Алберт Лиханов
Непростената (28)

20.

Вили протакаше. Или нещата не се уреждаха, или той самият се боеше от нещо.

Когато оставаха сами, я гледаше с тъжни очи и всеки път питаше едно и също:

— Искаш ли да родиш нашето мъниче?

Тя кимваше. Това кой знае защо не му носеше утеха. Той повтаряше въпроса си:

— Искаш ли да родиш нашето синче или дъщеричка?

— Защо ми нямаш доверие? — попита го тя и после произнесе думи на вече съвсем зрял човек. — Имам ли друг избор?

— Ако се роди момиче — каза й същата вечер той, — наречи го Елисавета, на името на баба ми, тя ме е отгледала такъв глупак. Ако е момче…

Вили дълго мълча съсредоточено замислен над нещо, след това бавно, сякаш не говореше на Альонушка, промълви:

— Ако е момче, наречи го Йохан. В чест на Гьоте… Чувала ли си за този поет? — Без да чака неувереното й кимване, добави съвсем тихо: — Единствено Гьоте може да измоли опрощение за нас в бъдещето…

Разбра ли го тя? Едва ли! Помисли си само едно — че изобщо не познава този човек. Че е твърде възможно той изобщо да не прилича на всички останали немци, от които тя изпитваше страх.

Веднъж й сподели нещо, с което веднага й стана съвсем близък. Още в самия миг на споделянето. Отново изпита съжаление към него.

— Разбери — каза й той, — искам да оставя някого след себе си. Син или дъщеря. Война е. Само миг и край на всичко. Никой не остава след тебе.

Гледаше я с някаква тъжна усмивка и тази усмивка навярно потвърждаваше, че той не вярва в трагичния изход. Не за първи път Вили обясняваше на Альонушка, че войната все някога ще свърши, независимо как, и всички, които я преживеят, ще продължат своя живот. Слънцето няма да залезе. Хората отново ще работят, ще се обичат, ще се раждат деца, ще накажат виновните, но невинните са мнозинство и ако не си убил някого… Тук той млъкваше, спираше и Альонушка си даваше сметка, че думите му се отнасят за самия него. Вярваше им, искаше й се да им вярва. Убеждаваше сама себе си, че трябва да му вярва.

Попита го:

— Защо избра тъкмо мен? Малко германки ли има?

Вили се усмихна, помълча и рече:

— Ще ти призная нещо странно, въпреки че ти едва ли ще го приемеш. Всяка думичка в него противоречи на следващата. Първо, трябва да побързам. Нямам много време. Второ, срамувам се, че съм тук. Ако лежах в окопите, щеше да ми е по-леко. Трето, видях те до мъртвата ти майка. Не подхожда на войник, но изпитах съжаление към теб. И към мен самия.

Вили отново горчиво се усмихна:

— Но ти знаеш всичко това…

Чакането се проточи няколко седмици. Коремът на Альонушка започна да се окръгля. Вили непрекъснато говореше за нещо с Дагмар, но на горния етаж, от който родителите й така и не слязоха нито веднъж. Той обаче се качваше горе. По-късно й обясни, че им носи продукти — постепенно стана ясно, че това не е всичко.

През тези безкрайни дни Вили припряно пишеше нещо, късаше листовете, отново пишеше. Най-накрая пъхна написаното в плик и се получи нещо издуто — своеобразна тухла от хартия.

Дагмар преоблече Альонушка в едно нейно малко стеснено палто, донесе й чифт съвсем прилични обувки и две не съвсем нови, но хубави рокли със свободна кройка.

Накрая тримата седнаха на масата в стаята на Альонушка. Дагмар явно беше необходима, за да превежда техническите термини и Вили се зае да обясни плана за по-нататъшните им действия.

Най-напред той й подаде аусвайса с нейна снимка, която й беше направил собственоръчно със своя хубав фотоапарат в същата тази стая преди десет дни. Според документите тя се казваше Але Щерн. Върху отделен лист с немски орел, сграбчил в нокти кръг със свастика, се удостоверяваше, че съпругата на Вили Щерн се завръща в родното му място — в покрайнините на град Дуисбург, на адрес еди-какъв си… Бележка от лекаря потвърждаваше нейната бременност. Друга справка от лазарета на лагера декларираше, че Але Щерн е изпълнявала функциите на младша медицинска сестра и е преминала изпит пред специална комисия, който й позволява да обслужва ранените.

