Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (9)

7.

Нюпорт Нюз, Вирджиния

Понеделник, 3 май, 14:45 ч.

Клей застана пред вратата на апартамента и се ослуша. Имаше някой вътре. Според докладите на Ники, това беше мястото, където се е срещала с Марго Уинчестър. Марго живеела със съквартирантка, друга млада жена. Според Ники момичето било доста уплашено. И има защо. Марго изнесла такава тирада, че стреснала дори нея, а тя беше виждала почти всичко като ченге в големия град.

Клей стисна месинговото чукче на вратата и то изкънтя. Вратата рязко се отвори и се показа жена, която изглеждаше на около осемдесет, с меки бели къдрици и симпатично лице. Вероятно наскоро беше преживяла сърдечна операция, ако се съдеше по белега, който се показваше над яката на блузата й. Изгледа го бдително, в очите й, уголемени от дебелите като дъно на бутилка стъкла, проблесна страх.

— Да? Какво искате? Ако продавате нещо, хич не си правете труда.

Той й се усмихна, за да я успокои.

— Не съм търговец, госпожо. Следовател съм и търся една жена на име Марго Уинчестър.

— Няма такава тук.

Жената понечи да затвори вратата.

— Госпожо Клайн, почакайте. Моля ви. Марго е живяла тук преди два месеца.

— Не, млади човече, не е живяла тук. От петнайсет години живея в този апартамент и никаква Марго не е стъпвала тук. Сега ви моля да си вървите.

Затвори вратата пред лицето му.

За миг Клей остана неподвижен. В стомаха му се надигна лошо предчувствие. Извади снимка на Марго Уинчестър от куфарчето си и отново почука.

Госпожа Клайн ядосана отвори вратата.

— Трябва ли да се обадя на 911, сър?

— Не, госпожо. Простете, че ви безпокоя, но е много важно. Издирвам изчезнал мъж, а тази жена може би е последният човек, който го е видял жив. Поне ще погледнете ли снимката?

Тя се намръщи, но протегна ръка.

— Добре.

Приближи снимката до носа си, примижа и внимателно я огледа. После му я върна.

— Никога не съм я виждала. Не мога да ви помогна. Може да сте сгрешили сградата, те си приличат.

— Не съм я объркал. — Ники беше много точна за такива детайли. — Тук е имало и друга жена. Сама ли живеете?

Лицето й пребледня, а на него му се прииска да не я беше питал. Вратата отново се затръшна в лицето му.

— В ръката си имам телефон — провикна се госпожа Клайн през вратата. — Ще звънна на 911, ако до пет секунди не сте се омели оттук.

Беше я уплашил, макар че нямаше такова намерение.

— Съжалявам — извика й в отговор. — Тръгвам си.

Слезе надолу по стълбите към колата си, като се успокояваше от факта, че очилата й бяха с толкова голям диоптър, че не би могла да прочете номерата.

Подкара бавно и спря на удобен паркинг пред един магазин. Отвори папката и се зае да разглежда снимките на кооперацията, които Ники беше направила при предишното си идване. Мястото беше същото. Марго Уинчестър беше живяла там със съквартирантката си, но тогава в апартамента не бе имало стари дами.

Логично можеше да предположи, че по онова време госпожа Клайн е била в болницата. Белегът й изглеждаше доста пресен. Как и защо Марго беше използвала апартамента? Дали не се беше самонастанила? И коя беше другата млада жена?

Звънна в офиса.

— Намери ли нещо за пожара? — попита той Алиса.

— Не всичко, което искаше, но това, което открих, няма да ти хареса.

— Очаквах нещо такова. Добре, казвай.

— Пожарът е отпреди седмица и подозират умишлен палеж. Вътре в къщата е намерена жертва, мъж. Все още не е идентифициран. Само това пишеше във вестника.

Усети, че му прималява. Мъж.

— Евън. Мамка му. А къщата? Кой е собственикът?

— Банката. Ипотеката й е била просрочена преди шест месеца. Клей?

Той се изправи в седалката.

— Какво?

— Банката е собственик. Ако Евън е живял там, значи се е бил самонастанил.

Хич не беше добре.

