Алберт Лиханов
Непростената (32)

24.

Тя се изправи пред семейство Щерн в големия салон долу, където гореше камина. Въпреки че по продължението на стените бяха разположени лавици с книги, а на дясната и лявата стена от входа над тях висяха хоризонтално две огромни, много тъмни картини, изобразяващи различни сцени с множество хора, Альона все пак се почувства омагьосана от горящата камина. Тя изглеждаше огромна — без да се навежда, в нея би могъл да влезе цял човек — имаше овална форма, а камъните на горната и долната линия се събираха в нещо като каменно око — в центъра му трептяха пламъците.

Това око още след като Альона влезе в салона сякаш се взря директно в нея и започна да я хипнотизира с неизречения си въпрос в обрамчената от каменен кръг зеница.

Альона, разбира се, знаеше, че майката на Вили се казва Ема, а баща му Хенрих. Те седяха в две кресла от тъмно дърво вдясно от камината и хер Щерн се изправи при влизането на Альона. Край големия прозорец стоеше Ела — явно се беше събрало цялото семейство.

От другата страна на камината имаше малка пейка, застлана с тъкан — идеално място да бъде настанена бременната Альона, но хер Хенрих стоеше срещу нея и мълчеше. Альона се почувства като на изпит. Струваше й се, че не само я оглеждат и оценяват по своите тукашни мерки навярно, но дори, че мислено я разсъбличат.

— Всичко случило се — най-сетне проговори стопанинът на дома, — за нас е твърде неочаквано. Ние не одобряваме извършеното от сина ни Вили — изричаше думите така, както се оповестява присъда. После пристъпи от крак на крак и продължи. — Но той е наш син и ние го обичаме. А вие, според твърденията му, носите в утробата си неговото дете.

Репликата „според твърденията му“ хер Щерн произнесе с особена гнусливост. Альона обаче не очакваше от тях нищо хубаво.

— Да, предполагам, че и бележката на началника на лагера за брака ви е меко казано съмнителна…

Альона увеси нос — всичко в нея вибрираше. Някак си интуитивно тя положи длан върху корема си — нищо чудно несъзнателно да утешаваше нероденото, което живееше там и до което не би трябвало да достигнат думите, казани пред бъдещата му майка.

— Хенрих! — тихо, но твърдо изрече фрау Ема.

Той се изкашля и промени своя тон.

— Вие ни носите — каза той, — детето на Вили. Той е нашият наследник. И е войник. Вили осъществи желанието си да се бие на фронта. Принудени сме да приемем това негово решение.

Едва след това посочи пейката на Альона и се настани отново в креслото си. По-нататък сякаш двамата играеха предварително написани роли — думата взе фрау Ема:

— Ще живеете в стаята, където сте настанена сега. Докато не родите, сте освободена от работа. Раждането ще стане в тази къща. Ще повикаме лекар. Но за нас ще е добре да се храним в своя обичаен състав.

Помисли и неуверено добави:

— Не бива да се сърдите.

В този момент се раздвижи и Ела.

— Да, да — каза майката на Вили, сякаш си беше спомнила нещо, — а сега ще ви заведат на истинска баня. Ще се наложи да изварим всичкото ви бельо.

Този израз — „да изварим“ Альона не беше чувала на немски. Помисли, че казват да изгорим бельото и цялата потръпна, но нищо не отговори. Ела долови съмненията й и се усмихна. После произнесе като учителка, сричка по сричка:

— Не да изгорим, а да го изварим. — Въздъхна и се обърна към майка си. — Всъщност, защо пък да не го изгорим, а? Може да успеем да й намерим нещо подходящо.

Без повече обяснения и без бързане, без повече въпроси, на които да даде отговор, Альона отиде да се къпе — този път истински, с топла вода, с напарване и със смяна на цялото й облекло.

Банята на семейство Щерн се намираше в подземния етаж — медни варели със стоманени капаци с емайлирани кранове хвърляха матови отблясъци. Водата се лееше в мощна струя, сапунът беше в предостатъчно количество и най-различна форма — особено силно я впечатли течният.

Точно такъв течен, но черен на цвят понякога се появяваше в концлагера, но количествата му бяха нищожни и имаше отвратителна миризма. Този ухаеше на хвойна, на гора. Альона сякаш се пренесе на хиляди версти оттук в родния си дом, който двете с майка й бяха изоставили съвсем сам, пуст, почти отворен — входната му врата беше запряна само с един прът.

Какво ли е станало там? Дали още съществуваше в самотата си, макар че гробът на неговия стопанин беше съвсем близо, а стопанката му лежеше сред никому неизвестното поле, докато дъщерята се намираше във вражеското царство-господарство и то защо? За да оцелее ли? За да роди детето си ли? И за да предаде, да извърши предателство спрямо своята памет, спрямо своя дом в гората, където след дъжд ухае на точно такава ароматна хвойна.