Вили добави, че утре за Берлин тръгва санитарен влак с тежко ранени офицери. Известният на Альонушка лагерен лекар беше успял да уреди пътуването й тъкмо в качеството на младша медицинска сестра. Щеше да й се наложи да помага по време на пътуването и да бъде настанена в купе за четирима с три други немски медицински сестри. По тази причина трябваше повечко да си мълчи, за да не разберат, че е рускиня, въпреки че…

— Ти приличаш на немкиня — почти възмутено възкликна Дагмар. — На хубава германка! На хубава бременна германка, която отива да роди един нов войник за Райха!

— Само това не! — възпротиви се Вили.

— Така да бъде — отказа се да спори Дагмар, — най-важното е да стигне без притеснения. Това имам предвид.

Тези и предните думи тя беше произнесла на немски, без забавния си акцент, когато говори на руски и Альонушка — вече Але Щерн — често и с усмивка си припомняше по-късно своята наставница съвсем не чак толкова по-възрастна от нея, но явно изпълнена с безкрайна завист.

Ето кой трябваше да бъде на моето място, мислеше си тя. На тази Дагмар всичко щеше да й се получи. Най-малкото защото беше наполовина немкиня и по тази причина щеше да пътува все пак към своята, макар и непозната родина. Альона отиваше в чужда страна.

Преди да се настани във влака, Вили й връчи същия онзи дебел плик.

— Това е писмо до моите родители — каза с малко изкуствена бодрост той, — там е обяснено всичко. Въпреки че аз вече съм им писал. — И й прошепна, притискайки я до шинела си: — Ще се срещнем при Рейн.

Двамата се прегърнаха и целунаха пред всички. Може би това беше първата и единствена Альонина целувка. Цялото й човешко същество беше в паника. Тази паника приличаше на зимна руска виелица, на снежна буря, когато вятърът буквално разсича лицето ти и не ти позволява да промълвиш и думичка, когато словата са невъзможни и единствено сълзите — само сълзите! — остават в пределите на човешката воля. Впрочем, и това не е точно така, защото вятърът издухва дори тях… Двамата се целунаха — победител и победена, спасявана и спасител — двама обречени.

Ах, колко много неща имаше за премисляне, докато влакът с ранените немски войници се придвижваше през Кьонигсберг и Полша към Германия, огласяван от виковете на ранените, често пъти предсмъртни — мнозина не преживяха пътуването.

Не един и не два пъти — особено кой знае защо рано сутрин и вечер — влакът, пред който разчистваха всички други състави, изпреварва товарните с познатите прозорчета като процепи под тавана.

Альонушка си припомни как Клава я беше вдигнала да види какво се е случило с техния влак, бомбардиран от нашите самолети, и сега се вглеждаше в тези прозорчета — тя знаеше какво има зад тях. На няколко пъти видя ръка в раирана куртка или части от шапка, детайли от лица — очи, обикновено изпълнени със страх…

Влаковете със затворници изчакваха преминаването на бързия и Альонушка едва сдържаше сълзите си, угнетяваше я една убийствено простичка мисъл — затворниците ги отвеждат в Германия насила, а тя е тръгнала доброволно. Чия е волята, избрала тъкмо нея? Добротворна ли е? За да се роди детето ли? Или лоша? За да се пръкне нов немец? Самата тя всъщност какво е?

Опита се да мисли за любовта. Е, да, Вили беше нейният първи и единствен, никого другиго, нищо друго не беше познала в този чудовищен свят, където без всякакво предупреждение я запокити войната. Тя се беше изтръгнала от смъртта благодарение на случайността, благодарение на един вражески войник, който може би единствен сред милионите немци се оказа добър и любящ, а такива неща направо не се случват!

Обичаше ли го тя? Нямаше сигурен отговор. Дори да го обичаше, що за оправдание беше това? Ако детето, растящо в нея, можеше да бъде доказателство за любовта между двама възрастни, колко още безчетни дни и години на мир и благоденствие щяха да бъдат потребни, за да се изравни разликата между една рускиня и един немец — между Вили и Альонушка? Да се изравни завинаги, да се изсече бодливия бурен, неизвестно откъде пробождащ хората с острите си шипове.

Тя си даваше сметка, че това не са нейни мисли. Изненада се, че разсъждава за неща, които са недостъпни за човек с нейната простовата съдба. Но странно! Тя мислеше точно за тях. Тя, пътуващата, за да се спаси сред ешелоните с пленници… И майка й — родната й майчица, останала върху онова непознато поле, върху замръзналата чужда земя…

Да, но все пак тя самата… Самата Альона, коя беше тя всъщност?