Алберт Лиханов
Непростената (14)

6.

В студената желязна каросерия на немския камион, подскачайки заедно с всички из попътните дупки, като постоянно подбутваше под себе си натъпканата бохча с бедна покъщнина и държеше под ръка майка си, Альонушка от време на време хвърляше по едно око към Клавдия.

Тя беше оставила в своя дом твърде възрастната си майка, която Пелагея Матвеевна помоли да наглежда тяхната кравичка, а и цялата къщица — съвсем като всички, предоставили на где когото сварят грижите за невръстните си деца и добитъка и поели на път в неизвестната посока към непознатата нова дейност, където ги водеха.

Альонушка и майка й си нямаха никого. Стопанството им охраняваше единствено прътът, залостил входната врата. Клавдия все пак имаше някаква привилегия — жив човек в родната й къща. А също и двете невръстни дечица — момченце и момиченце.

Може би, след като предъвка и осмисли своята ситуация и тази на Альонушка, която щеше да работи тежка мъжка работа, леля Клава — доста приветлив по принцип човек — започна от време на време да хвърля по някой въпросителен поглед към момичето. Дали пък не искаше да позаглади вината си? Но нали седеше в самия край на каросерията, а придвижването здравата въртеше всички, не й беше до това. Не й беше до извинения, нито до разговори.

Пътуването ставаше като че на тласъци. В махалата бяха натоварили в каросерията наведнъж двайсет души — беше тясно. Няколко възрастни мъже. Направо старци… Не, не точно. Не точно старци, ами полустарци.

Не позволяваха да се изправиш, можеше да се поогледаш само при редките и кратки спирания, дори по нужда спряха един-единствен път и то — кой знай защо — в голото поле. Сигурно за безопасност…

Постепенно към камиона се присъедини втори, а после трети. Кой към кого — техния към другите или те към техния, върви че разбери… Когато сумракът настъпи, приближиха покрайнините на една млада, още ниска горичка. Камионите се оказаха към двайсетина, но на това място вече бяха докарали доста народ — нещо копаеха.

Немците, които ги бяха събирали в махалата, не се виждаха. Към камиона приближи небръснат мъжага по сако, с ботуши изцапани с глина и с бяла лента на ръкава, попита ги откъде са, не разбра какво му отговориха и им посочи горичката. Пламтяха огньове, имаше кухня, бяха опънати палатки за настаняване през нощта. На сутринта им връчиха лопати и работата започна.

Просто ги изведоха на края на горичката, където имаше набити колчета и опънат канап. Трябваше да се копае по него, а пръстта да се изхвърля отпред. Немного млад немец в кални, като на полицая ботуши, вероятно строителен началник с нисък чин, обясняваше нещо като често употребяваше думата „ескарп“ и „канап“ — явно това бяха думи, дошли от немския. На Альонушка й се струваше, че окопите приличат на укрития за оръдия. Но щом като беше толкова дълъг — толкова много метри — значи трябваше да побере много оръдия. Помисли си и друго: „Ох, ще падне пукотевица!“. Войната беше дошла. По-точно — бяха ги подгонили към войната.

В горичката нямаше нищо, пригодено за да живеят хора. Разпределиха някои да изкопаят ями за тоалетни и да сковат дървените им будки. Всички мъже, дори най-старите накараха да оборудват бараки — но някъде по-навътре в гората — на около двеста метра. След някой и друг ден започнаха да водят копачите под строй за нощувка в бараките. Сутрин — на укрепленията.

Спяха на дървени одъри без никакви постелки и възглавници. Нямаше къде да се изкъпеш, малко се поизплакваха в кофи, домъкнати от кой където може. Появиха се въшки. Жените започнаха да молят за баня. Все едно каква. Ако ще и в горското езеро. Настояваха пред полицаите, те се правеха на глухи, но явно все пак са споменавали пред немците, защото се получи заповед на брега на езерото да бъде скована още една барака — за баня, където жените започнаха да перат, да се къпят и обезпаразитяват дрехите си от въшки, подлагайки ги на горещата пара над бумтящите железни печки, домъкнати там от полицаите.

Новият начин на живот променяше хората не за седмици, не за месеци, а буквално за часове. Някои като че ли отведнъж се стегнаха. Станаха по-спретнати, дори по-силни. Всички несгоди, не най-тежките все още, преодоляваха сякаш без да им правят впечатление. Тези хора започнаха да се различават от останалите. Например, леля Клава — съседката, обидила Альонушка. Още със слизането си от каросерията на твърда тукашна земя, тя се беше приближила до момичето и беше казала в присъствието на майка й Пелагея Матвеевна:

— Извинявай, Альонушка, аз, глупачката, помислих, че си тръгнала да им служиш. А ти сама си тука… Барем децата да бяха оставили на мира!

Нито Альонушка, нито майка й смогнаха да отговорят нещо — Клава се отдалечи. Зла, напрегната, пълна със сили… Какво да й отговориш, какво да се обясняваш?

