Алберт Лиханов
Непростената (46)

7.

Альонушка продължи да живее без нито един лекарски преглед, без всякакво вземане-даване с властта — ходеше само да гласува, но и тогава избягваше разговори с хората.

Колкото до хората, те твърде рядко поглеждаха към нейната махаличка. През зимата чат-пат ще мине скиор, ще й махне с щека и толкова.

От махалата не беше останало почти нищо. Както е известно, дървената къща изисква в нея да има живот. Някой да стъпва по дървения й под, ако трябва да забие пирон, да помете. Някой да диша в нея, да напалва печката, да разменя по някоя дума, че й повече с някого. Човек напусне ли къщата си, закове ли с дъски на кръст прозорците, залости ли пътната врата — край, смятай, че е казал сбогом на своята собствена душа. Останала самотна, старата дървена къща тъгува както и старата жена, а щом загуби надежда, че стопанинът ще се завърне — умира. Гредите се превръщат в гнилоч, покривът обраства в зелен мъх, стъпалата към антрето изгниват и се срутват. После идва онзи печален миг, когато рухва покривът, понякога с грохот, като че с предсмъртен вик, отправен към напусналите я, а най-често с почти плах шум — той се килва на една страна и малко остава — една-две есени, когато обезсилени ще го последват в някоя погрешна посока и стените, също като прострелян млад кон, способен още дълго да бъде язден, домът окончателно ще легне на единия си хълбок.

Домът, изхранвал много хора, преминали вече отвъд — зад пределите на живота или забравили вярната бащина стряха, родното си място, дървения под, по който са проходили с първите си стъпки…

Така се руши една махала. Така рухва на колене, обраства с диворасляк, с мъх и всякакъв бурен — сами по себе си изящни, но по всичко личи, с тази тяхна изящност природата се мъчи да прикрие човешката безпаметност и да я превърне в някакво извинение. Само че човекът е нещо неизвиняемо…

От цялата махала остана само къщата на Альонушка. През зимата печката й бумтеше, пътеките около нея винаги бяха почистени, дървата — нацепени — впрочем, в последните години това бяха просто нарязани сухи, потъмнели останки от руините на напуснатите съседски къщи.

Само от време на време — много рядко — по тези места се появяваше девойчето Лиза — местната пощаджийка. Майката на това момиче твърде рано беше получила инсулт, баща й ги беше зарязал и на него — което при всяка среща събуждаше в Альона Сергеевна мисли за собствената й дъщеря — му се налагаше само да си изкарва хляба. Естествено, до отдалечената на три версти махала с единствена старица на никого не му се ходеше. Така че до тук доприпкваше само Лиза.

Застаряващата Альонушка я приемаше като любима, дългоочаквана гостенка, но Лиза възприемаше това само като проява на традиционното руско гостоприемство. С годините обаче старицата неочаквано започна да й задава странни въпроси.

Например, как е успяла да избяга от баба си и дядо си Щерн? Дали е жива някаква си Ела? Какво става с Готфрид?

Малката пощальонка не схвана веднага, че Альона Сергеевна, на която донасяше само едната безсловесна пенсия — нито едно писмо! — обърква различни периоди от своя живот, въпреки че транзисторът й никога не спираше да звучи. Лиза сама й носеше батериите за него — купуваше ги от селския магазин.

В такива моменти момичето с вежлив тон напомняше на възрастната жена, че вкъщи я чака безпомощната й майка и трябва да бърза, защото има да готви — след тези думи лицето на Альона Сергеевна се отпускаше — навярно се връщаше в настоящето. Тя кимваше с глава и отправяше поглед към шкафа, в който, Лиза знаеше добре това, се намираше снимката на двете млади жени, учили старицата в онези допотопни времена и един красив албум с едно-единствено стихотворение на немски.

След време Лиза неведнъж беше разказвала, че Альона Сергеевна искала повече от всичко на света да види своята дъщеричка — също Лиза — Лизинка, както я наричала тя. Вярвала, че Лиза е станала истинска принцеса, неслучайно нейните предци носели аристократичната представка „фон“ пред името си.

След няколко такива разговора, когато пощаджийката й донесе поредната пенсия, след чашата чай — невероятна на вкус смесица от билки — Лиза свали забрадката си, потънала в блаженство, а старата жена вежливо я попита дали ще й отдели малко време, за да изслуша историята на нейния живот.

Когато разказът приключи, Лиза стоеше превита на две — тя беше състрадателно момиче със съвсем нелек живот, но все пак в него нямаше война, нямаше концлагери, нито смъртна заплаха…

— Как сте оживяла изобщо? — попита я тя.

— Бих дала целия си живот — отвърна й старицата, — само и само отново да зърна някак си родното си чедо, да зърна Лизинка. Макар и с крайчеца на окото си!

От нейния разказ пощаджийката запомни само имена и чуждоземни названия — някакъв Дуисбург, някакви Пелагея Матвеевна, Сергей Кузмич, някаква съседка Клава. Разбира се и името на своята непозната адашка.

Не след дълго се спомина майката на Лиза, на четирийсетия ден след смъртта й тя си взе неплатена отпуска и замина за дълго при роднини. Върна се чак през зимата. Както стана ясно, по време на цялото й отсъствие никой не беше носил пенсията на Никитина и когато пощаджийката отиде отново в опустялата махала — а това, да напомня, се случваше през зимата — тя завари вратата в студената къща леко открехната. В малката светла стаичка Альонушка лежеше студена — очевидно, предала богу дух съвсем не толкова отдавна. Тя беше приготвила сама себе си да посрещне смъртта.

Завари я легнала в средата на кревата, облечена в черна рокля, а в скръстените й ръце стърчеше малка картонена иконка на Богородица с надпис: „Утеши моята печал“.

В Русия все още времената бяха на неверничество, атеистични, но Альона Сергеевна така и не беше споделяла с Лиза нищо от своите предсмъртни желания. Дори не я опяха — властта не проявяваше съпричастност към подобни неща — напротив, отнасяше се строго — черква имаше само в районния център. Колкото и да е необичайно обаче, дадоха разрешение Альонушка да бъде погребана не на селското гробище, а в гората, до баща си.

Отново валеше сняг, изпратеният с ковчега камион заседна в снега и скоро се върна обратно. Тогава Лиза намери трима възрастни селяни. Те все още си спомняха красавицата Альонушка. Вярно, спомняха си я приблизително, общо взето по разказите на по-възрастните си роднини.

Нае ги срещу тази същата неконвертируема, всеразплащаща руска валута — по бутилка на човек. Мъжагите закараха ковчега с шейна от селото до махалата, после в гората и там изпълниха най-последното в живота на всекиго — закопаха Альонушка в земята в съседство с другия, отлично поддържан, макар и доста отдавнашен, както личеше, гроб.

Парите, приготвени в плик на масичката — покойницата се беше подготвила и за това, стигнаха за всички разноски.