— А апартамента, в който Марго е живяла, се оказа жилище на една осемдесетгодишна жена, която никога не е чувала за Марго.

— Какво ще правиш?

— Ще посетя бившата съпруга на Евън, после ще се настаня в хотел и ще поспя, преди клубът на Марго Уинчестър да отвори. Ако тази вечер не танцува, може някоя от другите танцьорки да ми каже къде наистина живее.

— А аз какво да правя?

Той се замисли. Умората вече му се отразяваше.

— Провери госпожа Клайн. — Даде адреса й на Алиса. — Виж какви роднини има. Особено жени, около трийсетгодишни. Ники е записала, че Марго е нарекла другата жена Линда и тази Линда имала татуировка на кобра върху дясната ръка.

— Чудно — каза Алиса отвратено. — Няма що.

— Може да е от полза, ако я идентифицираме. А после разбери кога госпожа Клайн е претърпяла сърдечна операция. Ако предположенията ми са правилни, трябва да е било по времето, когато Ники е била тук преди два месеца, за да провери Евън, точно след като пое случая му.

— Мислиш, че и Марго се е била самонастанила.

— Да, само дето не знам защо.

 

 

Понеделник, 3 май, 14:45 ч.

— Чисто е, доктор Траск — каза аналитичката. Казваше се Чериз Тейлър и изглеждаше много способна, висока около метър и осемдесет. В нейно присъствие Луси се чувстваше едновременно и в безопасност, и заплашена.

— Няма други кутии, увити с хартия на сърчица?

— Поне доколкото мога да видя. Криминолозите ще дойдат по-късно, за да довършат претърсването, но аз не виждам следи от взлом. Можете да влезете и да си съберете нещата. Ще остана с вас.

Луси влезе в апартамента си и я побиха тръпки. Тази сутрин беше излязла оттук, чувствайки се в безопасност. Сега се чувстваше насилена. И уплашена. Мина през всички стаи, за да види дали всичко е на мястото си.

— Изглежда всичко е наред.

— Това е хубаво — каза Чериз. — Бихте ли отворили сейфа? Трябва да видим дали резервните ви ключове са там.

С разтреперани ръце Луси успя да вкара ключа в ключалката.

— Тук са.

— Ще взема сейфа и съдържанието му, трябва да видим дали не е бил отварян насила.

Защото все още е възможно убиецът да е бил в дома ми, да е направил дубликат на ключовете и да ги е върнал. Това беше достатъчно, за да превърне всеки здравомислещ човек в параноик.

— Просто ще си събера нещата.

— Трябва да дойда с вас — извини се Чериз.

Луси въздъхна.

— Знам.

Взе куфар от гардероба си в спалнята, после погледна през рамо.

— Колко време се очаква да ме няма?

— Трудно е да се каже. Може би няколко дни.

— Добре.

Луси извади няколко костюма от гардероба, а после се поколеба, преди да вземе и една рокля. Беше черна и малка. Освен това беше кожена. Нещо като задължителна за клуба. Пъхна роклята между костюмите, взе няколко чифта обувки и прибра всичко в куфара.

Събра тоалетните си принадлежности, застана пред огледалото и се загледа в съкровищата си. Прокара пръсти през очукания калъф за цигулка, който украсяваше тоалетната й масичка през петте години, в които живееше тук. Цигулката беше принадлежала на господин Пю, но Барб й я беше дала да я пази, когато господин Пю вече не можеше да свири.

При пожар, това щеше да е едно от трите неща, които щеше да грабне и да изнесе. Второто беше сребърна рамка с две снимки в нея — тъмнокос тийнейджър със сериозно лице и футболен шлем под мишница, и усмихнат рус мъж, възседнал мотоциклет, също стиснал каска под мишница.

Момчето беше брат й, Бък. Мъжът — първият й годеник, Хийт. И двамата вече ги нямаше. И двамата я бяха изоставили, по различен начин. Уморих се да бъда сама.

