Алберт Лиханов
Непростената (37)

29.

Две седмици след капитулацията, милият Франц донесе на хер Щерн немскоезичен вестник, издание на окупационните войски. След още няколко дни собственикът на имението седна на файтона, впрегнат от своя малък син и с него, в качеството му на кочияш, замина за града. Една сутрин след още два дни, след като накърми Лиза, дойката я взе в ръцете си и мълчаливо се измъкна от стаята.

— Ти, къде? — едва чуто попита Альона без да предполага нищо лошо; смяташе, че дойката отива да се поразходи с детето в залата с камината. Това не се случваше за първи път.

Тя обаче не се появи обратно нито след четвърт час, нито след час и Альона реши да отиде пред всевиждащото око. Там се беше събрало цялото семейство. С изключение на Готфрид, и разбира се, без дойката и Лизинка. Альона тъкмо се готвеше да зададе въпрос, когато стопанката на имението я изпревари:

— Мадам — кой знае защо избра френско обръщение тя, — когато пристигнахте тук, с вас разговаря хер Щерн. Сега с тази задача съм натоварена аз.

Альонушка не схващаше какво точно се случва. Не схвана веднага.

— И така — започна майката на Вили, — войната свърши. Синът ни загина. Вие изпълнихте своето задължение и родихте неговата дъщеря.

Тя замълча — дали за да обмисли как да продължи, или за да си поеме дъх.

— Сега сте свободна. Всички граждани на други страни, интернирани по една или друга причина в Германия, се завръщат у дома си. Но вие дойдохте тук по свое желание. Вие сте свободна. Можем да ви помогнем да се върнете в родината си.

Тук Альонушка твърде прибързано изпита радостно вълнение — на нея това също й беше идвало на ум, само дето не мислеше, че е възможно.

Но най-важното предстоеше.

— Обаче — изрече фрау Ема, — вие не можете да бъдете майка на Лиза. Не можете да я кърмите, затова имаме документ от лекаря. Вие все още сте непълнолетна, нали така? Значи според закона се нуждаете от попечителство. Надявам се, вашето желание не е такова. И накрая…

Тя не гледаше в Альона. Не защото й беше неприятна, не защото изпитваше неудобство и не защото се чувстваше зле. Тази дама с издължено лице, както и нейните близки, нямаха намерение да отговарят за нищо, за което не им се полагаше да носят отговорност. Лиза беше последният спомен за сина им и да се погрижат за малката им повеляваше сам Господ Бог. Да се разпоредят със съдбата на чуждата за тях жена, неканена, натрапена, подхвърлена им — пък било то и от собствения им син — моментът за това беше настъпил. На властната фрау й се искаше да добави още нещо, но и така присъдата вече беше прочетена. Най-сетне…