Клавдия не се различаваше много-много от останалите. На ръст беше над средния, невисока, с рамене — широки като на мъж, с бедра — по женски здрави, с мощни гърди, с прасци — широки и силни, с чевръсти здрави ръце. Ами очите! Черни, прогарящи, почти цигански, не й позволяваха да прикрива чувствата си. Затова понякога ги скриваше. В противен случай, сякаш с двуцевка се мери, докато не спусне вежди, докато не отклони поглед от тебе… Характерът й — според същите мерки — право куме, та в очи, няма увъртане!

На пръв поглед, Клавдия не беше направила нищо кой знай какво — нищо не беше казала, но щом жените започнаха да се настаняват в бараките, всички от махалата гледаха да са по-близо до нея, че и от селото — също. Най-интересното обаче беше, че и разните му там други — напълно непознати, и те се натискаха — гледаха някак, ако може, да са по-близо, да нощуват до нея — до Клавдия, бившата доячка.

Доячките, впрочем, водят особен живот. За работа се става рано, в пет сутринта, а понякога още в четири; затова и тук сутрин Клавдия беше все първа — облечена, измита; застане пред вратата на бараката, гледа мълчаливо как женското стадо отначало живва, разшумява се, буди се, размърдва се, тутка се ту нагоре, ту надолу.

Никой за нищо не я беше избирал, сама си стана старши на бараката, а и полицаите, кой знай защо, търсеха все нея, но не за да я командорят за каквото им скимне, не. Всичко, което имаше отношение към работата, местонахождението и изпълнението й не се оспорваше, колкото до останалото — тълкуваше го Клавдия. Къпане, пране, сапун, дори най-тънката люспа, дрешчица, някакъв парцал, как да се скриеш нощес — лятото свършваше, наближаваше есента — за тези и за всякакви други неща тя водеше спор със старшия на полицаите, така изразително го гледаше в очите, че бригадата на Клавдия, наричана вече „отряд“, определено се отличаваше от останалите. Предпочитаха да си нямат пререкания с нея. И още: отрядът й работеше мълчаливо и яростно. Следваше своята командирка…

Мили боже, колко пръст мина през лопатите им само! Всеки път, когато спреш да отдъхнеш, макар и за минута-две — следваше крясък, полицейски камшик — Альонушка гледаше наляво и надясно край себе си и не спираше да се чуди. Нищо и никакви малки мравчици — хората копаеха в земята и постепенно изкопът се превръщаше в широко и дълбоко от едната страна пространство.

Немците, минаващи от тук, като правило облечени в офицерски полеви униформи, често повтаряха тези думи — отбранителна линия. Така че отрядът на доячката Клава с всички сили се стараеше да прокопае за вражеската армия тази тяхна отбранителна линия.

Обаче, отбранителна! А не настъпателна!

Те издълбаваха този безкраен окоп вече цели два месеца. Само с лопати. Дланите на всички, насечени от безбройните мазоли, сякаш не бяха покрити с кожа, а с твърд слой кора, пръстите им трудно се раздалечаваха, а китките почти не се огъваха.

Останалото не можеше дори да се разкаже.

Долните им дрехи отдавна не можеха да се нарекат бельо, а парцали. Ако в началото все пак им се даваше сапун, по-късно той изчезна напълно и всезнаещата Клава разпространи из целия лагер своя предаден от поколения женски опит — изравяха пепелта от огнището, заливаха я с вода и с така получената луга перяха женските си елеци и всичко останало. Колкото до истинските парцали — работата беше съвсем зле и макар Клавдия да настояваше пред полицаите, те само махваха с ръце. До най-близкото населено място имаше много път, транспорт липсваше, дори личните им резерви се бяха изчерпали. „И ние ядем това, което и вие“, беснееше отговорникът. „Ама сте мъже — ожесточаваше се Клава. — Ние сме жени! Съвест нямате ли!?“ Каква ти съвест? „Не мога в момента, не ти ли е ясно?! При първа възможност ще поискам.“

Дали защото тази отбранителна линия се правеше в края на лятото и началото на есента, или поначало времето беше по-топло и все още горе-долу ги хранеха като докарваха от близките ниви алабаш и дори цвекло, дали защото пръстта беше сравнително ронлива, а следователно, по-лесна за копаене, или пък все още физическите им сили не бяха напълно изчерпани, но първото изпитание на принудителен труд отрядът на Клава преодоля сравнително благополучно. Никой не умря, не се разболя, нито пък хленчеше прекалено силно, измъчван от въпроса, какво ще стане оттук нататък?

През октомври заваляха неспирни дъждове. В началото заръмя ситен бисер, на който не обърнаха внимание, но земята бухна, натежа. После дъждът се усили. Основната маса жени си бяха взели само летни обувки, ботуши носеха малцина — само такива като Клавдия; сега тя гледаше измъчено жените от отряда си, не в лицата, а в нозете. Стигна се дотам, че една дузина от около петдесетина работнички съвсем обосяха. Между тях и майката на Альонушка…