Луси измъкна един сак, в който сложи калъфа и рамката. От кутията за бижута извади стара картонена кутийка. Отвори я. Гривната още беше там. Тя беше третото нещо, което щеше да вземе със себе си — подарък от брата за сестрата, която го беше обичала, беше имала нужда от него. Гравираният надпис в евтин очарователен стил все още я караше да се усмихва. „Сестра №1.“

Внезапно „№1“ я накара да се намръщи, когато в съзнанието й нахлу спомена за гърба на Ръс. Сложи кутийката в сака, метна го през рамо и се обърна към Чериз.

— Това е всичко, което ми трябва.

Изчака на стълбището, докато Чериз заключваше входната врата, след което я запечата с жълти полицейски лепенки.

— Луси? Какво е това?

Госпожа Корбел се беше подала от стълбището на горния етаж, със загрижено изражение на набръчканото си лице.

— Всичко е наред — успокои я Луси. — Полицията просто разследва случилото се тази сутрин. Добре съм, наистина.

Госпожа Корбел скептично присви очи.

— Много добре, стига и ти да си добре.

— Добре съм. Благодаря ви, че ме питате. Проверих Барб и господин Пю. Те също са добре.

— Знам. Обадих се на Барб тази сутрин. Тя е при сестра си, знаеш.

— Да, да. Е, ами аз трябва да тръгвам.

Успя да слезе до долната площадка, преди госпожа Корбел отново да се обади.

— Надявам се скоро да се върнеш, Луси. Липсваха ни концертите ти през последните седмици, когато те нямаше.

Луси се сепна и метна бърз поглед към Чериз, но не каза нищо. Отново се обърна към госпожа Корбел.

— Не знаех, че ме чувате.

На свой ред възрастната жена се изненада от думите й.

— Всички те слушаме, дете. Заради Барб никой не иска Джери да се ядоса, но като те слушаме как свириш, за да го успокоиш, то е… ами, добре е за душата. Връщай се по-скоро.

За момент Луси не знаеше какво да каже.

— Благодаря ви. Ще се върна.

 

 

Понеделник, 3 май, 14:55 ч.

Господин Ий от „Ий експрес“ се оказа възрастен мъж с тънки като молив мустачки. Очите му нервно шареха по документацията, докато търсеше данните за сутрешната доставка.

— Племенникът ми е добро момче.

— Не сме казали, че не е — каза Джей Ди със спокоен глас. — Но някой го е наел и искаме да разберем кой е.

— На път за насам е. Сега е на пристанището, така че ще му отнеме няколко минути. Ето ги данните, дето ги търсите. — Извади лист хартия от папката. — Бил е нает от доктор Ръс Бенет. Платено е с кредитната му карта.

— Каква наглост — промърмори Джей Ди и Стиви кимна.

— Сър — каза тя, — как дойде кутията? Някой остави ли я?

— Не. Сега си спомням, като видях името на Бенет. Получих обаждане от доктор Бенет, който каза, че ще закъснее заради служебно пътуване извън града и не искал да пропусне годишнината на приятелката си. Изпрати кутията по пощата с инструкции за доставка за днес. Не искаше приятелката му да се разсърди.

— Кога получихте кутията?

— Вчера следобед, с последната поща.

— А ключът за колата? — запита Стиви.

— Дойде си с кутията. Имаше опакована кутия с панделка и малък плик с ключ и бележка, в която пишеше къде можем да намерим колата.

— Къде са бележката и ключът? — внимателно попита Джей Ди.

— Джими ги взе. Ще ги върне, като се прибере.

— Добре — каза Джей Ди. — А кутията от доставката?

Ий го изгледа объркано.

— Нарязана е и изхвърлена със снощния боклук.

— Камионът за боклука мина ли вече? — с надежда попита Джей Ди.

— Не, още не.

Да.

— Искаме да намерим тая кутия.

Ий се обърка още повече.

— Защо?

Стиви не обърна внимание на въпроса му.

— Не ви ли се стори странно, че иска подаръкът да бъде доставен в колата на дамата, а не в дома й или в работата й? И това, че той е имал ключ?

— И че ви е изпратил кутията по пощата? — добави Джей Ди.

Ий сви рамене.

— Доктор Бенет прави странни неща понякога.

— Значи и преди сте си имали работа с него? — запита Джей Ди.

