Алберт Лиханов
Непростената (17)

9.

Влакът потегляше и спираше, отново потегляше и те започнаха да свикват с това, когато нещо внезапно засвистя над главите им, после започнаха да отекват взривове — вдясно и вляво, вляво и вдясно. Явно пилотите не можеха да се прицелят добре. Изплъзвайки им се, влакът набираше скорост.

В един миг сякаш нещо закова за секунда вагона, в който се намираха. Всички — дори легналите, рязко се люшнаха напред. Откъм края на композицията се чу грохот, колелетата не проскърцаха — направо изстенаха; влакът спря.

В първия момент тишината направо ги оглуши, после до слуха им достигнаха команди на немски, последвани от предсмъртен вопъл на жена.

— Откачвай! — чу Альонушка команда на немски, а Клавдия й каза:

— Дай да те вдигнем да видиш какво става, ти си най-лека тук!

Това, което съзря, поглеждайки през тясното прозорче под тавана на вагона, не биваше да се вижда от човек. Дори от възрастен, дори от човек, нагледал се през живота си на какво ли не. Какво остава за момиче като Альонушка…

Вагонът, който се намираше много близо до техния, само през един вагон, беше станал на трески заедно с пътуващите в него. Върху младите елхови дървета, растящи край пътя, висяха розови гирлянди от човешки вътрешности, по земята се търкаляха късове от окървавени тела и парцали — доскоро рокли и бельо.

Альонушка не осъзна веднага онова, което лежеше пред погледа й, но покрайнините по начало едва-едва замъглени от дима все повече и повече просветляваха, очертавайки жестоката истина и едва тогава тя си даде сметка какво вижда всъщност. Нададе кратък вик — тънко изписукване като врабче. Като врабче тупна на раменете на Клава. Едва успяха да я прихванат.

Когато Альонушка дойде на себе си, влакът се движеше напред, както й се стори по-забързано, с по-голяма скорост, сякаш искаше да избяга, да се спаси от нещо непоправимо. Тя си припомни видяното и я втресе, после със закъснение повърна. Малко по-късно, след като се събуди от краткия, но дълбок като пропаст сън, в който нямаше нищо друго освен непрогледна чернилка, първо видя очите на Клава — изпитателният й, остър, дори жесток поглед.

— Забрави! — заповяда й Клавдия.

Альонушка кимна и се разплака. Сълзите й този път носеха утеха, смекчаваха, оттласкваха видяното. Чувстваше се изтощена, изтерзана. Главата й постоянно клюмаше от безсилие, сякаш беше преодоляла непосилно дълъг път.

Клава измърмори притеснено:

— Да ме пита човек — обвини тя себе си, — как можах…

Влакът пътуваше и пътуваше. Струваше им се, че никога никъде няма да пристигнат. После той спря, вратите широко се отвориха и изпълнен със самоувереност руски глас извика:

— Излизай!

Излязоха. Изтръгнаха се. Най-сетне изпълзяха от вътрешността му.

Полуразсъблечени, полубоси жени. Малцината старци, изникнали от някои вагони, изглеждаха още по-възрастни с порасналите си бради — в полудиво състояние, отслабнали, с възпалени очи и скръстени пред гърдите ръце. Не приличаха на хора. Жените имаха не по-малко страховит вид — некъпани, слаби и разчорлени, но все пак, колкото и да бяха променени, не бяха изгубили напълно чертите на своята женственост.

Мъжете се оказаха съвсем малко и веднага ги отведоха, после се заеха да строяват и престрояват жените, вписваха фамилните им имена в някаква книга, оформяха нови отряди. Клава пак беше избрана за старша на групата и успя да изтегли Альонушка и майка й при себе си.

Мястото, където ги закараха, доста се различаваше от онова при старото укрепление. Това тук беше истински лагер, ограден с бодлива тел, с охранителни вишки по ъглите, с покрити бараки, оборудвани с широки нарове. Тук им дадоха и облекло, но от това облекло треска ги втресе. Бяха пижами на райета с номера на гърдите.

Тъкмо тези номера вписваха в книгата заедно с фамилните и личните имена и адресите. Лагерът също имаше номер като воинска част.

— Сега тук в Германия ли сме или как? — попита Клава.

Отговориха й по следния начин:

— Тук не е Русия, но още не е и Германия… Тук е част от СССР.

— Каква точно част? — не миряса Клава.

Наистина, тук нищо не напомняше тяхната страна. Въпреки че от лагера до населеното място, което се виждаше в далечината, не беше много близо, все пак къщите се различаваха с островърхите си и някак особени покриви, доста различни от всичко руско.

Работата им беше същата — земни изкопи. Копаенето тук беше по-добре уредено. Дадоха им малки кирки, за да дълбаят каменистата пръст, която се изнасяше с колички. Бутаха ги неколцината старци и по-яките от женорята. Имаше бригадири строители — те не ръководеха отрядите. Женските отряди си имаха жени за отговорници, а бригадирите се занимаваха само с работите по бетона. Тук не само копаеха земята, а изграждаха здрави бетонни стени — бетонът се бъркаше недалеч и се докарваше тук. Получаваха се железобетонни гнезда, вкопани в земята, с ниски полукръгли, скрити под повърхността продълговати тесни бойници. Дотове — дълговременни огневи точки! В тях по-късно трябваше да докарат картечниците за обстрел на врага. Тоест, на нашите…

Копаеха дотове и за артилерията. Тези позиции също се бетонираха, защото тук трябваше да бъдат оборудвани специални оръдия — далекобойни.

До всичките тези знания Альонушка и останалите не се добраха веднага, а постепенно, но така или иначе, твърде малко ги интересуваше — останаха напълно равнодушни. Изобщо, в затворническия лагер, макар там да нямаше нито осъдени, нито пленени, никой не съдеше тези жени, нито пък ги броеше за военнопленници. Конц — означаваше концентрационен, т.е. лагер, в който нещо е концентрирано, сиреч събрано, което ще рече, че тук са събрани много хора, страшно много хора — истински концентрат на работна ръка. Или на затворническа — да го тълкува кой както иска!

Вместо обувки им раздадоха дървени налъми. Веднага ги нарекоха „чуканки“, защото подметките им не се прегъваха и се чуваше чукане при всяка крачка. Малко по-късно, когато заваля сняг, им дадоха и куртки — също на райета, а налъмите постепенно замениха с някакви носени големи номера боти. Пусна се слух, че са на разстреляни червеноармейци.

Сутрин ставаха преди изгрев-слънце, работеха по цял ден, стъмнеше ли се — в бараката. Къпеха се трудно, със студена вода от шланга. Спяха някакъв полуприпадъчен сън. По нужда можеше само два пъти дневно — сутрин и вечер. Храната, докато се изграждаше тази артилерийска траншея, им се виждаше направо разкош.

Навярно тъкмо в това се състоеше нечият извратен замисъл — ползвайки човешкия труд да го овъзмездяваш само с колкото е нужно, за да бъде възпроизведена енергията, необходима за същия този труд отново. Дори по-малко. Извършвалият такъв вид работа след приключването й ставаше ненужен. Не възнамеряваха да използват хората и по-нататък, но определената работа трябваше да бъде завършена в срок, дори по-рано.

От изток вече се дочуваше тътенът, който предизвикваше забързването на този срок — необясним пролетен тътен посред зима.