Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Непрощённая, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Непростената

Преводач: Румен Христов Шомов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2014

Националност: руска

ISBN: 978-619-7029-21-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9062

История

  1. — Добавяне

7.

Альонушка започна да тича всеки ден до селото. Училището, както и селсъветът бяха радиофицирани и в класната стая на най-големите — там където по-рано беше библиотеката — започнаха да се тълпят много хора — искаха да чуят радио Москва. Старците коментираха помежду си, изказваха се, но рязко, несвързано, а онези по-младите започнаха бързо да изчезват. Заминаваха в армията. Така че двата раздрънкани камиона, потегнати за около седмица, поеха цялото боеспособно население от селото и прилежащите махали. Настъпи очакване.

Олга Петровна се променяше пред очите на всички.

През първия ден на войната тя се караше на София и Сара, тропаше с токчета, произнасяше гръмки речи, но учителките след като поспориха и дори си поплакаха, направиха своето си. Нахвърляха всичките си притежания направо на входа в полуразтворените куфари и се изнесоха без дори да кажат сбогом.

Олга Петровна търча, хвърля гръмове и мълнии, но след като към жп гарата замина и вторият камион с бъдещи войници сред които беше и мъжът й Николай Петрович, някак изведнъж рухна. Стоеше в училището от сутрин до вечер, а в голямата класна стая от черната кръгла радиоточка звучаха ту речи, ту музика, ту още нещо. Сега всички влизаха при нея без разрешение, без да почукат дори, само тихо поздравяваха, а старците и малчуганите сваляха шапка.

От всичките географски карти Олга Петровна беше избрала само картата на европейската част на СССР и постоянно коригираше върху нея червената фронтова линия. По няколко пъти дневно. Всички ходеха да гледат тази линия със страх и неразбиране.

По-нататък нещата се случиха някак съвсем обикновено.

Седяха си около говорещата чиния, на улицата забумтя мотор, но малцина му обърнаха внимание, защото Левитан четеше сводката на Совинформбюро. Едва когато в антрето затракаха ботуши, хората се обърнаха.

На прага стоеше немец с навити ръкави, усмихваше се приветливо, но автоматът му беше насочен към радиоточката. Без да бърза, той огледа събралото се общество — деца, старици, старци, доближилата се до картата Олга Петровна. Поздрави вежливо, без сянка на всякакъв вид издевателство:

— Гутен таг!

Погледна чинията на радиоточката, разположена на ниска масичка до стената, вдигна автомата си, внимателно се прицели и стреля точно в средата й.

Изстрелът като гръмотевица оглуши ушите на присъстващите. Тъпанчетата им запищяха. Черната чиния подскочи във въздуха, направи два оборота и рухна на земята. Както си седяха на столовете, всички несръчно ги задърпаха встрани. Олга Петровна се притисна към дъската, върху която висеше картата.

Немецът й кимна като на стара позната и каза:

— Гуте лерерин! Фронтлиние!

Поклати шава. Приближи картата. Огледа се. Върху перваза на прозореца се търкаляше стара перодръжка с писец номер 86 — с такива пишеше цялото училище. Той кимна сам на себе си, загледа се в картата, постави перото над червената петолъчка, обозначаваща Москва и със свободната си длан с все сила го забоде в нея.

— Балд, балд — произнесе немецът и Альонушка знаеше какво значи това: „Скоро, скоро“.

С това не свърши всичко. Повтаряйки постоянно своето „моля“ — „битте, битте“, той поведе хората към улицата. Альонушка се огледа там и ахна: на пейката пред училището — това беше широка, селска, дървена скамейка, продължаваща насипа до външната стена, седяха София Марковна и Сара Семьоновна.

Альонушка дори извика от радост, направи крачка напред и миг преди да се хвърли към тях, за да ги прегърне, някой здраво я сграбчи над китката. Олга Петровна.

Момичето не се възпротиви, спря, взря се в учителките. Разбира се, по лицата им се четеше изтощение, тревога, но роклите и обувките им изглеждаха изрядни. Дори прическите им не издаваха тревога — бяха сресани както обикновено.

Оглеждайки лицата на изведените от училището, немецът попита, естествено на немски, но всички го разбраха. Ненапразно от пети клас София Марковна ги учеше на този език:

— Това учителките ви ли са?

Първи кимнаха София и Сара, сякаш даваха разрешението си това да бъде потвърдено.

Альонушка произнесе малко по-високо:

— Зер гуте лереринен! — Много добри учителки!

Немецът погледна Альонушка и учудено рече:

— Их данке иннен! — Благодаря ви! — Филен данк фюр ире хилфе. — Много благодаря за помощта.

Альонушка се смути и се скри зад широкия гръб на Олга Петровна, а тя й прошепна:

— Мълчи.

От всички краища на селото немците бяха подкарали хора. Но това не изглеждаше страшно. Дори някои войници вървяха пред селяните. Усмихваха се, цъкаха семки, шегуваха се на немски за нещо свое, а народецът — и възрастни и деца — без да разбира нищо — дали да се плаши или да се смее — вървеше към училището. Освен униформените, имаше и мъже с бели ленти на ръкавите — руснаци, макар и не местни, а пристигнали тук от районния център. От тукашните беше само един — възрастен мъжага, когото наричаха Кацавей. Дали това му беше фамилията, дали прякора, Альонушка нямаше представа. Затова пък знаеше, че той завежда птицефермата, сиреч че е от грамотните.

