Алберт Лиханов
Непростената (16)

8.

Вдигнаха ги през нощта, но те така или иначе не спяха, заради моторния шум, който се носеше от огромната канавка.

Веднага щом напуснаха бараките само за секунди станаха вир-вода. Подкараха ги по посока на шума. В полумрака виждаха как множество покрити камиони често пъти почти затъвайки в калта, се разгръщат в траншеята, газят ниските елхи. От закритите с брезент каросерии изскачаха войници, откачаха оръдия и ги устройваха в окопа. Дулата сякаш надничаха зад укритията — насочваха се напред към невидимия противник.

Камионите си заминаваха, спираха само за малко — колкото да натикат вътре в себе си работниците. Сред онези, които вкарваха хората в тях, имаше полицаи, но повечето командващи бяха немци — те съскаха злобно:

— Шнел, шнел!

За малко Альонушка и майка й щяха да останат разделени, а Клавдия и другите от махалата просто пропаднаха някъде. Добре поне че не беше за дълго, макар преживяванията им да стигаха не за един, а за няколко живота. Камионите потегляха един след друг, образувайки по-късно, след като се настигнеха по пътя, колона.

С Клавдия се срещнаха на тъмната гарова спирка. Там ги чакаха товарни вагони, а пред тях се разтоварваха камиони и веднага заминаваха обратно. Заповядаха на жените да се качат на вагоните и Клава им прошепна, че сега е моментът да се бяга. Подобна идея явно не беше споходила само нея, защото внезапно се раздадоха автоматични изстрели и някой страховито закрещя на пътя към вагоните. После притихна.

Качиха се във вагона. И Альонушка, и майка ги тресеше. Двете се прегърнаха, та поне мъничко да се стоплят една в друга, но това не им помогна. Майка й приличаше на нажежена печка и момичето каза това на Клава. В ръцете си тя държеше някакъв свитък, разгъна го и се оказа, че е скъсано парче от палатка или просто брезент — откъде ли го беше намерила? Завиха майката на Альонушка в него, а момичето взе в ръце босите й крака и започна да ги гали, да ги топли в длани и с дъха си, треперейки само от мокротата и студа.

Когато просветна, влакът спря, скоро след това вратата се отвори и двама полицаи с викове вдигнаха гюм за мляко, от който се носеше апетитна миризма. Подхвърлиха им десетина алуминиеви чинии за супа и още толкова канчета. Някакви жени им метнаха два калъфа, натъпкани с парцали.

— Да ви се намират обувки? — викна им Клавдия. — Давайте обувки!

Не й отговориха нищо, вратата се хлопна, жените се примъкнаха край гюма. В него се плискаше нещо като супа — по-точно някаква подобна на супа мътилка. Заеха се да пълнят чиниите вместо с черпак, направо с канчетата. Замириса на ядене. Без лъжици, без хляб, жените засърбаха от единия край на алуминиевата посуда.

На майка й като че ли й беше поолекнало и Альонушка й даде от супата. Престоят продължи дълго. През прозорците — по-точно през продълговатите процепи, предназначени най-вероятно за вентилация под самия покрив на вагона, се виждаха зелените корони на боровете. Влакът беше спрял в гора. Не бързаше да се придвижва нататък. Може би се беше притаил да изчака това затишие.

Просветля още, вратата се отвори отново и жените отвън им подадоха чувал с обувки — остатъци от нещо, което някога е било обувки. Клава и тук пое командването. Настоя всички да се кротнат, обиколи ги една по една. Най-напред даде обувки на онези, които бяха напълно боси. Майката на Альонушка беше сред тях и Клава бутна в ръцете й някакви направо невиждани топли зимни боти с множество дупки за връзките. Само дето връзката беше една-единствена и за другата обувка нямаше. Липсваха чорапи, липсваха терлици, но Альонушка старателно намъкна обувките на краката на майка си. Отвътре те имаха подплата и бяха много топли.

Майка й само поклащаше одобрително глава, усмихваше се. Альонушка също се засмя. Още нищо не беше свършило — тъкмо напротив — едва сега започваше. Роклите им все още бяха мокри, отгоре от прозореца вееше студ, но въпреки това обувките стопляха майка й, стомасите им не куркаха празни — излизаше, че и на това трябва да кажеш, слава на Бога.

В ъгъла някой заплака, дори се развика:

— Не ги искам, недейте!

Клава се върна оттам разтреперана — в ръцете си държеше среден размер износена светла обувка цялата на петна — тя я показа на Пелагея и Альона и рече:

— Ей на, цялата в съсирена кръв…

Помълчаха минутка. Майката на Альонушка огледа ботите си — топли, зимни, едната без връзка. Устните й потрепериха. После се наведе да ги събуе. Альона и Клава я прихванаха, нищичко не й казаха, нито дума, просто я завиха с брезента и момичето полегна до майка си, прегърна я. Пелагея прибра нозете си както бяха с ботинките под брезента. На всички им стана ясно, че обувките са взети от убити.