Алберт Лиханов
Непростената (24)

16.

Тя не разбра, но почувства — той беше казал истината.

Не можеше да намери разумно обяснение. Защо сред цяла тълпа изтормозени пленнички, някакъв немец изведнъж избира тъкмо нея, обяснява й се в любов, сам не си вярва и на всичкото отгоре, само дето не ревва на глас? Нали немците са зверове? Нали те обесиха учителките на гимнастическия лост в училищния двор? Нали София и Сара с клюмнали глави агонизираха, мятаха крака, така както прави човек, когато иска по-бързо да се освободи от обувките си? С какво този беше по-добър от другите немци, които тя вече беше срещала? Всичките са еднакви! С едни и същи — жестоки, буквално ампутирани от всякакво човешко съчувствие лица! Изведнъж се появява някакъв! Лепва се за нея! Защо?!

Единственото, което не разбра, а почувства някак си съвсем като възрастна, беше… Ами ако… Ако ние ги победим? Нещо гърмеше и гърмеше на изток… Как щеше да свърши това за Вили? Щяха ли да го убият? Ами нея?

Новото изпитание падна като гръм от ясно небе. Горчиво изпитание! След като живя шест дни в къщата на Вили, тя трябваше да се върне в концлагера. Една вечер Вили я предупреди, че срокът на „отпуската“ й свършва на сутринта и че полковникът нееднократно вече го е питал дали си е направил удоволствието с нея. Той го бил излъгал, че си го е направил. Вили обаче отдавна бил решил, че никога няма да си позволи спрямо Альонушка да се държи като животно, защото действително изпитвал чувства към нея. Щял да изчака тя самата да му даде съгласието си. Предложи й да регистрират брака си — по закон полковникът имал право да сключва бракове. Въпреки че за него това щяло да прозвучи като шамар в лицето, Вили бил сигурен, че щял да успее да го накара да изпълни юридическите си права.

— Ще попиташ, ами после? — рече Вили. — За после нямам представа. Ще помисля. Има и по-прост вариант.

Той се замисли. Онова, което изрече, не я изненада особено:

— Ще те продадат. За селскостопанска работа. Сигурно бих могъл да те купя аз. Нали съм фермер. Мога да те изпратя у дома, при родителите ми. Но не искам така.

Замълча. Дълго се взира в очите й; след това произнесе с уверен тон:

— Искам да се оженя за теб!

Целуна я по челото, както се целува покойник. Този ден повече изобщо не я докосна. Рано на сутринта в зимния сумрак те отново поеха към лазарета. Оттам пешком той я придружи до бараката й.

Лагерът се събуждаше — отвътре се чуваха гласовете на затворничките.

— Знам, ще кажеш, че такива неща не се случват в живота — промълви Вили. — И аз така мисля. Всичко можеше да е много по-лесно и да стане според моите желания. Но не искам да е така! Не ме ли потърсиш сама, сбогом! Ще се погубиш преди мен. Ако решиш да ме потърсиш — довиждане! Запомни — аз не съм звяр! Не всички немци са зверове! Обичам те!

Как само щеше да се разкикоти тази барака, тази нещастна команда изтормозени жени от различни националности, облечени в раирани роби, ако Альонушка им споделеше всичко това!

Само едно да им кажеше… Че е чиста… На шиш да ги въртиш, пак нямаше да повярват. Альонушка — без никой да й го обяснява — знаеше точно какво да очаква, след като всички по някакъв необясним начин вече бяха наясно, че еди-коя си концлагеристка е била изведена вън от бодливите заграждения на лагера.

Тя пристъпи през прага и въпреки че беше времето на утринното оживление, глъчката леко стихна. Десетки погледи се впиха в нея. Някаква веднага изкрещя:

— А-а! Фашистката пачавра!

А след нея — още и още:

— Немска кучка!

Заглуши ги само един вопъл:

— Не ги слушай! Спасявай се както можеш!

Альонушка се втурна назад, изскочи навън, но Вили го нямаше; затова пък там стоеше друг, непознат за нея немец от охраната, който извика:

— Назад! Излизай само по команда!

Тя отново се върна в бараката, в ада, който се беше навикал, наговорил, а сега вече мълчеше:

Някой зад гърба й изсъска:

— Шефке, Ангелино, премести ме по-надалеч от тази кучка!

— Що да не те преместя? — провикна се Ангелина без заплаха в гласа си.

— Мене също — изджавка още някаква.

В каросерията на камиона, където бяха като сардини в консерва, около Альона се образува известно празно пространство. Нямаше за кого да се улови. Само с длани докосваше люлеещия се ненадежден брезентов покрив — по-скоро с върховете на пръстите си. Неравният път я подмяташе нагоре-надолу, тя падаше.

Работата на обекта потръгна по-леко — тъй или иначе Альонушка беше направила малка пауза, беше укрепнала от храната. Когато дойде време за обяд обаче, наоколо й отново се образува празно пространство. Сълзите й закапаха в желязното канче с жалкия буламач и Альонушка не знаеше какво да прави. Клюката беше подпечатала неизвършения от нея грях. Какво да прави сега?

Не можеше да се оправдае нито с думи, нито със сълзи. Виновна и точка! Виновна, първо, защото е предала родината! Но и защото най-голямото престъпление, което може да извърши една жена по време на война, е да преспи с врага. Това ще рече, че е предала мъжа си, който се бие срещу врага, а дали тя изобщо има мъж и дали той е на фронта, няма никакво значение. Все едно. И последното — ти си се продала, защото си си направила сметката, че така ще се измъкнеш от тука, макар че — ха, ха! — изобщо няма да се измъкнеш, кучко, и това ти е божието наказание! Ще си сърбаш попарата!

И още по-последното! Война е! Всички страдат. А ти искаш това страдание да ти се размине. Хак ти е сега! Нека да те споходи най-страшното — не раняване, не смърт, а човешкото презрение — то е по-силно и от смъртта, тъй като клюката надживява смъртта.

В този момент някой се отпусна до момичето направо върху снега — от едната и от другата й страна — отляво и отдясно. Едната беше циганка, все още млада, но все пак по-възрастна от Альонушка, а другата — шефката Ангелина. Поведението им подсказваше, че имат нещо наум. Във всеки случай циганката не изпитваше боязън от старшата.

— Дай си ръката — рече тя, и въпреки че Альонушка се противеше, циганката я хвана и насила притегли дланта й към себе си, след което почти веднага извика, така че да чуят всички. — Чуй ме, красавице!

И продължи да изрича неща, които Альонушка нямаше да забрави до края на своя живот.

— Чака те дълъг живот! Много мъчителен и много нещастен!

— Ти избираш — захили се в лицето й отговорничката Ангелина. — Живот като живот, пък бил той и нещастен. Или ще предпочетеш да минеш и без него?

Тя изгони циганката, наклони се над Альонушка и попита, така че никой да не я чуе:

— Вили иска да знае — да или не?

Альонушка наведе глава, помълча миг и прошепна с глух глас:

— Да.