— Разбира се. Той е добър клиент. — Ий сякаш се опечали. — С много приятелки.

— А знаехте ли, че е женен? — заинтригува се Стиви.

— Да, ама… — Той отново сви рамене. — Това не ми влиза в работата.

— Какви неща е искал да му доставяте? — попита Джей Ди.

— Обикновено рози, сладкиши, билети за театър. Веднъж имаше кофа с пясък и няколко стриди. Оказа се, че в една от черупките има пръстен с перли и диамант. Струваше към четири бона. Така че хич не се е и замислих за това.

Звънецът на вратата дрънна и тримата едновременно се обърнаха.

— Джими — каза Ий с облекчение.

Младежът предпазливо ги огледа.

— Какво е станало?

— Аз съм инспектор Фицпатрик, а това е партньорката ми, инспектор Мазети. Искаме да ви зададем няколко въпроса за кутията, която сте доставили тази сутрин в една кола.

Джими паникьосано погледна чичо си.

— Не си загазил — успокои го той. — Нали? — обърна се към детективите.

— Засега не — съгласи се Джей Ди. — Първо, може ли да видим бележката и пръстена?

Младежът ги извади от раницата си.

— Нищо лошо не съм направил.

— Всичко е наред — успокои го Стиви. — Не търсим теб. Търсим човека, изпратил тази кутия.

— Доктор Бенет? — озадачи се Джими. — Защо? Тоест, човекът е пълно куку, но никога не е правил нищо незаконно.

— Джими — смъмри го чичо му. — Няма да търпя такъв език.

— Защо казахте, че е куку? — попита Джей Ди и момчето сви рамене.

— Всички ония жени, никоя от тях не знае за останалите. Гадно ми е, като правя такива доставки. Кара ме да се чувствам… виновен. Че трябва да им кажа. Но не го правя. Чичо казва, че това не ни влиза в работата. Просто доставяме.

Джей Ди погледна Стиви.

— Няма нужда да вземаме имената от Херигън.

Стиви се усмихна криво.

— Блестящо. Господин Ий, ще ни трябва списък с всички жени, на които сте доставяли разни неща от доктор Бенет.

Ий изпуфтя.

— Колко назад?

— Пет години — каза Джей Ди — Може би шест.

— Това са много жени, инспекторе — разтревожи се Ий.

— А ние ще оценим усилията ви — отговори му Джей Ди. — Ще ни трябват последните шест имена, засега. Ще изчакаме. Ето визитката ми с имейла и номера на факса. Искаме последните имена колкото се може по-скоро.

Ий взе визитката доста разстроен.

— Нещо друго?

— Да — отвърна Стиви. — Вие лично разговаряхте ли с доктор Бенет? Нормално ли звучеше?

Ий се намръщи.

— Не пом… Чакайте. Имаше настинка. Помня, като каза, че било срамота да настине посред лято. Каза „и представа си нямаш“. И се засмя.

Джей Ди се сети за светкавично замразеното тяло на Бенет.

— От какъв номер ви се обади?

— Трябва да е било от мобилния му, който го имам записан. Иначе щях да го запиша на поръчката. Такава е процедурата. Просто в случай, че кредитната карта не мине.

— Инспекторе? — нерешително се обади Джими. — Доктор Бенет добре ли е?

— Още не сме сигурни — отвърна Джей Ди. — Синко, ако някой пак те накара да доставяш нещо в нечия кола, просто откажи.

— Какво има в оная кутия?

— Това е част от разследването, Джими — каза му Стиви. — Не можем да ти отговорим. Но гаражът беше затворен за час, докато полицейските сили претърсваха колата.

Момчето отиде до регистъра.

— В системата си пазим доставките от последните пет години. За по-старите неща ще трябва да идем в склада, за да вземем записите. — Вдигна поглед и присви очи. — Няма такова нещо като поверителност между клиент и куриер, нали?

Въпросът беше зададен толкова сериозно, че Джей Ди едва се сдържа да не се усмихне.

— Не, синко — отговори също толкова сериозно той. — Оценяваме помощта ти.

След две минути Джими му подаде списък.

