Алберт Лиханов
Непростената (3)

3.

София Марковна се държеше изключително добре. Класовете никога не бяха големи — около петнайсетина деца, чиято бройка по време на учението леко се променяше — ставаха повечко или по-малко, но съвсем не много. Някой заминаваше, някой пристигаше, към всяко от децата обаче, София Марковна протягаше своята добротворна нишка.

Ако едно дете сричаше лошо, тя му помагаше да чете на глас — звучно, изразително и безгрешно. Закъсаше ли дете по аритметика, обясняваше му пред всички и по два, и по пет, и по десет пъти, докато ученикът не само разбереше правилото, но и започне сам да решава подобни задачи, с лекотата на катеричка, която чупи орехчета. Всичко това беше полезно и за останалите — повторението на знанията, заедно с изоставащия.

В класната стая на Альонушка, навярно още от времето на помешчика, беше останало едно пиано. Колко прекрасно свиреше на него София Марковна само!

Тя, разбира се, не беше доволна, казваше, че инструментът е разстроен, а Альонушка се чудеше на думите й, нали „разстроен“ можеше да бъде някой човек? Как така пианото?

Без изобщо да разбира музиката, Альонушка с възторг слушаше тези непонятно откъде появяващи се звуци и сърцето й потрепваше от необяснимо вълнение. Неспособна не само да намери подходящата дума, но дори да изрази своето чувство, тя инстинктивно, със светлата си и чиста детска радост се възхищаваше на учителката, способна да твори чудеса от музикални звуци.

Очите й ставаха кръгли и независимо от желанието, наостряше слух, напрягаше се, не се отпускаше и за миг — тъкмо в тези благословени мигове Альонушка сякаш порастваше.

Никой не може да обясни от какво точно порастват хората. Не, не във физически смисъл. Как израства техният дух, какво изпълва душите им, за да се случи израстването и как точно става то.

А че душата се изпълва от звуците, няма никакво съмнение! Както гласовете на утринните птици пък я населяват с божиите звуци. Това, че се ражда самият, може би необясним и неразбираем — човешки гений, когато обикновеното някога, така прилично на всички останали деца, пораствайки, неочаквано съединява вътре в себе си звуците и започва да се лее неземна музика, създадена сякаш за да омагьосва и възвисява, да очиства и облагородява другите — новите души…

София Марковна владееше още една тайна.

От време на време, дори направо в часовете на урока, но по-често в коридора или на уличката пред училището, тя произнасяше неруски думи.

Израствайки в немногословния дом на своите родители, вероятно тъкмо поради тази причина, Альонушка беше особено чувствителна към новите, нечувани още думи. Чуеше ли непозната дума, тя я повтаряше по няколко пъти, мърдайки мълчаливо устни, сякаш я изпробваше на вкус, после я изричаше шепнешком и едва след това на глас — един, два, три пъти, изглежда с намерението да я включи завинаги в своя речник и своите мисли.

Но в този случай ставаше дума за нещо съвсем различно. София Марковна произнасяше слова, дори цели фрази, които не бяха на руски, а Сара Семьоновна й отговаряше.

Наистина това прозвучаваше някак за кратко, мимоходом, промъкваше се между руските фрази и се получаваше, че тези чужди думи са съвсем обикновени, немногозначни, заменили просто заради удобство познатите на всички слова. Излизаше, че не говорят нещо кой знае колко сериозно.

Може би Альонушка нямаше да обърне внимание на тази странност — останалите деца изобщо не й обръщаха внимание, пропускаха я край ушите си и толкоз — но нали в живота й съществуваше другата рядка особеност — липсата на речовитост при майка й и татко й. Тази липса винаги се запълва от друго.

Думите, които София Марковна произнасяше не на руски, кой знае защо прозвучаваха в съзнанието на малкото момиче особено гръмко. Като пронизващи удари на звънче. Един път, след като събра смелост, тя попита учителката си точно по време на урока — като че ли тогава беше в трето отделение:

— София Марковна, какво казахте току-що?

— О! — възкликна тя и се изчерви. — Казах на това момче „данке шьон“, което значи: „благодаря“! На немски.

Последвалата пауза запълни със следното:

— Ей на, ако училището ни беше до седми клас, можехме още от пети да изучаваме немски език. Но ние сме начално училище.

Альонушка не знаеше какво повече да попита. Със странен, малко тъжен глас София Марковна добави:

— Ние със Сара Семьоновна живеехме в Полша. Учили сме в немско училище. След това дойдохме тук — при вас. Повече няма накъде да се бяга.

Не, следващият въпрос не зададе Альонушка, а някое от момчетата. Те все много знаят.

— А защо трябва да се бяга?

— Защото има хора, които преследват евреите — отговори София Марковна. И след тежка въздишка допълни, съвсем като възрастна пред възрастни. — Ние сме еврейки.