Алберт Лиханов
Непростената (19)

11.

През целия този ден, в който почина майка й, Альонушка не спираше да се укорява — задаваше си един и същи въпрос: защо не я изпратихме в лагерния лазарет? Макар всички да твърдяха, че от него никой не излиза, а го изнасят, макар с Клава все още да не бяха виждали нито една жена, върнала се в бараката им оттам, момичето по никакъв начин не можеше да си прости, че не опитаха да я заведат в лазарета! Обвиняваше се — дори и да умреше там, щеше да умре върху койка, а не така върху голия път!

Момичето ридаеше, цялото се тресеше — дори си помисли, че е прихванала болестта на майка си. И по-добре! По-добре да умрат едновременно на този път. Нали и без друго животът им тук не е никакъв живот, а нищожно съществуване. Какъв е смисълът да стоиш вкопчен в такъв живот?!

Без да крие сълзите си, като в треска, тя говореше всичко това на Клава, а тяхната някогашна съседка мълчаливо триеше сълзите от лицето й и съвсем лекичко, за да не привлече вниманието на другите, я притискаше към себе си; след това яростно забиваше лопатата в замръзналата пръст, като на свой ред вече със собственото си тяло се мъчеше да прикрие Альонушка от чуждите погледи.

Нощта след смъртта на майка си Альонушка прекара в жаравата на треската — цяла нощ се мята, а Клава я покриваше с жалките парцалаци и не спираше да мисли за молбата на покойницата да се погрижи за дъщеря й. Ето че за нея вече влизаше в сила поръката с неизпълнимото задължение.

На следващата сутрин колоната се придвижваше по обичайния си маршрут.

Цялата нощ снеговалежът не беше спирал — сух, ситен, някакъв не-руски сняг беше засипал пътя. Да не говорим за самото поле. Вятърът го беше заравнил — хлъзгаво отгоре, то приличаше на огромна ледена пързалка без начало и край.

Преминавайки край мястото, където вчера бяха оставила тялото на майката на Альонушка, момичето преглъщаше сълзите си, напрягаше взор, но така и не откри нищо. Заледеният сняг беше погълнал всичко.

Клава я улови за ръката и се опита да я утеши, доколкото беше по силите й:

— Кажи, момиче, слава на Бога! Твоята майчица е при земята, няма да я горят в пещта!

Вървяха и ридаеха. Жените край тях се придвижваха безмълвни — или сили не им бяха останали, или съхраняваха своята последна енергия, за да не рухнат също като майка й насред пътя.

Не се бяха заловили за работа още, когато при Альонушка се появи онзи същият немец — най-високият. Заговори я спокойно и вежливо:

— Последвайте ме!

Клава се опита да се намеси, но Альонушка с безразличие изпълни заповедта. Подаде й лопатата си, за да има кой да я пази и пое след човека от охраната.

Изпровождайки с поглед отдалечаващите се, Клавдия само изохка — една човешка върлина с автомат в ръцете, а след него, точно на половината на ръста му, крехката фигурка на това нито дете, нито бабичка… Със своето охкане тя сякаш подаде някаква команда — всички на секундата се спряха, облегнаха се на лопатите и вторачиха погледи в немеца и Альонушка — двамата крачеха не много бързо и не много бавно пред очите на всички.

В дървената вишка немецът й каза, че трябва да подпише документа за смъртта на майка си. След това, кой знае защо, добави, че не било задължително, тъй като нали всеки си имал номер на гърдите, а в деловодната книга се съдържали всички необходими сведения. Щом не е задължително, тревожно си помисли момичето, тогава защо ме е довел тук?

Немецът я разглеждаше внимателно. Альонушка не му обръщаше внимание — душата й все още ридаеше, цялото й тяло трепереше в невъзможност да приеме мисълта, че майка й вече я няма. Че вече си няма абсолютно никого.

— Ти коя си? — неочаквано попита униформеният.