Кацавей беше малко по-висок от другите мъже с лентите. И макар да не носеше на ръката си никакъв отличителен знак, беше от ясно по-ясно, че тъкмо той им е главният. Приближи до училището, поклони се на старшия на немците, а на Олга Петровна рече гръмогласно, сочейки учителките:

— Хванаха ги на гарата, мътните да ги вземат! И за бягство не ги бива! На това му се викало болшевички с партийни книжки!

В това време другите войници, подчинени на прострелялия радиоточката, му докладваха нещо, но говореха доста бързо и Альонушка разбра само отделни думи; униформените сочеха нещо зад сградата, след което повикаха Альонушка. По-точно посочи им я старшият и поиска тя да влезе с него в училището. Вътре той повтори три пъти:

— Паппе, паппе!

Альонушка влезе в учителската стая и намери едно блокче за рисуване. Обложката му беше от светъл и доста плътен жълт картон. Военният поиска канап, но Альонушка му донесе въженце за скачане, което естествено беше по-дебело от канапа. Той се зарадва и започна да го реже с остър нож, изваден някъде от пазвата, а нея помоли да вземе молив и да напише „Юден“.

— Какво? — не разбра Альонушка.

— Юден, юден — разсмя се немецът, но тя вдигна рамене и тогава той написа в края на блокчето „юден“ — после нареди на момичето да изпише думата върху картона, но с по-големи и по-дебели букви.

Альонушка нищичко не разбираше. Молеха я. Немецът доста приветливо настояваше: „Битте, битте“, в смисъл „ако обичаш“.

Без да разбира каквото и да било, тя преписа думата „юден“ върху двата картона. Ръцете й трепереха. Сърцето й биеше лудо, сякаш искаше да изскочи от гърдите. Когато приключи, немецът направи по две дупки на всеки от картоните и привърза половинките с въжето за скачане. И едната, и другата. Повика Альонушка.

— Коммен, битте!

Когато излязоха, главният немец и войниците му вече бяха закарали хората в училищния двор. Там имаше един обикновен лост, на него бяха завързали два клупа. Обезпокоени, хората се движеха напрегнато, шумяха. В този момент отекна първият изстрел. Все същият — техният главен — беше изстрелял къс ред във въздуха. Изискваше покорство, но този път без всякакво „битте“.

Случилото се по-нататък продължи пряко сили не повече от десет минути. Станала свидетел на случващото се, Альонушка се олюля сякаш от връхлитащ вятър. След всичко изтърпяно от нея, тя загуби съзнание направо тук, в училищния двор, докато Олга Петровна също едва дошла на себе си, не се приближи до нея и не примъкна момичето до вратата на училището.

Альонушка стана свидетел как закачиха на вратовете на Соня и Сара онези същите табелки, които тя изписа със собствените си ръце, табелки, сочещи едно-единствено нещо — че те са „юден“. Едва тук разбра, че тази дума означава всичко на всичко „евреи“.

Старшият на немците каза:

— Алес юден капут — край на всички евреи!

После произнесе още едно, по-трудно изречение. Альонушка го разбра, но не и останалите хора; тогава немецът вежливо помоли София Марковна да преведе думите му. Тя отмести поглед встрани. Помълча за миг. Той вежливо повтори:

— Битте!

Тогава тя преведе казаното от него:

— Ние ще ви освободим от евреите и комунистите.

След това онзи, с когото Альонушка направи табелките, усмихвайки се вежливо, постави клуповете, висящи от лоста, на вратовете на София и Сара. Преди това бяха завързали ръцете им и ги бяха качили върху къс пън, който стоеше доста нестабилно под тях и заплашваше да се преобърне. Соня и Сара с пълно гърло започнаха да говорят на немски нещо, надпреварвайки се една друга. Вероятно се опитваха да обяснят на войниците, че са невинни. Не се простиха с местните. Нищо подобно! Не ги помолиха за защита — как ли пък биха могли да им помогнат те?

Альонушка закрещя заедно с тях. Крещеше заради собствената си вина, разбрала едва сега, че е помогнала на немците в ущърб на любимата си учителка. Че не те, а самата тя е написала думата „юден“ и то цели два пъти, без да разбира, без да знае какво ще се случи след това; крещеше, независимо че никой друг, освен онзи немец, не я беше видял да изписва табелите.

Писъците на момичето сякаш се превърнаха в естествено продължение на крясъците на София и Сара, които вече бяха замлъкнали, а телата им се олюляваха под лоста.

Все същият пъргав немец беше изритал пъна под тях. Телата им конвулсивно се мятаха, сякаш възнамеряваха да се изтръгнат от примките, от зеещата уста на София Марковна изскочи езикът й. Нозете й още известно време приритваха в различни посоки и подметките на обувките й се люлееха само на някакви си сантиметри от сивата пепел.

В този момент Альонушка видя как по единия крак на София Марковна се стича нещо. Как капе в сивата прах. А чорапите й — здравите женски чорапи, пристегнати с ластици, кафяви на цвят, стават черни, подгизват от мокрота. По нозете на учителката Сара също се стичаше нещо, попиваше в пръстта на тънка струйка. Двете жени отново замятаха яростно нозе, сякаш се опитваха да се освободят от обувките си. Най-сетне едната от обувките на София наистина се изсули от крака й и тупна в нозете на тълпата, като сетното, най-отчаяното доказателство за нейната невинност.

Хората, наобиколили бесилката, отстъпиха крачка назад, човешкият кръг се поразреди, а главният сред немците повтори, този път без никакъв превод:

— Освободихме ви от евреите и комунистите.

Альонушка рухна съвсем като подсечена тревичка.