви неща и се виждаше как старшата кима с разбиране, от което можеше да се заключи, че знае немски, но Альонушка чувстваше, че това не е така. Не разбираше, но й бяха наговорили нещо за Альонушка — бяха й дали някакви специални указания.

Камионът потегли и на Альонушка веднага й прилоша — накъдето и да погледнеше, чужди лица, непознати жени, повечето чернооки. Разменяха помежду си по някоя и друга дума на напълно неразбираем за момичето език. Стори й се, че две-три от жените приличат по нещо на София и Сара.

Боже! Колко далеч назад бяха останали тези времена! Альонушка дори беше забравила екзекуцията на учителките, макар след нея да беше припаднала. През колко изпитания премина, колко неща научи оттогава?! Изостави тялото на майка си, Пелагея Матвеевна, безжизнено в чуждото непознато поле. Изпита глад и каторжнически труд. Сега съдбата й готвеше още нещо. Защо? За какви грехове и грехове пред кого, каквито никога не беше извършвала?!

Когато се люшкаше в камиона по време на своето първо пътуване от новата барака, Альонушка още нямаше представа по какъв точно начин е решено да бъде пречупена. Разбра го вечерта, когато я сложиха под самата крушка, осветяваща нощем бараката. Лампата блестеше право в очите й. Въпреки че в края на краищата умората надделя, не беше приятно да знаеш, че спрямо теб вниманието е специално — че си под лампата до самия вход. От вратата на бараката духаше, зимата беше в разгара си.

Това, разбира се, не можеше да се смята за непреодолима пречка. На Альонушка й беше много по-трудно да се примири, че са я откъснали от Клавдия — последната й близка душа. Даваха й да разбере, че е напълно сама сред тълпа от непознати, полусенки, готови на всичко за да оцелеят.

Разбра и друго, че работата, която даваха на жените от тази отдалечена от останалите в лагера барака, е много по-тежка. Сред грамадни морени те млатеха с кирки пръстта, пълна с по-малки камъни с размерите на павета. Тук се изграждаше особено важна огнева точка със стени, защитени от природните дадености, които на практика ставаха непробиваеми. Подът вътре заливаха с приготвян на място бетон. Цимента изсипваха от големи чували, заливаха го с вода, разбъркваха го с лопати, смесвайки го с камъни, след което доливаха още бетон и го заглаждаха с лопатите. Това се вършеше от двайсетина мъже, докарвани на работната площадка от друг камион и старшата на нейната барака, с необичайното име Ангелина, с хрипкавия си глас или хвалеше, или ругаеше работата им, като наричаше тази сбирщина от мъже „интернационал“.

Нравите в „интернационала“ бяха направо свирепи. Работеха в жестоко темпо — вероятно се бързаше със завършването на обекта. Освен обичайната охрана от униформени, тук постоянно присъстваха и някакви инспектори — хора в офицерски униформи или други — в цивилно облекло. Те се въртяха около работещите, даваха указания, сърдеха се, когато сметнеха, че онези не ги разбират, удряха ги с юмруци, правеха им подсечки през краката. Разбира се, от инспекторите най-вече си патеха мъжете, но те не се притесняваха да посягат и на жени, особено на чернокосите — Альонушка постепенно научи, че тези жени са циганки и еврейки. Руснаците също страняха от тях.

Изобщо над този „интернационал“ се стелеше някакъв странен мрак. Струваше й се, че всички се страхуват един от друг, че никой не търси опора в другия, както тя в Клава — хората се чувстваха потиснати не само от работата, но и от още нещо. Може би от непосилния глад.

Тук храната беше много по-лоша в сравнение с онази барака, от която доведоха Альонушка. Работата — много по-тежка. Тук тя се скъсваше от работа — бъхтеше с кирката в камънака, летяха искри, но нещата се придвижваха твърде бавно.

Ангелина, оглеждайки веднъж момичето, попита с присмех:

— Скоро ли ще се изчерпиш?

Альонушка се замисли. Такава дума никой никога не беше употребявал по време на работа. Обаче наистина всичко се изчерпваше — ръцете, краката, вътрешностите, вероятно и душата. Силата идва от храната, а храната, която даваха тук, съвсем не беше достатъчна за такъв усилен труд. Излизаше, че ако се преработваш, изчерпваш своите собствени ресурси. Изразходваш се. А щом се престараваш, значи се преизчерпваш.

Тази началничка — дявол с име на ангел, безцеремонна дъртачка — с безмилостната си фраза отне на Альонушка и последните остатъци надежда. Нима не осъзнаваше това и по-рано? Разбира се. Но сега сякаш й прочетоха присъдата. Никой и нищо вече не стоеше между нея и жестоката разправа — нито майка й, нито Клава — голямата, даряваща й утеха душа — нито надеждата за чудо…

Альонушка се разболя. Измъчена, вътрешно опустошена, тя беше станала кожа и кости. Чувстваше всяка костичка по тялото си, в нозете, в ръцете, в гърдите и пръстите… Чуваше стоновете им. Една сутрин не можа да се вдигне от постелята. Разтърсваха я, но това не помогна. Появи се старшата с издевателското име Ангелина, опита се да вдигне Альонушка върху нара, но момичето безмълвно се строполи обратно.

Почувства единствено горещата сълза, изтърколила се от крайчеца на окото й към слепоочието. Ангелина й предписа своето лечение:

— Време е да извикаме гробарите. Вече са тук, момиче.

Отнесоха я на носилка, но до лазарета. Альонушка не помнеше нищо повече. Прекара времето в безпаметно състояние, както по-късно й каза със своя акцент все същата медицинска сестра:

— Три тенонощия.