Алберт Лиханов
Непростената (2)

2.

Родителите й я бяха нарекли Альонушка. По-точно — по документи тя се водеше Альона Сергеевна, но можеш ли да не я наричаш с ласкавото Альона? Момичето растеше в хармония с името си — мъничка, добродушна, светлолика, с крехка фигурка. Пораснат ли, дори на години, жените, които сам Господ е надарил с кройка като нейната, едва ли не до дълбока старост, ако ги гледаш отдалеч или в гръб, ти се струват девойчета: стъпката им — лека, ненатежала от годините, движенията на ръцете — отривисти, спорни; сякаш забързани за нещо важно, те обръщат бързо глава, също като малките горски птичета.

Впрочем до тези времена в живота на Альонушка има много време; сега — родена в малка махала в западните покрайнини на руската земя, единствена и обичана, заобиколена от подредения от родителите й бит, тихите им разговори, които не познават повишения тон, съгласието, и взаиморазбирателството с половин дума, откъдето идва и немногословието, тя само е пораснала, за да ходи на училище и да се учи усърдно.

От махалата до училището се минаваха три километра и обикновено татко й я возеше дотам с каручката, в която беше впрегнато кафяво малко конче с човешкото име Ермолай; Ермоша беше послушен, спокоен, но силен, и наложеше ли се, с лекота преодоляваше дълбоките локви, причинени от зловредните есенни дъждове, сякаш домогващи се да откъснат махалата от неголямото и все пак близко село с училище до четвърто отделение.

Това училище се намираше в бивш господарски дом, но на този дом комай само името му беше такова. Макар преди революцията в него наистина да беше живял помешчик, по всичко личеше, че нито е бил много богат, нито кой знае колко господар, щом училището в къщата му разполагаше само с четири стаи, плюс още една — най-голямата, за селската библиотека. Единствената стая над тях пък — баш господарската — служеше едновременно както за учителска, така и за живеене на две от общо четирите учителки в школото. Другите две бяха местни, а пришълките — освен в учителската нямаше къде да отседнат.

За последните не се говореше много-много нито вкъщи, нито в училището — не ги обсъждаха, но примерно в трето отделение Альонушка вече знаеше от тук-там откъслечно дочутото, че тези учителки са еврейки, пристигнали от някакъв си запад и рано или късно трябвало да заминат на друго място, а на тяхното да бъдат изпратени нови. Междувременно местното селячество се отнасяше към тези учителки с известен страх или, най-малкото, с определено безпокойство. Като че ли човекът незабелязано се е набол на трънче — кога и къде, не е ясно, но трънчето не излиза, набило се е навътре и въпреки че е привикнал, наболява го и го смъди — ще му е по-добре да се отърве от него.

Докато са малки, децата не разбират всичко, още повече, ако обясненията липсват и са заменени само от смътни намеци; Альонушка също не разбираше, въпреки че гледаше на учителките пришълки с усилено внимание. Тя ги харесваше, особено София Марковна.

Всяка от четирите учителки беше класна ръководителка. Първи клас водеше широкоскулата и сивокоса Олга Петровна, която не смяташе да преминава от своя първи клас никъде другаде. Учеше на азбуката всички наред, учеше ги да четат, учеше ги на аритметика, беше в напреднала възраст, обичаше да командори, но беше добра учителка, най-малкото заради това, че всеки човек помни своята първа учителка, стига именно тя да го е научила да чете, пише и смята. Пък било то и само до сто… Именно Олга Петровна завеждаше това начално училище.

След първо отделение децата попадаха при някоя от останалите три учителки. По-точно — при онази от тях, която тъкмо беше изкарала своя четвърти клас.

Поначало когато доведоха Альонушка тук да се учи в първо отделение, водеха випускниците на това училище, преминали вече в пети клас, в едно градче на 20 километра от селото, където имаше средно училище, а към него — интернат. Там си доучваха. Кой до седми клас — краят на началното образование, след което се постъпваше в техникум, кой до десети, когато пред завършилия се откриваше път за някой институт.

Но думата ни не е за това далечно и невидимо от тогавашното Альонушкино положение съществуване, а за това, че когато тя премина във второ отделение, нейна наставница стана София Марковна. Три последователни години — до завършване на началното училище — във всеки учебен ден, Альонушка я виждаше, слушаше и все повече и повече се влюбваше в нея.

Не можеше изобщо да разбере защо Олга Петровна — най-уважаваната и най-възрастната от учителките, че и завеждаща школото, не жали София Марковна. Виж, нейната приятелка — Сара Семьоновна — другата пришълка, може би си струваше да бъде недолюбвана: тя беше някак рязка, говореше високо и дори за най-обикновени неща разсъждаваше неспокойно, кресливо, сякаш спореше с някого, макар да нямаше никакъв спор. В такива моменти София Марковна незабележимо се прокрадваше и докосваше приятелката си — или с цяла длан, или с два-три пръста, като да натискаше невидим клавиш. След подобен жест Сара Семьоновна млъкваше. Да заговори с тих и спокоен глас обаче, не й се получаваше.

На Альонушка, както вероятно и на Олга Петровна, това не се харесваше. Четвъртата учителка — Анна Ивановна винаги се придържаше към Олга Петровна. На външен вид тя като че изглеждаше по-млада от другите, въпреки че Олга Петровна, доста често и пред самите деца, я наричаше „много-много опитен педагог“. Излизаше, че София Марковна и Сара Семьоновна, въпреки че са педагози, и може би „опитни“, все пак не са… „много-много“.