— Има и няколко мъже в него — каза той. — Помня, че това бяха обикновени пликове, сигурно нещо служебно.

В списъка имаше четирийсетина жени. Джей Ди обърна на последната страница, забеляза името на Луси. В колонката „Доставено“ беше записано „Кукла Барби“ и той се сети за разказа й как Бенет е пробил защитата й. Копеле.

— Благодаря, Джими — изрече той гласно. — Обади ни се, ако Бенет пак се свърже с вас.

После дръпна Стиви настрани.

— Ще потърся кутията от пощата, а ти ако искаш се заеми с проверката на ония имена. Виж ги откъде са.

— Гледай да си винаги толкова скромен — тихо каза Стиви. — Побързай. Трябва да уведомим първата му бивша, преди да идем при родителите му.

— Ще вземем Луси по пътя.

Стиви погледна часовника си.

— Аз ще взема моята кола и ще ви последвам, в случай, че закъснея. Корделия тази вечер има тържество в градината.

— Не просто „тържество“ — изтъкна Джей Ди. — Не всеки ден момиченцата завършват детската градина. И цялата ти фамилия ще е там, с кърпички в едната ръка и с камери в другата.

Стиви развеселена се ухили.

— Именно. Така че се захващай с боклука.

 

 

Понеделник, 3 май, 15:20 ч.

— Прекрасен ден!

И наистина беше такъв. Слънцето грееше, вятърът беше достатъчно силен, за да охлажда лицето му, без да клати яхтата прекалено.

Погледна надолу към палубата, където Джанет Гордън лежеше овързана и разтреперана.

— Откъде да започнем?

Жената се притисна към палубата, с лице, обляно в сълзи, но те не го трогваха. Смяташе ги за проява на егоизъм. Наведе се над нея и измъкна кърпата от устата й с острия нож за филетиране.

— Е? — спокойно каза той.

— Моля те, не ме убивай — разхлипа се тя. — Моля те. Нищо не съм направила.

Той се втренчи в нея и поклати глава.

— Невероятно. Все още не схващаш, а? Тук си именно защото нищо не си направила.

Завъртя ножа, за да е сигурен, че тя ще види цялото острие. Жената вдиша дълбоко и се разпищя с всички сили, което го накара да се усмихне. Протегна ръце и я вдигна.

— Огледай се. Няма нищо, само открито море. Така че викай, колкото ти се ще. Харесва ми.

Пусна я и тя премигна, временно загубила ориентация.

— Моля те. Умолявам те. — Отново си пое въздух, опитите й да се контролира бяха възхитителна гледка. Все още си мислеше, че може да се измъкне. — Няма да се отървеш — застрашително каза тя, макар отчаянието й да беше очевидно. — Написах писмо.

Той наклони глава заинтригувано.

— Наистина? И до кого?

— До окръжния прокурор. Всичко е вътре. Всичко, което знам. Всичко, което стана онзи ден. Всичко е вътре.

— И къде е това писмо?

— При адвоката ми. Ако нещо се случи с мен, ще го прати на прокурора.

— Хм. Значи Бенет и за това ми е казал истината.

Тя го изгледа вцепенена.

— Знаел си?

— Да. Когато Бенет ми каза за теб, не вярвах някой да е толкова тъп, че да позволи на оня, когото изнудва, да се мотае около него с остри ножове. Той ми отговори, че си му показала писмо, заради което трябвало да те опази жива. И щастлива. — Той повдигна вежди. — Колко щастлива те направи, Джанет?

— Не беше така — изстреля тя. — Това е гнусно.

Той отметна назад глава и избухна в смях.

— Това ли е гнусно? Използвала си убийство и изнасилване на невинно момиче, за да си оперираш носа, а да правиш секс с Бенет ти се струва гнусно?

— Тя не беше невинна — процеди Джанет през зъби.

Той замръзна.

— Какво каза?

Тя също се вцепени. Май най-сетне започваше да схваща.

— Нищо.

Той се наведе, смъртно спокоен.

— Мислиш, че е искала да я нападнат? Да я пребият, докато стане неузнаваема? Мислиш, че сестра ми го е искала? Че е молила за това? Може би полата й е била твърде къса? Може би си е лягала с всекиго?