Альонушка само повдигна рамене. Коя беше, наистина?! Можеше ли да се нарече затворничка? Кой я беше осъдил и за какво? Просто я бяха уловили и довлекли тук. Бяха погубили майка й. Приблизително това каза на униформения, превръщайки с усилие немските думи в изречения. Добре че подобно обяснение не изискваше кой знае какви знания.

Двамата седяха сами в отопленото помещение, навярно предназначено за охраната, тук беше почти уютно — в ъгъла пращеше чугунена печка, а върху нея — чайник. Без повече въпроси, немецът се надигна, наля в желязно канче гореща вода, после бръкна в джоба на клина си и извади от него нещо завито в хартия от вестник. Вестникът беше немски. Униформеният разгъна малкия пакет и извади два сандвича. Единият — със салам, другият — с кашкавал. Отмести ги към Альонушка и постави пред нея канчето с кипналата вода. Наблюдаваше я мълчаливо. После — въпросително.

Тя се дръпна изплашено. Помисли за миг. После взе канчето и се нахвърли върху отдавна забравените лакомства, отпивайки между хапките топлата течност.

„Е, и! — шепнеше сама на себе си тя — сега какво следва!“

Излезе от вишката леко замаяна от невижданата скоро храна и допълнителното канче топла течност. На прага, изпращайки я с поглед, униформеният каза:

— Казвам се Вили, запомни го!

Тя изхълца — само това й липсваше! Докато вървеше по обратния път, затворниците я оглеждаха, копаейки. По-точно — затворничките. Картината беше необичайна — и наистина, върви някаква хлапачка в раирана роба, а зад нея — униформен дългуч — персонален конвой…

Альонушка не отрони и дума за сандвичите пред Клава, ала в душата си чувстваше неуют. Не беше излъгала, беше премълчала. Но можеше ли да занесе на своята по-голяма приятелка половин сандвич — не! Или ядеш сама, или отказваш…

Преди да заспят все пак двете размениха шепнешком по някоя дума. Альонушка попита Клавдия дали е виждала по-рано същия този дълъг като върлина Вили. Самата Альонушка не го беше забелязвала. По-точно не беше правила никаква разлика между немците от охраната. За нея те бяха нещо като бодливата оградна тел. Неодушевени предмети. Да се заглеждаш по тел, дори тя да е с различни размери и качество, някак си не върви.

Клава също не си спомняше да е виждала Дългуча. Призна си, че и тя не е правила разлики между немците. Немец и точка. Охрана и точка. Враг и точка.

Два-три дни не се случи нищо. Зависи от чия гледна точка обаче. Най-напред Вили само приближаваше площадката, където работеше Альонушка и дори като че ли се разменяше с колегите си по служба. Стоеше и зяпаше. Разхождаше се. Отиваше си, връщаше се…

Една сутрин, когато се строиха в колона, за да поемат към обекта, дежурният офицер извика името на Альонушка. Тя остана при вратата на бараката и половин час мръзна до появата на Вили. Той дойде и без много приказки рече:

— Да вървим!

Пое след нея, но не насочи автомата си в гърба й. Просто я следваше. Заведе я в затворническия лазарет, вкара я вътре и й нареди да изчака в малката празна чакалня. Влезе при лекаря и двамата говориха известно време нещо.

Появи се медицинската сестра, която не приличаше нито на рускиня, нито на немкиня и с жест заповяда на Альонушка да я последва. Колкото и да е невероятно, тя я заведе под душа. На някакъв развален руски й нареди да се съблече и да се изкъпе както трябва.

— Както тряпва! — повтори сестрата. — Распра ли! Хупаво!

Альонушка послушно се съблече и се изкъпа, чувствайки как постепенно идва на себе си, как свлича от тялото си непосилен товар. Можеше ли да е иначе — гореща вода! Сапун! Вярно, черен, като че ли от катран, но… Сапунисваше се и не можеше да удържи звуците на задоволство, напиращи в нея. Сълзите й потекоха от самосебе си. Плачеше и плачеше…

Избърса се не с кърпа, а с някакъв парцал, но голямата изненада я очакваше в съблекалнята. Вместо старата роба и ризата на затворнически райета, там бяха окачени също раирани, но чисто нови дрехи, а всичко й беше точно по мярка. Ботите изглеждаха почти нови. Имаше дори чорапи. Дори бельо.

