Алберт Лиханов
Непростената (35)

27.

Войната свърши през март същата година. С раждането на Лиза животът сякаш запрепуска също като кабриолета от свинарника до имението, когато момчето изгуби контрол над кобилката. Първо — Альона нямаше кърма. Второ — собственикът на имението се боеше заради настъплението на руските войски. Но се чуваха оръдия някъде от запад и той се радваше на грохота им. Впрочем, по този повод Альона не говореше с тях.

Цялото й същество беше отдадено на малката Лиза — на нейното къпане, на разходките по постланата със счукани тухли алея и най-вече на нейното хранене. Почти веднага доведоха дойка. Гърдите й, мислеше си Альона, могат да накърмят цяло люпило бебета, стига това да е възможно. По начало, родителите на Вили правеха всичко, за да обезпечат с необходимото младата майка. Преместиха я заедно с бебето в друга стая, по-близо до техните покои, с високи тавани и широки прозорци, за да има повече слънце и въздух. Носеха й много краве мляко, вода, дори сокове — все се надяваха, че кърмата й ще потече. Мляко се появи, чак когато Альона, обладана от завист към дойката Грета, възропта заради своите малки гърди — то обаче беше крайно недостатъчно, а Лиза продължаваше да се нуждае от допълнителна храна.

Разхождайки се с бебето на ръце или в количката, измъкната от някакъв таван и излъскана до блясък, Альона често първа посрещаше стария пощальон. Мустакатият беше винаги вежлив, отнасяше се с нея с изключително уважение като към фрау Щерн, но никога не забравяше, че тя идва от Русия, макар всъщност да се съмняваше, че е рускиня.

— Там при вас живеят много немци, германци по националност — подхвърляше уж между другото той. — Навярно сте от тях, да ви даде Бог всички благини на света!

Тя се шегуваше. Отговаряше, че просто е учила немски в училище, но старецът не й вярваше — отвръщаше:

— Както желаете! Но това, което ви говоря, е за добро. — Сякаш настоятелно се опитваше да й подскаже нещо важно.

Предаваше й пощата — вестници, делови писма, адресирани до хер Щерн, а Альона ги поставяше на специалната масичка на входа на залата с камината. Дори не й се налагаше да влиза в това всяващо страх помещение с око, неизменно взряно във всеки, влязъл там; с тъмни продълговати картини над шкафовете с книги, с нарисувани човешки тълпи, спорещи за нещо свое си.

Пощальонът Франц беше воювал през миналата война и ползвайки се от днешното си служебно положение, четеше излизащите все още вестници. Получаваше се така, че пред доброжелателните слушатели той често излагаше своите разсъждения, примесени с истина. Тъкмо той пръв информира всички, че руснаците са освободили Полша и воюват в Германия. Новините му бяха развалили настроението на стопаните на имението. Веднъж дори беше подхвърлил нещо, явно без да се притеснява от каквото и да било.

— Винаги съм казвал, че напразно си търсим белята на Изток.

Беше го споменал пред Альона, пристъпвайки на място и хъмкайки, сякаш спори с някого.

— Ама нали той го измисли… Ние без друго вече бяхме завзели цяла Европа. Можехме там да я караме с песен на уста барем хиляда години!

— Кой „той“? — попита Альонушка.

— Ами Фюрера — учуди се на въпроса й Франц.

През същия този март обаче, в самия край на месеца, при едно от своите посещения Франц спеши своята кобилка, кимна само отдалеч на фрау Але, завърза поводите към седалката, мина покрай нея и се запъти право към входната врата на сградата. В ръцете си държеше вестници, но и още нещо. Поведението му й се стори повече от странно.

Альона разхождаше Лиза на ръце, без количка и продължи по червената дъговидна алея, усмихвайки се на слънцето. После дочу как някой в къщата нададе протяжен вой. Досега такова нещо не се беше случвало. Не и откакто тя живееше тук. Разтревожена, Альона пое към пристройката.

От къщата се чуваха силни викове, хлопна се врата, появи се Франц, нахлупил ниско шапката си — лицето му цялото гореше, имаше някак си оглупял вид.

— Случило ли се е нещо, хер Франц — попита разтревожена тя.

Той се стъписа.

— О-о! Вили е мъртъв! Вашият съпруг, фрау! Техният син, сама разбирате! — и той посочи с пръст имението.

Повече нищичко не промълви този странен Франц. Отвърза юздите, тръсна се върху капрата на пощенската кола и замина. Альона през цялото време притискаше към себе си малката Лиза и изглежда я беше притиснала твърде силно, защото до този момент спалото спокойно невръстно същество изведнъж се разхълца и заплака. Альона приседна на широкото стъпало към централния вход на пристройката и забоде лице в бебешките пелени.

Двете ридаеха и ридаеха — майка и дъщеричка, без никой да се приближи до тях. Не чакаха никого. Лиза, поради своята незрялост, а Альонушка зареяна в отворилата се бездна.

Нима никога досега не беше подозирала съществуването й? Разбира се, че да!

Очакваше своето приближаване към нейния ръб, но с всички сили се стараеше да го отмести във времето, да забрави за предстоящата среща с него. Така много често постъпва осъденият на смърт. Тежко болният пък, не вярва в приближаващия си край до последното свое дихание, той винаги предполага, че има някакво недоразумение, от което разбира се, съществува изход, просто другите не могат да го намерят, но изход все пак е възможен!

Ами животът… С какво той е по-добър от смъртта в някои напълно обичайни, познати до болка случаи? Вили го няма — а тя какво да прави?

Не знаеше нищо за своето бъдеще. Какво щеше да се случи с Лиза? С нея самата? Това бяха съвсем обикновени въпроси, въпроси без отговор: тя какво е? Защо е тук? Альона стоя така навярно цял час, докато Лиза не огладня и не поднови своя плач.

Оголи гръдта си и й даде да суче. Бебето цока известно време, но скоро заплака отново. Майката започна да масажира малката си гърда. Опита се да изцеди малко мляко, но гърдата й беше суха. Обърна бебето към другата си гърда, там имаше кърма, но уви, малко. Лиза заплака отново.