Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Непрощённая, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Непростената

Преводач: Румен Христов Шомов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2014

Националност: руска

ISBN: 978-619-7029-21-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9062

История

  1. — Добавяне

4.

През лятото немците все пак стигнаха до махалата. Най-напред затрещяха мотоциклети, след тях, люлеейки се наляво-надясно сред дупките, се появи странна, невиждана с безбройните си ъгли желязна машина. От нея наизскачаха войници. След нея се придвижваха два дълги камиона върху огромни колела.

С пристигането си, един от мотористите изстреля цял пълнител във въздуха, навярно за да излезе народът от къщите си. Или за да се разбяга. После започна мамаево побоище[1].

Смеейки се, войниците разкопчаха яките на куртките си и започнаха да ловят всяка твар, която минеше покрай тях. Разковаха първата попаднала им ограда и наслагаха дъските така, че да могат по тях да качват в каросерията на един от камионите животни; после със свиркане и викове вкараха там три или четири крави. В покритата с брезент каросерия се чуха изстрели, после всичко затихна — беше повече от ясно, това се правеше с цел да бъде облекчен войника — много по-лесно е да закараш една крава в каросерията и там да й видиш сметката, отколкото да я разфасоваш долу и да мъкнеш на гръб тежките меса.

Дойде ред на свинете. Погнаха ги с ритници и заповядаха на стопанките им да им помогнат — сиреч, да нагонват към камиона собствената си стока. Че на всичкото отгоре и да ги успокояват, та да вървят кротко, без да квичат и без да се отклоняват встрани. Свинско квичене, мучене на крави и женски писъци — имаш чувството, че ревеше цялата махала — и хора и животни.

Когато немците стигнаха до къщата на Альонушка и майка й, вече бяха здравата уморени и не им беше нито до команди, нито до смях. Нагониха прасетата, видяха и кравата. Альонушка без усилие разбра какво каза единият от войниците на другия:

— Какво ще правим с кравата?

— Да я зарежем. Капнали сме. Така или иначе, ще трябва да се домъкнем пак за папо.

Разкикотиха се.

Все пак оказа се полезно, че къщицата им е чак в края на махалата — по-нататък нямаше път, а гъста гора. Така преживяха още година — спаси ги кравичката им, но и хората от цялата махала си помагаха — деляха си кой каквото има заради децата.

Така е! Сякаш ги бяха налетели ястреби — каквото можеха, награбиха и отлетяха. Отново настъпи тишина. Такава тишина, че нищо да не разбираш — какво става, къде са, защо животът сякаш е спрял и няма от него ни вест, ни кост? Нейде се водеше война, но нищо не беше ясно. Старци, жени и деца — това беше цялата махала в десетината къщурки. Младите ги нямаше. Не се появяваха. Всичките ли ги бяха убили? Всичките ли бяха на фронта? А махалата, че и самото село — като в някаква дупка, тупик, наврени в такъв-някакъв ъгъл, дето нито да се свиеш, нито да се сместиш — ни напред, ни назад!

Альонушка прескачаше до училището, срещаше се с Олга Петровна. Всеки път й носеше — кога мляко, кога сметана, кога две шепи картофи. Макар в селото с училището такава селска храна да не липсваше, застарялата, смалила се учителка приемаше подаръците благосклонно, кимаше и се опитваше да се усмихне, но не й се получаваше много добре. Сякаш се задъхваше от нещо, като човек след дълго бягане, далечно ходене или носене на тежък товар. Много пъти беше повтаряла пред Альонушка:

— Няма да го преживея това! Пък и не искам…

— Ама как! — не разбираше момичето и изтъкваше главното си доказателство: — А нас кой ще ни учи?

— Нюра — отговаряше Олга Петровна, като имаше предвид Анна Ивановна. — Ами ти?

— Аз ли?

— Защо не? — не се усмихваше, а кимаше на себе си Олга Петровна. — Грамотна си, значи ще можеш. Я виж Саня и Сара, те не бяха никакви учителки. Едната беше завършила музикално училище, другата — гимназия, но ви учеха… Учеха ли ви?

— Учеха ни.

— А аз, глупачката, им се карах! Простете, момичета!

Альонушка така и не успяваше да измъкне от Олга Петровна нищо по същество. Въпреки че беше учителка, въпреки че се водеше завеждащ училището, никога не казваше нещо смислено за войната — просто отказваше да разпитва отговорника на селото. Изглежда беше тихо по целия техен край, немците идваха да вземат животни и толкоз; в районния център беше отворил врати православният храм и народецът се тълпеше в него, партизани имаше, но някъде по̀ на юг, на няколкостотин версти. Цареше тишина. Съвсем като да нямаше война.

— Зле ще свърши работата — повтаряше Олга Петровна. — За коя от страните, не знам. Могат да ме попитат: „Защо си ги учила?“. Могат да ме попитат и „Защо не си ги учила?“. Портрет на Хитлер обаче, няма да окача, нека да ме разстрелят!

Бележки

[1] Мамаевото или Донското побоище е денят, в който руските полкове, оглавявани от великия княз Дмитрий Донски побеждават монголо-татарските войски в Куликовската битка. — Бел.прев.