Алберт Лиханов
Непростената (18)

10.

Майката на Альонушка се съпротивляваше срещу болестта с всичките си сили.

Понякога дори изглеждаше съвсем добре, усмихваше се. Чак да се засмее не й се получаваше, но кой ли пък изобщо се смееше наоколо. А майка й и по-отдавна почти не го правеше. Альонушка не си спомняше смях на глас нито в по-раншния им мирен живот, нито сега — само понякога я беше виждала да поразтегли устни, но и това Пелагея правеше някак стеснително, като че с укор към самата себе си, сдържано, дори от собствената си усмивка изпитваше неудобство.

Усмихнеше ли се, то беше заради Альонушка, но усмивката й мигом угасваше — пак заради нея; само заради щерка си живееше с последни сили. Единствено заради нея, със закъснение щеше да си даде по-късно сметка Альонушка.

Винаги — като че носеше отговорност за нея пред някого — дребничката на ръст, крехка, с особена, нетукашна, неземна, а като че ли някъде отгоре спусната хубост, която войната сега се готвеше да погълне — Пелагея трепереше над нея. Но кой друг, ако не майката ще се застъпи за своето чедо?!

Альонушка виждаше как тя се опитва дори в строя да застане така, че да я заслони, да я защити с тялото си, а когато копаеше пръст, дебнеше да прихване и най-малкия интерес към нея. Първа заемаше всички опасни места, за да я предпази от възможната опасност, пък била тя и само поглед, защото и погледите на охраняващите криеха опасността на изстрел. Почти на изстрел.

Някакъв болезнен огън изгаряше майка й — ту притихваше, ту отново се разгаряше с пълна сила и тогава тя тлееше, олюляваше се, опитвайки се да скрие дори от Альонушка истинското си състояние. Момичето виждаше всичко, чувстваше, питаше Клавдия:

— Какво да правим?

— Ако кажем, че е болна пред командващите — отговаряше тя, — ще я приберат в лазарета, а оттам никой не се връща.

Двете не отстъпваха и крачка от болната по време на изкопните работи, не я допускаха до количката, но беше повече от ясно, че да работи с лопата й ставаше все по-невъзможно. Слабостта й личеше все повече и повече.

— Поне храната да беше малко по-добра — с тъга отронваше Клавдия.

Добрата храна беше мечта, сън, приказка! Хранеха ги като по време на пътуването — два пъти дневно — мътилка с неизвестен произход и малко повече от залък хляб. А хлябът! Клисав, като го режеш, става на трохи, сякаш беше направен от черна глина.

Всички до един изпитваха глад, всички до един приличаха на скелети. Особено жестоко изглеждаше тяхната женска барака сутрин, когато стадото женски полусенки заставаше до дългата тръба над наклонения улей. От тръбата — от дупките направени в тръбата, течеше вода, която се пускаше и спираше с кран в единия й край.

Полуголите жени се миеха, даже се подмиваха без да се извръщат, без да изпитват срам — гладът и срамът са несъвместими неща. Видът им беше неугледен, нечовешки — вид на никого ненужни същества — тълпа от полужени, които плискат вода, говорят нещо, дори се бутат една друга, сякаш делят нещо.

Въпреки че цялата тази церемония не продължаваше повече от десет-петнайсет минути, Альонушка всеки път извръщаше поглед, стараеше се да се присъедини към тях малко по-късно, тъй като не можеше да ги изпревари — кранът беше затворен. Отваряше го старшият, по-точно старшата, а това не беше Клава.

Когато офицерът беше обхождал строя, за да избере коя от жените да осъществява надзора над неговите затворнички, Клава просто беше отместила встрани своя пронизващ поглед. По този начин беше туширала бойкия си характер, който лесно можеше да бъде възприет като готовност да управлява бараката. Клавдия всъщност беше отказала да приеме позорната длъжност.

Падна сняг. Стана още по-трудно да се работи. Започнаха да ги извозват на обект далече от лагера. По принцип отиваха дотам с камиони — пътуваха прави, хванати една за друга, като последните се вкопчваха в брезента. Това се правеше, за да натъпчат колкото се може повече народ във всяка от машините. Пътуванията бяха наистина изтощителни. Още повече че пътят беше неравен и осеян с множество дупки.

После започнаха да ги водят на работа пешком — почти час само в едната посока. Цял ден копаеш пръст, млатиш с кирката, прогризваш варовика, а след това още час обратно. Пешком. Под охрана.

Слава богу, че в бараката, където живееше Альонушка, липсваше огледало. Дори парче от счупено огледало. Ако можеше да се види в него, оттам нямаше да я гледа малката красавица, а дребна на ръст старица с огромни синини под очите, с хлътнали бузи — една съсухрена мумия. Дори нослето — и без друго малко, се беше свило и приличаше на копче или на бутон. Косите й пък от дългото — вече цял месец миене без сапун, от златисти бяха станали сивкави — в тон със сивите райета на лагерната куртка, замислени от някого като чисто бели.

Жените не можеха да се огледат, но нямаше как да отвърнат глава от останалите и Альонушка отлично долавяше истинското състояние на майка си. Скованите й движения, отсъствието на каквато и да било словоохотливост вследствие на болестта, принуждаваха майката все повече и повече да забавя темпото. Изоставаше от другите, не смогваше за храната, вдигаше се от постелята винаги последна, трудно се миеше, бавеше колоната. Вече говореше съвсем рядко, задъхваше се, бълнуваше, прегъваше се с отпуснати рамене. Альонушка и Клавдия винаги вървяха от двете й страни — отляво и отдясно. После започнаха да я подкрепят, а най-накрая да я водят под ръка.

