Алберт Лиханов
Непростената (26)

18.

На сутринта, когато дървеният дом притихна и Альонушка остана сама, тя приседна на масата и бавно започна да похапва от трапезата, подготвена за сватбеното й угощение. От време на време нещо поскърцваше, дочуваше се ходене. Някъде от втория етаж идваха стъпки, но те бяха толкова тихи, че човек можеше да си помисли, че са или миши, или на местните духове.

Альонушка плачеше, ридаеше без да спира, бършеше сълзите си с ръкав, притихваше за малко и отново започваше да се облива в сълзи. Може би за първи път в живота си тя плачеше за самата себе си. В махалата, където живееше преди войната, Альонушка дори не познаваше местните момчета; никого, нито едно руско момче не я беше целувало преди Вили; ето че сега тя се беше отдала на врага — на един немец…

В мислите си Альонушка не можеше и не желаеше да стане близка с Вили. Нещо в нея онемя. Струваше й се, че и Вили, и всичко ставащо помежду им, не се случва на нея, нито пък в нейния живот, а в някакъв друг — не наяве, а в полусън.

Вечерта Вили донесе от горния етаж патефон и повика Дагмар — нейните родители така и не припарваха долу, навярно не искаха да се пречкат на младите. Дагмар непрекъснато се смееше и се беше натъкмила в една много глупава розова рокля; дори подари на Альонушка друга в светлосиньо. Дрехата се люлееше върху тялото на момичето, по скелета на което едва-едва бе започнало да се появява нещо напомнящо плът, а Вили сякаш не забелязваше това, нито искаше да го забележи, нито да го осмисли. Усмихвайки се глупаво, той гледаше Альонушка в очите и през цялото време я целуваше по челото.

Колкото повече Альонушка се хранеше, колкото повече нарастваше апетитът й, колкото повече заприличваше на жена, толкова по-жадно я любеше Вили — и на светло, и на тъмно.

Въпреки че й беше отвратително да го признае дори пред себе си, напук на собствената си воля, тя започваше да се съживява. Като че ли се събуждаше от дълъг, безумен сън. Връщаше се в живота, в обградения от беди общ живот… А сега, опитвайки се да избяга, да се изтръгне с всичките си сили от смъртта, обратно в живота, тя все пак вярваше в глупавата надежда за бягство, вярваше, че такова бягство е възможно.

Спасявайки се чрез душата си, хвърляйки се от един мрак в друг, без да знае все още за това, Альонушка започна да се събужда сутрин като истинска жена. Дори веднъж, не осъзнавайки какво прави, прегърна Вили и изглежда го вдъхнови. Тогава на гърба му под лопатката тя напипа някаква вдлъбнатина, едва ли не цяла ямка, запълнена с кожа, под която реброто липсваше. Тогава разбра — беше зарасналата му рана.

В този миг тя не пожали Вили, а се изплаши от него.

Съвсем малко по-късно обаче, Альонушка неочаквано почувства, че всъщност вече очаква завръщанията му. Не й беше позволено да напуска дома и единственото, което й оставаше, беше да обхожда стаята, в която живееха. Понякога се промъкваше и в голямата гостна — цял хол със студена камина — тя никога не се палеше — впрочем, що за отоплително средство представляваше тази камина и как се палеше, Альонушка нямаше никаква представа. В махалата им дори не бяха чували за такива чудеса. Така че тя просто се разхождаше, но макар да пристъпваше съвсем леко — само по чорапи — дъските под краката й поскърцваха, потракваха, посвирваха и така постепенно започваха да се превръщат в нещо съвсем ново — ново свойство, нов нюанс на самотата й.

В лагера, който ненапразно се наричаше концентрационен, тя дори за минута не беше оставала сама. Едва сега обаче си даде сметка, че в тамошното многолюдие е имало и нещо добро. В лагера всички бяха заедно, на ръба между живота и смъртта, но заедно. Сега тя се чувстваше сита, но неочаквано и внезапно — съвсем сама. Може би се беше случило точно това — Альонушка беше заменила спасението си срещу вечна самота. Поради тази причина несъзнателно Вили се беше превърнал в надежда за нея. Тя го очакваше. Беше се вкопчила като удавник в сламка. Альонушка не веднага и не лесно си даде сметка за тази непосилна истина, че за нея той в едно и също време е и спасител, и погубващ.

Минаваше й през ума и друго — да избяга. Но къде! Ако беше в своя роден край, ако се намираше на някаква-никаква руска земя, ако можеше поне да попита някого накъде да поеме… Но тук руската реч беше почти чужда. Още на първото кръстовище щяха да я пипнат и да я пратят там, където и дяволът минава на пръсти. Може би в някой друг концлагер. А може би просто щяха да я размажат на място, като комар. Ако къщите в близост до родната й махала от близкото село дори не бяха чували за партизани, по тукашните места и дума не се отваряше за подобно нещо. Но и да срещнеше партизани, какво щеше да им каже? Поживях, видите ли, с един от охраната на лагера — Вили. Какво щяха да й отговорят — „махай се, немска пачавро!“.

След около три седмици Альонушка почувства в себе си необичайни промени. Почувства се някак по-добре. Нещо вътре в нея като че ли се движеше, сигурно мускулите й, подхранени от доброто ядене бяха започнали да се изопват, да стават по-гъвкави, да се наливат с живот. Странна работа, но и настроението й започна да се променя.

Тя научаваше всичко, разбираше всичко, виждаше всичко, което се случваше на една верста от нейното селско прозорче — ей там, зад теленото заграждение — кой знае защо обаче, това вече не я засягаше. Живееше и чакаше Вили. Появеше ли се, усмивката грейваше на лицето й, прегръщаше го в мрака, с ужас и радост си даваше сметка, че сега той е единственият й близък човек.

Това нейно откритие я преобърна окончателно.