Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Непрощённая, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Непростената

Преводач: Румен Христов Шомов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2014

Националност: руска

ISBN: 978-619-7029-21-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9062

История

  1. — Добавяне

6.

Ако не ви мързи, сметнете сами…

В годината, когато войната свършва — през есента — Альонушка навършва седемнайсет, а умира на шейсет. Не продължава своето образование — гимназията е чак в Районния център — твърде далече от дома й — да пътува е невъзможно, да се премести там на квартира — скъпо, а и не работи. Преживява от личното си стопанство. Успява да се сдобие с паспорт — на основание на документа от пленничеството, но това й коства толкова много обяснения в какви ли не кабинети на същия този проклет районен център, че след почти всяко посещение, всеки път след такова посещение тя хуква презглава за вкъщи, без да чака да я вземе някой с кола по същия този път.

Да продължи да дава обяснения какво и как се е случило по време на войната тя вече не може и най-вече не иска. В последна сметка престават да се занимават с нея — частница, самотница, занимава се с домашното си стопанство — живее от него… По-късно й отпускат нищожна пенсия.

Малцината оглупели жители на махалата — все още не избягали в близкото и също умиращо село — се учудваха на спретнатия вид на тази застаряваща самотница, на нейната дружелюбност към всички, без разлика, а също и на това, че в речта й често се появяваха немски думи и изрази — „данкешьон“ — благодаря, „их либе“ — обичам или още нещо от този род. Пусна се слух, че се е побъркала, докато е била в плен — как иначе на всеки срещнат-несрещнат ще предлага чаша вода, а понякога дори мляко.

Ех, хора! Това отношение, всъщност е знак, че светлоносните добродетели на селото отиват в забрава, а съвсем не толкова отдавна те бяха на истинска почит — видиш ли непознат, поклони му се, пръв поздрави. Ако си мъж, свали си фуражката, ако си жена, предложи му чаша вода — от път идвате, не желаете ли да си пийнете водица? Мога ли да ви помогна с нещо — само кажете!

Альонушка порастваше, а после остаряваше, но усмивката не слизаше от лицето й — така, както я беше учила майка й. Само дето злата участ не я напускаше — всичко случващо й се днес по никакъв начин не можеше да зачеркне миналото й. Получаваше се така, че животът с всичките му грехове, зла участ, мъка, но и с радостите си — със слънцето си, с неизбродните лесове, с небето над главата, не се нуждае много-много от Альонушка — загубил е вкус и всякакъв интерес към нея.

И все пак един път тя извърши истински подвиг — замина на гости при леля Поля. Децата на приятелката й отдавна бяха пораснали, а тя — остаряла. Полина — единствената свидетелка на Альонините изпитания! Двете така се прегърнаха, че костите им изпукаха — чак децата се изплашиха от тази прегръдка — дълго, дълго и безнадеждно плакаха.

Сергей, разбира се, се беше оженил, беше заминал нанякъде. След гостуването нищо не беше споменал пред леля Поля — но не за да научи тези неща беше дошла тук Альонушка. Всички те вече й бяха известни от кореспонденцията им.

Просто искаше да се видят с Полина Степановна.

Малко след срещата им леля Поля почина.