Работите отиваха съвсем на зле. Альонушка и Клава й отстъпваха всичката си храна и най-вече своя хляб, но майката го отместваше, откъсваше само няколко трохи и ги смучеше като бонбони, усмихвайки се в отговор на своите опекуни.

— Ех, майчице! — молеше я със сълзи на очи Альонушка.

— Пелагея, миличка — уговаряше я Клавдия.

Майката се усмихваше почти блажено, напълно посивелите й коси стърчаха на фъндъци, загубилите цвета си сиви очи, лицето й, състарено не от възрастта, обсипаните с хиляди малки бръчици опънати скули — всичко говореше за скорошен край. Но дори когато хората очакват най-лошото, винаги ги крепи някаква надеждица. Макар да нямат и грам основание за надежда.

Тъкмо затова обаче човекът е човек, защото има качеството да вижда хоризонта, който както е известно, винаги отстъпва пред него. Все ни се струва, че пред нас има някакво неочаквано спасение. Този именно хоризонт, отстъпващ назад с всяка наша приближаваща го крачка, е може би великата божествена лъжа, своеобразната самоутеха, която не спира да ни подхвърля надеждица. Това е своего рода душевна отсрочка. Боим се с точност да предскажем бедата, пристъпила към нас самите и към нашите близки! А може би наистина е по-добре да не знаем кога точно ще настъпи онзи миг?

Един ден те вървяха по пътя и колоната се беше разтегнала доста. На раменете си носеха лопатите и кирките. Всичко ставаше според разписанието — обичайното жестоко разписание на концлагерния живот, с което хората вече бяха почти привикнали.

Придвижването се осъществяваше без бързане — всеки отряд беше от по сто човека — сто човека в нещо като квадрат — квадрат след квадрат — жени в раирани куртки с номера, под които следват същите номера, но вече върху нещо между рокли и нощници. Мъжките отряди обикновено вървяха преди женските — ходеха малко по-живо от тях.

Вляво и вдясно, впрочем съвсем малцина на брой — само по един-двама — най-често един до друг, увлечени в разговор, за да убиват времето — се тътреха хората от охраната — немците, напълно уверени, че поверените им човешки квадрати нямат нужда от остен и ако не могат да се движат, ще им се наложи да стигнат до работното си място с пълзене, защото именно там ги очаква два пъти дневно блудкавата им дажба храна.

Квадратите следваха един след друг, Альонушка и Клавдия държаха майката на Альонушка под ръка, а Клавдия освен това, колкото и да й беше неудобно, носеше на другото си рамо две лопати наведнъж — своята и на Пелагея. Лицата им подраскваше ситен, зърнист снежец, но земята беше стегната и се вървеше по-леко, отколкото след обилен снеговалеж.

Изведнъж майката едва чуто изохка и клюмна напред. Наложи се да хвърлят лопатите, да спрат и да я положат на земята. Альонушка вдигна главата й на коленете си и започна да я вика.

Отначало на висок глас, учудено, след това — изплашено, докато най-сетне осъзна какво се е случило и едва чуто, обляна в сълзи, зашепна и зацелува изстиващото й лице.

Колоната не спря дори за минута. Жените зад тях просто ги заобикаляха. Рядко се отронваха дори възклицания — най-често се дочуваше или приглушен вик, или само някое междуметие „Ох!“, „Ах!“ — за повече силите не достигаха.

Следващият отряд тихомълком просто ги обиколи — три женски фигури — лежащата Пелагея Матвеевна със скръстени от всеможещата Клава ръце на гърдите, ридаещата Альонушка, коленичила пред майка си, а над двете — Клавдия със силната си фигура, Клавдия като истински стълб, издигнал се, сякаш за да предупреждава човешкото шествие да не прегазва спрелите, да разкъса редиците си, да хвърли поне един, изпълнен с печал поглед към просналата се на пътя им човешка мъка.

Редиците заобиколиха трите жени. Двама от войниците, които вървяха накрая, спряха при тях.

— Разрешете да я погребем — произнесе Альонушка на немски, за изумление на охраната.

— Я, ти говориш немски, така ли? — не скри удивлението си униформеният. — Тогава какво правиш тук? Може да ти се намери по-добро място.

— Това е майка ми — промълви Альонушка и другият, явно по-опитният отговори:

— Инструкцията е следната: да се изнесе от пътя!

— Моля ви! — изхлипа Альонушка.

Униформеният приближи изстиващото тяло на майката, извади от джоба си ножче, отвори го без да бърза и изряза зашития върху куртката номер.

Пъхна парчето плат в джоба си и заповяда безпрекословно:

— Да се изтегли от пътя!

Альонушка и Клава хванаха Пелагея Матвеевна за раменете и краката, вдигнаха лекото й съсухрено тяло и го сложиха встрани.

Альонушка плачеше, Клава се прекръсти и двете хукнаха да настигнат колоната.

Първият немец така и думичка не отрони; вторият не спираше да повтаря:

— Шнел, шнел! Трябва да настигнете останалите!