Джанет стисна устни и не каза нищо.

— Кажи ми — настоя той, — името на сина ти в онова писмо ли е?

Тя затвори очи.

— Не — прошепна в отговор.

— Как ще се почувства, като разбере, че си продала мълчанието си?

— Няма значение. Няма да му пука. Мрази ме.

— Наистина? И защо?

— Защото не казах на полицията какво е направил.

Това го изненада.

— Сериозно? Райън е искал да кажеш на полицията?

— Така ми каза. Искал да бъде наказан, но не можел сам да се предаде. Искаше аз да го направя вместо него.

В гласа й имаше презрение, което го накара да изпита слабовато съчувствие към сина й. Но не и чак да го съжали. Райън беше отрепка, страхливец.

— А ти си отказала.

— Това щеше да съсипе семейството ни, а и без това вече не можеше да се помогне. Убиецът беше мъртъв, а онези момчета… Те имаха семейства. Бъдеще. Не можехме да кажем.

Той искрено се изненада. Огледа я и гневът му нарасна още повече. И аз имах бъдеще някога. Никой не помисли за мен или за семейството ми.

— „Ние“? Кои „ние“?

Тя отвори очи и се втренчи в него.

— Ако ти кажа, ще ме оставиш ли жива?

Истински шедьовър.

— Не.

В погледа й заблестя омраза.

— Тогава върви по дяволите — кресна му и той се усмихна.

— И Бенет така каза. След няколко пръста смекчи тона си. И ти ще направиш същото.

— Писмото ще излезе наяве — отчаяно каза Джанет. — Всички ще разберат какво е станало. Тя ти беше сестра. Ти ще си най-вероятният заподозрян.

— Не мисля така. Защото аз не съществувам.

Наведе се към нея и притисна острието на ножа към гръкляна й.

— Защото съм мъртъв.

 

 

Понеделник, 3 май, 15:20 ч.

Стиви сбърчи нос.

— Дрю би трябвало да изпрати кола за това. Смърдиш.

Джей Ди изчетка остатъците от боклук по дрехите си.

— Бил съм и по-смрадлив, докато бях в „Наркотици“. Веднъж трябваше да се правя на човек, дето от доста време не се беше къпал. Това сега не е чак толкова зле.

Беше успял да открие кутията на Бенет, затисната между два по-големи пресовани кашона.

— Искам Дрю колкото се може по-бързо да получи това. Можем да го сложим в багажника.

— Прав си. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Просто съм доволна, че това е твоята кола, а не моята.

Джей Ди отвори багажника. И въздъхна.

— Бях забравил за това.

Стиви се втренчи в купчината дрехи и спортна екипировка.

— Какво? — Огледа го преценяващо. — Да не разкарваш нещата на Мая?

От дълго време го караше да се раздели с вещите на починалата си съпруга. И той най-сетне се беше заел. Донякъде.

— Това са все мои неща. Спортни екипи, видеоигри. Намерих ги, когато чистих склада миналата седмица. Всички тези неща ги бях прибрал, преди да постъпя в армията. Ще ги даря някъде, просто досега нямах възможност.

— Видеоигри от времето, преди да постъпиш в армията? — Тя бръкна в торбата, извади няколко и се разсмя. — Никой няма да ги иска. Направо са древни.

— Това са класики — поправи я той. — Много са ценни. Колекционерите ще дадат и кътните си зъби за тях.

Стиви любопитно заразглежда игрите.

— Само стрелби. Нямаш дори Марио. — Изгледа го остро. — Игрите ли те подготвиха?

Не, отвърна наум той. Имаше огромна разлика между това да вземе на мушка жив човек и анимационен герой. Никоя игра не би могла да подготви никого за първата му истинска жертва. Нито за последната, или тези между тях. Беше ужасяващо. И оставаше с теб. Завинаги. Върна игрите обратно в торбата и опита да смени темата.

— Събрах нещата на Мая миналата година, когато обявих къщата за продажба.

Тя кимна.

— Изминал си дълъг път, Джей Ди.