Не можейки да повярва, с все още мокри коси, тя излезе в коридора. Същата нито рускиня, нито германка я заведе при лекаря. Доста пълният мъж в бял халат я поздрави на немски и тя му отвърна по същия начин.

— Гутен таг.

— О-о! — изненада се той. — Говорите немски!

— Съвсем малко — отвърна Альонушка и поясни, — учех го в училище.

— О-о! — отново се учуди той и се усмихна на нещо свое. — Това променя нещата. И обяснява обстоятелствата. Моля!

Жестът му беше насочен към стола. Той малко приличаше на онзи стол, който Альонушка беше виждала, макар и само веднъж, в зъболекарския кабинет, но, разбира се, онзи стол всъщност доста се различаваше от този, неясно по какво. Загуби и ума, и дума. Но докторът й кимна:

— Е, да! Ще трябва да свалите гащичките!

Момичето затрепери, за малко да се разреве, но лекарят се усмихна и й рече:

— Вие сте жена! Това е обикновен преглед.

Цялата треперейки, Альонушка се стовари върху студеното метално кресло, докторът си надяна гумена ръкавица, опипа нещо много внимателно, за което тя изпитваше срам дори да мисли, но всичко приключи бързо и акуратно, след което дебелият мъж възкликна:

— Гут, гут! Вие сте девствена!

Тя все още продължаваше да се тресе, без да разбира нищо; а и какво можеше да отвърне: разбира се, че съм девствена — това ли? Немският лекар като всеки друг, не зададе въпрос, а неочаквано направи заключението:

— Още не сте имали контакти с мъже.

После взе едно продълговато стъкло и с опитно движение бързо извърши някаква манипулация. По-нататък всичко беше по-лесно. Взеха й кръв от пръста. Най-дълго обаче я мъчи онази същата помощничка на лекаря — отведе я в чакалнята и дълго ровичка главата й. Обясни какво прави, едва когато свърши:

— Въжки няма. Книди — има!

Неочаквано й връчи малко гребенче и един флакон, от който миришеше на газ. Альона го помириса и сестрата потвърди:

— Та, та! Тофа е каз! Машете си клавата! Вечер, прети та заспите!

Неочакваният медицински преглед и най-вече горещата баня направо шокираха Альонушка. Тя се връщаше, съпровождана от дългия Вили, чувствайки се напълно изнемощяла, някак размагнетизирана, загубила всякакво чувство за опасност.

Той неочаквано й нареди да спре. Тя отвърна на командата му автоматично, по силата на навика. Вили я изпревари и застана пред нея. Взря се в очите й и попита нещо, което никой никого не пита:

— Ти наистина ли никога не си била с мъж?

Цялата й изнемощялост изчезна като дим, вътрешно избухна с цялото си възмущение: „Защо този скапан фриц се интересува какво се е случвало в живота ми?“. Но предпочете да замълчи. Не му отговори нищо, просто по бузите й изби руменина — дори в концентрационните лагери момичетата би трябвало да се изчервяват от дивашки въпроси.

— Ти не ме разбра — с най-мекия си възможен глас се опита да обясни Вили. И плесна възможно най-ненужното. — Искам ти да бъдеш моя.

Альонушка направо политна след този удар. Гледай ти — тя в раирани дрехи, той стиснал автомат, тя — рускиня, той — немец, войната е в разгара си, силата е на негова страна — на страната на същия този Вили… И все пак, как така!? Право в лицето! „Моя“!? Защо? Поради каква нужда? За какъв бяс?… Успя само да възкликне:

— Твоя ли?!

Въпросът й съдържаше такава ненавист, такова омерзение и в същото време — безсилие, че същият този Вили направо запелтечи:

— Не, не, ти не ме разбра правилно!

Правилно или неправилно Альонушка заобиколи върлината и се втурна в празната барака — отрядът беше на работа. Вратата остана отворена, тя дотича до своето леговище, хвърли се отгоре и зави като малко беззащитно кутре.