Алберт Лиханов
Непростената (42)

3.

Цели три седмици, може би дори четири, тя живя като в полусън — всичко в нея се беше смесило. Можеше да преседи половин ден на пейката до гроба на татко си, обгърнат с покривало от нежен, влажен мъх. Седеше, полюляваше се, мърдаше устни, шепнеше му за неизвестното далечно поле и бездиханната си майка, оставена да лежи върху него.

Разказваше на баща си и за преживените от нея беди, за малката си дъщеричка Лиза — топлото кълбенце плът — отнето й насила, което повече никога, никога повече не само нямаше да види, но нямаше и да чуе за нея, както и самата Лизинка, когато порасне нямаше да знае изобщо за своята истинска майка. А Вили…

Колкото повече събития се бяха случвали в предшестващия й живот, колкото по-плътен беше той, колкото по-силна беше пресата на придвижването му и колкото по-малко време й оставаше за размисъл, толкова по-леко, оказва се, й беше да живее. Но ето че сега всичко спря.

Беше й се случило онова, за което дори не си беше позволявала да мечтае. Намираше се у дома и времето беше възкръснало. Всичките й изпитания и онова основателно „по-раншно“ започваха да се разгръщат, да увеличават обема си. Също както забравената изсъхнала, загубила по-раншната си плътност, търкаляща се в кутията за хляб коричка, веднъж попаднала в чаша с топъл чай и поела нейната влага, омеква, изпръхва, увеличава размерите си, става отново годна за ядене, възвръща облика си на късче хляб, каквато е била преди.

Тя си мислеше за Вили, който я беше видял, беше я прибрал, първоначално против нейната воля, и не я беше изхвърлил, не я беше предал, а я беше направил своя съпруга според всичките най-строги правила на тогавашното им съществуване там. За Вили, предусетилият своята собствена смърт, продължилият своя живот, пробудилият в нея нещо, приличащо на любов… Но странно, тъкмо Вили, спасилият я и преобърнал целия й живот Вили изчезваше от съзнанието и паметта й по-бързо от всичко. Сякаш побягваше нанякъде, стапяше се — Альонушка нямаше даже негова снимка.

Тя чувстваше, че в нейния ум все пак става нещо нередно. Вили й убягваше, отиваше си, изтляваше в нейната памет, а вината й, че се е спасила по този, не от нея съчинен начин, ставаше все по-отчетлива. Да, беше се изповядала пред Полина Степановна, пред една общо взето чужда жена и тази жена, повярвала във всичките Альонини грехове не ги беше осъдила като грехове. Защото тя самата беше страдала достатъчно. А Олга Петровна веднага й предяви обвинение, макар изобщо да не беше ясно как би могла да знае, пък било то и нещо съвсем малко — нали никой, нито едно живо същество на тази планета, освен онази медицинска сестра, не би могло да свидетелства за случилото се на Альона. Впрочем — откъде и как — всичко това не засягаше Альона.

В гората край бащиния гроб, в бащиния си дом, докато си говореше с Маня и Сьомка или с баба им, майката на Клавдия, Евдокия Мироновна, та дори и в съня си без да прекъсва дори за миг, отново и отново тя не спираше да размотава кълбото на своя живот. А бъдещето се смаляваше все повече и повече. Альона отслабна, започна да изглежда по-възрастна, отколкото беше наистина.

Нещо я гризеше отвътре. Прояждаше я, както дървоядът прояжда дървото, непрестанната прилепчивата, непростимата нейна вина.

Неясно каква и неизвестно пред кого.