Не съвсем. Беше му отнело цяла година, за да свикне с мисълта, че някой друг ще докосва вещите на съпругата му, и още една година, за да ги махне. Три години след смъртта й, въпреки настояванията на приятелите му. И още не беше срещнал някой, който да го накара да се почувства… жив.

До днес, когато Луси отвърна на погледа му и всичко се промени.

— Продължавам напред.

— Видях това в гаража — подметна тя. — Просто не се движи твърде бързо. И отвори прозорците на колата, ако обичаш.

 

 

Понеделник, 3 май, 15:40 ч.

— Е?

Луси вдигна поглед от микроскопа и видя Стиви Мазети да стои на вратата, понесла мъжки костюм за химическо чистене.

— Човешко сърце е — каза Луси. — Все още е почти замразено. От същата кръвна група като на Ръс. Ще направим ДНК анализ, за да потвърдим, но е неговото. Дрю взе кутията, проверява за отпечатъци, но не е обнадежден.

— Как е било съхранено?

— В самозапечатващ се найлонов плик, натикано в евтина пластмасова купа — като ония, в които си вземаш супа за вкъщи.

— Под път и над път — въздъхна Стиви.

— Именно затова Дрю не очаква нищо интересно.

Луси се опита да задържи поглед върху Стиви, но очите й все шареха към коридора зад нея.

Стиви леко се усмихна.

— Той идва, докторе. Не се притеснявай.

— Ама аз не…

Стиви махна с ръка.

— Дори не се опитвай.

Окачи костюма на кукичка до вратата и си издърпа стол. За момент се загледа напред, после се обърна и погледна Луси в очите.

— Приятели сме от години, Джей Ди и аз.

— Тогава е щастливец — спокойно отговори Луси. Стиви отново се усмихна.

— Той може и да не се съгласи. Джей Ди е добър човек. През последните години му беше тежко.

В гласа й имаше предупреждение, но искаше да научи повече за Джей Ди Фицпатрик.

— Защо?

— Вдовец е, съпругата му загина при инцидент преди три години.

Това я изненада. Той някак не приличаше на женен мъж. Не, че тя беше най-добрият експерт по въпроса. Ръс Бенет, веществено доказателство „А“.

Спомни си аутопсията на детето, мълчанието му и сълзите в очите му. Това беше преди две години. Побиха я тръпки. Дали не беше загубил и детето си…

— Имат ли деца?

Стиви сякаш се изненада от въпроса.

— Не. Мая не беше от хората, които искат деца.

— О…

Защо тогава той беше там оня ден? Бъди смела, Луси, попитай го сама.

Стиви я наблюдаваше внимателно.

— Прие тежко смъртта на Мая, оттогава не е бил с друга жена. Все му казвам, че трябва да започне да излиза, да се среща с хора.

— Това е трудно, след като си загубил някого, когото си обичал — тихо каза Луси, като си мислеше за снимките в сака. Загубата на брат й я беше опустошила, беше променила живота й. След като загуби и годеника си, беше имала много трудности, докато свали защитните си стени, но най-сетне беше успяла. Странно, но отърваването от годеник номер две й беше причинило по-скоро неудобство, отколкото да я съкруши. И все пак изминаха години, докато отвори отново сърцето си. Този път за Ръс Бенет. И това започна толкова добре.

Част от нея още изпитваше ужас, друга — се измъчваше от копнеж. Уморих се да бъда сама.

— Всички се лекуваме за различно време — каза Стиви. — Казвам ти всичко това, защото видях как те гледа, а и ти как го гледаш. Исках да знаеш, че е добър човек. Така че… не го наранявай, моля те.

— „Моля“ какво?

Фицпатрик изпълни рамката на вратата, помъкнал купчина сплескани картонени кутии в чист чувал за боклук. Беше махнал сакото и вратовръзката си, бялата му риза беше просмукана от пот и залепнала за ръцете и гърба му. Тъмната му коса беше загладена назад, на бузата си имаше петно мръсотия. Под почти прозрачната му риза можеха да се видят добре оформените му мускули.

Луси се опита да не го зяпа, но усилията й бяха напразни. Олеле. Тогава миризмата я застигна и тя се разкашля.

— Какво е това?

