Алберт Лиханов
Непростената (10)

2.

Възелът на Альонината съдба се завързваше все по-безрадостно, но тя не разбра това веднага — не веднага, малко по-късно.

Забравената от бога тяхна махала се оказа забравена и от враговете. Нейде отдалеч се носеше екотът на изстрелите по време на началните военни дни, после те затихнаха и всичко някак като че ли замря. Младежите, с които и без друго не гъмжеше Альонината махала, ги прибра войната, а онези, които тихичко порастваха след тях, изчезваха в неизвестна посока и по този повод никой не обелваше и дума — имало ги, няма ги и точка.

Отдалеч достигаше мълвата, че някъде в някакви усойни гори се бил появил партизански отряд, не последваха обаче никакви военни действия, тишината не помръдваше, немците не се появиха повече в селото, а в махалата така и не дойдоха нито веднъж — войната просто се беше изтъркаляла за изток.

Естествено, Альонушка често притичваше до училището, виждаше се с Олга Петровна, покланяше се на Анна Ивановна, посещаваше гробовете на така и неполучилите разбиране от никого София и Сара.

Олга Петровна обясни на Альонушка да не се безпокои — нито тя, нито другите момичета от класа й — всички те щели да получат свидетелството си за завършен седми клас, а момчетата, ако все още не били заминали, трябвало някъде да отидат, някъде да се скрият, ако все още не са го направили.

Училището ли? Докато не свършела войната, училището щяло да бъде затворено.

— Щом свърши, пак ще го отворят. Кой ще го отвори? Нашите ли? Или немците? Не е ясно.

После добави:

— Аз за немците няма да работя.

Впрочем, нея наистина я бяха принудили да учи децата. Но не немците, а своите. Според слуховете — Альонушка не беше видяла това с очите си — майките отишли в училището и помолили Олга Петровна и Анна Ивановна, лошо-бедно, но колкото могат все пак да учат децата. Поне началното училище да заработи отново.

— А на какво да ги учим, а? — мрачно попитала Олга Петровна.

— На аритметика, на четене, на писане — уговаряли я мъдро жените. — Останалото засега ще почака.

— Ще трябва да се вади разрешение — въздъхнала Анна Ивановна.

Донесоха й разрешението в училището на крака. Селото, за да не влиза в конфликт с немците, си беше избрало за отговорник онзи същия Кацавей — та той заминал за районния център, взел разрешението да се отвори началното училище, подпечатано и оформено.

И отговорникът, и Олга Петровна не бяха сред най-младите; бяха родени още преди революцията. При царизма старият завеждащ птицефермата бил завършил църковно енорийското училище. По време на съветската власт никога не бил проявявал каквато и да било активност, още по-малко политическа, затова пък сега най-неочаквано беше живнал — изпрати на смърт двете еврейки, оказали се и болшевички; по този начин си беше спечелил благоволението на новата власт. На свой ред, Олга Петровна — също преди революцията — била учила една година в института за учителки и документът, с който се разрешаваше да се открие училището беше издаден на нейно име, тъй като до началото на войната тя все още се водела безпартийна.

Вземайки разрешението, Кацавей бил дал устно обещание, че властите ще могат след месец да дойдат и да проверят училището, което отново ставаше четиригодишно. Изисквало се на стената му да бъде окачен портрет на Хитлер — Кацавей сам се бил нагърбил със задачата да го достави от района. Истински ужас!

Това вероятно е всичко, което знаеше както Альонушка, така и майка й Пелагея Матвеевна, които живееха в самия край на махалата на три версти от селото. Жените бяха опазили кравичката си, две прасета, кокошките с пилетата им, гъсока и гъската с цялата тяхна гъша детска компания, която пораства всяка есен. Градината — също! Тя можеше и хич да не е малка, само сили да имаш. Но откъде да се вземат толкова сили в две жени, едната от които — почти дете. Кончето им Ермоша, загубило своя приятел и стопанин, не можа да преодолее тъгата, постоянно трепереше — рухна скоро след смъртта му. Така че нито кон, нито грижите за кон им бяха останали.

Храна, освен хляба, си имаха достатъчно, а хляб си печаха сами, затова в дома им беше топло, тихо и светло, потракваше само старият часовник. Живееха без ток, без радио, колкото до газта, бащата на Альонушка, царство му небесно, още приживе, беше докарал от селото такова количество, че вече две години и повече от смъртта му, може би и защото жените я употребяваха пестеливо, не свършваше.

Ходенето на гроба му всеки божи ден, независимо от времето, се беше превърнало за Пелагея Матвеевна и Альонушка в тъжен, но любим празник.

Поменът за покойните винаги е бил в кръвта на руснака. Но при наличието на такива обстоятелства — гроб само на стотина крачки по зеления килим от горски мъх в прорасналата редом горичка, а не на гробищата, където мъката сякаш се раздробява сред безбройното множество кръстове и пирамиди, към такъв гроб те тегли наистина непрестанно. Също като към някаква непомрачена с нищо излишно благодат.

Как да назовеш това чувство? Поклонение ли? Скръб ли? А може би подготовка за среща — наближаваща или ненаближаваща? В един свят, където може би всичко е различно? Където не трябва да очакваш вече нито радости, нито мъки; където зад непозната ни черта, е наситено със спокойствие и благоденствие, все неща каквито толкова много не достигат на човека в този му свят — толкова тленен, толкова лъжовен.

Ето, например, зимната пътека между махалата и селото! Някога по нея, няма-няма, пък току видиш да подтичва конче и да оставя следи от шейна. А сега — равно снежно платно. Човешки крак рядко ще прокара тегел върху белотата на този чаршаф — хората от махалата не искат да ходят в селото, страхуват се от каквито и да било срещи, с изключение на срещи с местните, на познатите по лице. Колкото до онези от селото — за какво ли ще им дотрябва забравената от всички махалица?!

Спокойствие.

Спокойствие, но само временно. Ненадеждно.

До пролетта.

Или до отпрашилата в други посоки война.