Алберт Лиханов
Непростената (25)

17.

На следващата сутрин тя отново попадна в затворническия лазарет, но този път не на болнично легло. Познатата й медицинска сестра, онази с акцента, която както стана ясно впоследствие, носеше немското име Дагмар, й даде една кофа, показа й къде стои парцала и посочи койката й в стаята на медицинските сестри — койките бяха само две, но бяха застлани като за хора — с бели чаршафи и възглавници, с искрящи от чистота калъфки. Върху едната койка — напряко — лежеше рокля от плътен плат, комбинезон, долно бельо, а на пода — обикновени обувки без токчета.

Не се чуваха никакви викове, стонове, както и каквито и да било човешки гласове; Дагмар изпревари въпроса:

— Ако токарваха тук полните, нямаше да има оттих нито за миг. Распра ли ме? Тук тейства естестфения отпор. Преоплечи се!

Не й се наложи да размишлява дълго. Появи се Вили на мотоциклет с кош, настани я в него, улови се за раменете на водача и потеглиха към вече познатата на Альонушка къща, след като естествено, най-напред преминаха през съответната проверка. Този път никой не погледна номера върху гърдите й. Не се учудиха на новата й рокля и облеклото й.

Альонушка остана сама. Важното събитие стана вечерта. Още преди да се завърне Вили, на вратата се почука и влезе Дагмар. Тя се усмихваше и с бавни, много бавни, направо протяжни съгласни в думите, обясни на Альонушка, че това е нейната къща, по-точно домът на нейните родители, а Вили е наел тук една от стаите, защото е от състоятелно германско семейство и въпреки че на войниците не се полагат големи парични суми от къщи, за него се прави известно изключение.

— Голям късмет имаш — добави Дагмар. — Вили е тобро момче, распираш, нали? Аз съм полофин естонка, полофин немкиня. Щях да съм щастлива да имам такъв мъж, пофярвай ми!

Тя помълча за миг и добави напълно откровено с явна завист:

— Защо той се флюби в тепе?

Появи се Вили. Затвори вратата, за да не ги безпокои никой, сложи покривка на част от голямата грубо скована маса и остави храна, каквато Альонушка дори не беше опитвала — не само сега, а и тогава, преди да избухне войната.

Вино със странното название върху етикета на бутилката „Либе фрау милк“ — „Млякото на моята любима“, розова шунка в прозрачно трептящо желе, извадена от току-що отворената консерва, черни и солени, бляскави зрънца, чието име Альонушка изобщо не знаеше, сирене във восъчна хартия от кръгла червена кутийка. Дори кренвирши, които Вили набързо притопли, веднага щом ги извади от голямата желязна консерва.

Донесе още и свещ. Невероятно голяма — във всеки случай — не руска. Досега Альонушка не беше виждала такава свещ.

— Ами това е — каза той, когато седнаха на масата. — Това е нашата сватба, скъпо руско момиче.

В едната си ръка държеше чаша с вино. Пред Альонушка имаше същата.

— Колко жалко, че сме във война! Щеше да е прекрасно, ако имаше мир! Щяхме да празнуваме в някой хубав ресторант на Рейн. У нас в Дуисбург ресторантите са много добри.

Альонушка запримигва с очи — не разбираше как, ако не беше войната, тя би могла да седи в някакъв си там Дуисбург.

— Е, да! — приведе глава към нея Вили. — Ако нямаше война, ако го нямаше този концлагер, никога нямаше да те срещна — и добави — на тази земя…

Свещта пращеше и хвърляше отблясъци върху вкусната храна в чиниите, но внезапно в главата на Альонушка изникна една ужасяващо страшна, някак напълно оголена в своята жестокост мисъл — ето така продавам душата си на дявола!

Нима обичаше този Вили? Та тя просто не го познаваше! Кога и как можеше да го опознае?! Защо? Ако трябваше да бъде честна, тя просто се спасяваше, както й беше казала Клавдия. Бягаше от ада!

Альонушка вдигна своята чаша, мълчаливо се чукна с Вили и за първи път през живота си отпи глътка вино. Главата й се замая начаса, сякаш някой й се беше притекъл на помощ. Някакъв топъл неин двойник, който живееше вътре в нея.

Дори не докоснаха храната.

Превърнаха се в мъж и жена.

Наистина ли стана всичко това?

Тя не почувства нищо повече от кратка болка и дълбоко отвращение. Отвращение към същия този Вили, към самата себе си — почувства се омерзена и унизена. Той заспа, а тя зашляпа с босите си нозе към кофата до вратата, приседна, облекчи се и започна да ридае — нададе вой, какъвто надават само зверовете. Не, нейното не беше вой; приличаше на писък на някаква дребна, отвратителна твар…