Фицпатрик я изгледа с укор.

— По цял ден правиш аутопсии, а кашляш от това?

— Свикнала съм на трупни миризми — сопна му се тя, покрила устата си с длан. — Какво е това?

— Подбрани образци от боклука на „Ий експрес“ — обясни Стиви със закачливо пламъче в очите.

— Стиви — смъмри я Дрю, който се появи зад тях. — Оставила си го да се рови в боклука?

— Ей, той се писа доброволец. Освен това има и дрехи за преобличане. — Стиви посочи към торбата от химическото чистене. — Тази вечер трябва да ида на тържеството на Корделия с неговата смрад по себе си.

— До довечера ще се е разнесла — каза Фицпатрик. — Стига си се оплаквала. Къде я искаш тая гнусотия, Дрю?

Дрю посочи един празен ъгъл, в който Фицпатрик внимателно постави уликите на пода.

— Надявам се да не е някоя гнус наистина — процеди Дрю. — Не отново.

— Онова беше гадно — съгласи се Стиви. — Но не, това си е обикновен боклук. Кутията е пристигнала при куриерите вчера следобед в кашон, който нарязали и изхвърлили в контейнера. След което всички в сградата явно са яли пица, пили бира и мятали остатъците отгоре — завърши закачливо тя. Луси стисна устни, за да не се разсмее.

Фицпатрик забеляза усилията й и се ухили.

— Няма проблеми. Можеш да се засмееш. А и след ден като днешния ти се полага.

— Целия контейнер ли се наложи да преровиш? — попита Луси и широко се усмихна.

Очите му проблеснаха мрачно и по гръбнака й отново пробягаха познатите тръпки. После той сви рамене и развали мига.

— Кой знае какво е имало в опаковъчната кутия, когато са я изхвърлили… Взех парчета, просто за всеки случай.

Луси направи гримаса.

— И сложи това в колата си?

— По дяволите, един наркоман веднъж ми оповръща задната седалка. В сравнение с онова тоя боклук си е направо чист. — Зае се да го сортира. — Ето го и кашона, Дрю. Изпратен е оттук, въпреки че оня, дето се е представил за Бенет, е твърдял, че е извън града. Ий не е обърнал внимание на местните марки. Просто е видял разписката с името на Бенет.

Стиви извади две найлонови торби за веществени доказателства, сгъната бележка и ключ.

— Не вярвам да намеря други отпечатъци, освен от Джими и чичо му, но може да опитаме.

— Ще дойдат да дадат отпечатъци, за да ги елиминираме — каза Фицпатрик. — Казахме им да питат за теб. Дрю, имаме ли нещо от апартамента на Бенет? Хайът изпрати Скинър и Мортън да го претърсят.

— Дотук разполагаме с гребен и четка за зъби за ДНК проба — отговори Дрю. — И аз изпратих екип там, но от това, което чувам, няма следи от взлом.

Стиви кимна.

— И Хайът така каза. Ще прослушаме телефонния секретар на Бенет, за да видим с кого е разговарял до последния ден, в който са го видели. Портиерът твърди, че се е качил в таксито само с куфарче, така че явно е бил примамен. След петнайсет минути ще се срещнем с Хайът. Дрю, ще можеш ли да присъстваш? Не би трябвало да отнеме много време.

— Там ще съм.

Фицпатрик се изправи и изтръска мръсотията от панталоните си.

— Луси, той иска да разговаря с теб за Бенет. Можеш да идеш със Стиви. Аз ще си взема душ, ще се преоблека и ще се срещнем там. Знаем ли нещо повече за сърцето?

— Само, че е от същата кръвна група като на Ръс, което и очаквахме.

Стиви махна на Фицпатрик.

— Трябва да побързаме, а ти още смърдиш. Иди да се почистиш. — Подаде му костюма. — Голям късметлия си, че тоя те чакаше в химическото.

— Ще се видим след петнайсет минути — каза той и тръгна, като остави Луси да съзерцава добре оформения му гръб, докато бързаше навън. Руби беше права тази сутрин. Тоя мъж имаше страхотен задник. Истински наркотик.

Не, на Луси вече не й беше студено.