Алберт Лиханов
Непростената (36)

28.

Дните и събитията полетяха със стремителната сила на онази снежна лавина от покрива в детството й. Не можеш да го съчиниш! От всичко най-непоносимо беше мълчанието. Нито в този ден, нито по-късно фрау Ема, хер Хенрих, Ела — никой дори не се отби в стаята на Альона, не й промълви и дума. Само Готфрид веднъж се появи в нейната стая и постоя до прозореца, като от време на време триеше с юмрук сълзите си.

Пристигна дойката на Лиза, бебето се успокои и Альона реши да отиде при възрастните.

Цялото семейство се беше сбрало около камината. Альона изговори това, което си беше наумила предварително:

— Какво ще стане сега?

Навярно не беше избрала най-подходящите думи, навярно трябваше да изрази своето съчувствие или просто да заплаче. Но нали Вили беше неин съпруг и баща на дъщеричката й, нали би трябвало и тя да разчита, макар и на съвсем малко съчувствие след подобна вест?

Хер Щерн отговори сухо:

— Ще стане все нещо…

Тя се задържа в залата с камината само минута, после се върна в стаята си. Бършейки съвсем не аристократично с ръка сълзите си, Альона гледаше как Лиза лакомо суче от чуждата, бухнала от изобилие на мляко гръд. Беше глупаво, разбира се, но й се стори, че дори мъничката й дъщеричка в този миг извършва предателство спрямо нея.

Вътрешно съсипана, тя започна да обикаля около къщата и никому никога не му дойде на ум да попита къде е и какво й е. Връщаше се вкъщи и усърдно пиеше мляко, наливаше се с вода, ядеше течна храна, следвайки всички правила и съвети на извикания от града познат на семейството лекар, но нищо не помагаше. Не напълно съзрелият, криво-ляво справил се с раждането неин организъм, явно не можеше да дойде на себе си след потреса на преживяното. А може би имаше и още нещо. Несъзнателната й тайна съпротива срещу постигналата я орис?!

Продължаваха да не я допускат до трапезата си, продължаваха да й доставят достатъчно и полезна храна, но спряха млякото — дойката кърмеше Лиза не само денем, в часовете за хранене, но и нощем. Влизаше с газената си лампа, без да пита Альона, взимаше малкото от креватчето, слагаше го на коленете си и му даваше да суче. Лиза сучеше с упоение. Излизаше, че Альонушка е вече напълно излишна. Да, по цял ден се въртеше около детето, гушкаше го на ръце, разхождаше го по двора, но не можеше да го накърми.

Никой — нито стопанинът на имението, нито майката на Вили, нито Ела — никой не разговаряше с Альона! Приближеше ли се, мълчанието се спускаше като завеса. Альонушка чувстваше, че отново пристъпва към ръба на неизвестното, по-точно, тези хора умишлено я водеха натам. Но що за бездна беше това? Нямаше никаква представа.

До имението достигнаха новини, че английски и американски самолети жестоко бомбардират града, а както е известно, бомбите не подбират своите жертви. Тя си даде сметка, че се страхува от тези авиоатаки точно толкова, колкото всички останали в семейство Щерн, т.е. колкото всички германци. Нима излизаше, че една рускиня и едни немци могат да имат общ интерес? Кой би разбрал нейните опасения за Лизинка?!

Бяха дни на смътна опасност, която не им оставяше нито час покой — най-напред самолетите бомбардираха силно града, но тях тези удари не ги закачиха, след това започна артилерийски обстрел откъм западната му страна.

Един снаряд достигна имението — взриви се върху красивата тухлена алея пред сградата. Цялото семейство се принуди да се спусне в банята на подземието със сияещите медни, месингови и стоманени съоръжения. Седяха плахи. Отново в мълчание. Ясно беше, че го правят заради фрау Але. Само от време на време в таса пльокваше звънко по някоя едра капка от блестящия кран. На улицата беше тихо, не паднаха повече снаряди. Альона очакваше, че тъкмо тук, а не в официалната зала с камината, с око от огън, което се взира във всекиго с безпристрастието на вечността, ще се случи поредното изясняване на ситуацията около нея. Оказа се обаче, че всичко отдавна е изяснено. И решено. Въпреки че изпълнителите все още не бяха съвсем наясно как да го осъществят.

В онзи край на града, откъдето се придвижваха съюзническите войски, стрелбата затихна бързо, а на сутринта ги посети несменяемият пощальон Франц, който не донесе вестници — бяха престанали да излизат — но съобщи на хер Щерн, без да слиза от пощенския файтон, че градът е предаден на американците и те вече се разхождат по улиците. В тяхното имение обаче, никой не се появи. Готфрид, междувременно, съобщи на Альона, че свинарките са се разбягали и няма кой да нахрани свинете, което било голяма беда. Альона кимна в знак на съгласие.

Много скоро Франц им донесе и съобщението, че войната е свършила. Хер Щерн сякаш се вкамени. Готфрид веднъж беше споменал пред Альона, че баща му, разбира се, си има радиоприемник в спалнята и е наясно за случващото се по света. Затова новините на Франц той приемаше само като потвърждение на онова, което вече му беше известно. Но този път той наистина се вкамени. Никой не знаеше нищо, нито пък нещо разбираше. Особено Альона.

Тя спеше лошо, нощем плачеше, всичко се изплъзваше от ръцете й. Мислеше за какво ли не, опитваше се да проумее сама себе си, какво ще се случи оттук нататък и как да постъпи. Мислеше си за Вили, когото вече го нямаше. Може би най-много от всичко мислеше тъкмо за него.

Всичко беше приключило, сега той не съществуваше, може би също като майка й го бяха изоставили на нечие чуждо поле, или в някаква гора, или го бяха заровили в някой окоп? Тя самата беше ли го обичала? Сега мъчно ли й е за него? Та нали той беше нейният първи и единствен мъж в живота, от когото беше родила дъщеря си — беше изпълнила изреченото веднъж от самия него желание — нали именно той беше поискал да има свое продължение? Ето, сега го имаше. Беше удържала на думата си. Каквото и да се случеше по-нататък, Лиза беше продължението не само на Вили, но и на нея самата. Там е цялата работа…

Защо тогава сърцето й беше сякаш сковано от лед? Сякаш нещо вътре в нея беше изпепелено. Бяха останали само някакви сажди. Беше родила детето, беше изпълнила обещаното, обещаното на кого? На нейния любим ли? Тя не знаеше, тя нямаше подобно усещане. Но той не беше и неин насилник!

Там, в концлагера, той — немският войник, врагът, окупаторът, можеше да постъпи по съвсем друг начин — кой ли пък изобщо би очаквал от него деликатност в ада?! Но Вили се държа като човек и Альонушка — още съвсем момиче, оставайки сама на ръба на живота, беше потърсила от него спасение. Колкото до любов… Такова чувство, на такова място — кой би повярвал? Съмнителна работа… Особено в концлагер…

Честно казано, тя чувстваше Вили като близък човек, но не и като наистина близък човек — цялото й същество се противопоставяше на подобно нещо — и времето, и мястото, и…

Не може да се случи любов между врагове! Там е цялата работа!