Алберт Лиханов
Непростената (41)

2.

Все пак съдбата прояви милост към Альонушка.

Когато спъвайки се и трудно ориентирайки се по пътеката, тя се добра до родната махала, на излизане от гората, откъдето се виждаше тяхната улица, буквално се стъписа от изненада.

Цялата махала си беше на мястото. Едва когато приближи, излизайки на единствената уличка, видя закованите с дъски прозорци и разкривените стени.

Живот имаше единствено в къщата на Клава и отвътре изскочиха светлоруси хлапета — момче и момиче — децата на Клава. Вратата на оградата изскърца и след тях се показа като че ли без никаква външна промяна майката на Клава. Някъде зад нея измуча крава. Старицата попита с надежда:

— Де е Клава?

Значи Клава не се беше завърнала. Альона не можеше да отговори къде е жената, която я беше спасила, къде е благословилата я за спасение Клава. Тя само наведе глава и разтвори ръце. Старицата се повъртя, като че ли предварително знаеше отговора, но въпреки това беше задала въпроса си.

Сякаш животът я запокити по улей, който отвеждаше все по-надолу и все по-надолу — Альона не успя дори да изохка — някаква вълна я беше изтласкала на гребена си — радвай се! Пред нея се издигаше бащиният дом — чудо на чудесата! — цял и невредим. Само вратичката на оградата беше залостена не с онзи прът, ами с тояга.

— Аз я запрях — измърмори зад гърба й с басовия си глас Сьомка — синът на Клава, а Маня, нейната щерка възрази:

— Двамата я запряхме.

Альонушка махна тоягата, прекрачи в дворчето и отвори входната врата на къщата. Боже! Тук нищичко не беше променено! Всичко си стоеше по местата — така както са го подредили ръцете на майка й. Альонушка пристъпи към шкафа за посудата и като хипнотизирана бавно пое в ръцете си снимката с онези неизвестни за нея хора, направена неизвестно къде, на която можеха да бъдат разпознати само София и Сара. В кой свой живот познаваше тези учителки тя? Къде остана той? И какво значение имаше сега всичко, преживяно от двете обесени жени?

Както и от самата нея…