Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (10)

8.

Понеделник, 3 май, 16:00 ч.

Когато Джей Ди успя да се добере до кабинета на Хайът, мястото за сядане вече беше заето. Хайът имаше само един стол за гости и Джей Ди бързо беше научил, че човек сяда в него само когато е поканен. Обикновено това бяха само офицерите.

Джей Ди не беше сигурен дали Хайът държи останалите прави, за да си знаят мястото, или се придържаше към идеята, че това съкращава времето за срещите. Плешивият мъж успяваше да постигне и двете.

— Затвори вратата, детектив — тържествено го подкани Хайът. — Очаквахме те.

Джей Ди беше дошъл точно навреме, на секундата, и не, за да впечатлява Хайът, а защото искаше час по-скоро да се върне при Луси. Беше отвърнала на усмивката му — искрена, чаровна усмивка, която беше оживила лицето й и от която сърцето му спря. В нея беше настъпила някаква промяна във времето между гаража и лабораторията на криминолозите. Не знаеше какво точно, а и не беше сигурен дали го интересува. Знаеше само, че тази жена го привличаше все по-неудържимо.

Затвори вратата на Хайът и веднага усети студенина. Нещо ставаше. Стиви и Дрю бяха там, заедно с Елизабет Мортън и Фил Скинър — другите детективи, прикрепени към случая.

За негова изненада Луси седеше на стола за гости, обърната с лице към групата. До нея стоеше помощник-прокурорът Дафни Монтгомъри, с която Джей Ди още не се беше срещал лично, само бяха разговаряли по телефона. Дафни беше на около четирийсет, с дълга руса коса, в яркорозов костюм и къса пола, която разкриваше чудесни крака. Носеха се слухове, че някога била танцьорка във Вегас, а тя не правеше нищо, за да опровергае клюките. Джей Ди много я харесваше. Дафни беше оптимистка в свят на професионални песимисти.

В момента обаче беше намръщена. Хайът седеше зад бюрото си с неразгадаемо изражение. Лицето на Луси също не издаваше нищо. Погледна го, сякаш търсеше отговори, с каквито той не разполагаше.

— Какво става? — запита Джей Ди шефа си. — Мислех, че искате да зададете на доктор Траск няколко въпроса, свързани с доктор Бенет.

— Това и правя — отговори Хайът. — Само че не я питам това, което си мислиш.

Джей Ди отвори уста, за да протестира, но Стиви го спря с натрапчив предупредителен поглед и поклащане на главата. Кръстоса нервно ръце. Това никак не му допадаше.

Хайът забеляза мълчаливия им „разговор“ и се изправи. Сега само Луси остана седнала и изглеждаше още по-ядосана. Джей Ди успя да свърже нещата. Хайът беше известен със склонността си към парадиране и нямаше почти никакво съмнение, че това е поредният му звезден час.

— Лейтенант Хайът — каза Луси с равен, напрегнат глас. — Бях останала с впечатлението, че вече не съм заподозряна за убийството на Ръсел Бенет.

— Алибито ви е проверено. Но след като инспекторите пожелаха да присъствате при уведомяването на семейството на жертвата, реших, че трябва да знам повече за вас. — Повдигна арогантно вежда. — Май сте криели някои тайни, доктор Траск.

На Джей Ди му се стори, че очите й проблеснаха, но беше толкова бързо, че нямаше как да е сигурен.

— Нямам тайни, лейтенант — студено отрече тя. — Бях откровена с инспекторите ви. Разказах им, че съм се срещала с жертвата за кратко и че съм му счупила носа.

Хайът кимна.

— Преди пет години, да. Говоря за преди това. Например за август, преди четиринайсет години.

Трябваше й малко време, за да възвърне самообладанието си.

— Нямам нищо за криене, лейтенант.

— Не мисля така — сухо каза Хайът. — На инспекторите Мортън и Скинър им отне по-малко от час, за да се доберат до това. Госпожа Монтгомъри намери записките от съда за още по-малко време.

Челюстта на Дафни Монтгомъри се стегна, Мортън затвори за миг очи, Скинър поклати глава и Джей Ди осъзна, че каквото и да ставаше в момента, те не бяха искали да се стига дотук.

Луси вдигна ръце нагоре в презрителен жест, после ги постави в скута си.

— Значи знаете всичко. Всичко друго, което бих могла да ви кажа, би било просто… излишно.

Хайът приседна на ръба на бюрото си близо до Луси, съвсем преднамерено навлизайки в пространството й.

— Хайде, задоволи любопитството ми — подкани я той. — Разкажи ми със свои думи какво точно е станало.

Тя посрещна погледа му с изправена глава. Гласът й беше спокоен, ръцете в скута й — здраво стиснати.

— Бях арестувана, обвинена, изправена пред съда и оправдана. Обвиненията бяха оттеглени и досието ми беше заличено.

Джей Ди погледна към Стиви, тя не беше по-малко стресната от него. Хайът обаче не изглеждаше изненадан. Вместо това на лицето му се появи лека усмивка.

— Стегнато изложение, докторе — отбеляза той. — Бих искал малко повече плънка.

— Не ви дължа обяснения — ледено каза Луси. — Може ли да тръгвам?

— Можете, но във ваш интерес е да останете — отговори Хайът. — Било е катастрофа, нали?

Тя мълчаливо кимна.

— Лейтенант, аз…

— Годеникът ви е бил убит — прекъсна я Хайът. — Нали?

Била е сгодена. Разбира се, че бе имала връзки. И той също беше имал. Беше женен, за бога. И все пак не му хареса. Смъртта на годеника й още й причиняваше болка, ясно се четеше на лицето й. Луси затвори очи и се опита да си възвърне присъствието на духа.

— Да — каза и отвори очи. — Това няма никакво отношение нито към този случай, нито към някой от вас. Имах много дълъг ден. Сега си тръгвам.

Понечи да се изправи, но Дафни я натисна обратно към стола.

— Луси, подходът на лейтенанта е жесток. — Дафни впи поглед в Хайът, докато казваше това, и на Джей Ди му се прииска да изръкопляска. — Но трябва да останеш, захарче. А ти, Питър, трябва да стигнеш до проклетата същина.

Хайът не скри раздразнението си.

— Благодаря ви, госпожо Монтгомъри — каза нервно и се обърна към Луси. — Разкажете ми какво е станало, доктор Траск. Ако наистина нямате нищо за криене.

За пореден път Луси се бореше да запази самообладание.

— Добре. Но няма да седя тук, сякаш съм на подсъдимата скамейка. Била съм там, знам какво е.

Изправи се, оправи полата си и отиде до прозореца, след което се обърна с лице към останалите.

— Бяхме само двамата. Бях пила чаша вино, той — далеч повече. Опитах да взема ключовете му, но той ме избута от колата. Минута по-късно чух сблъсък и хукнах натам. Беше излетял през покрива — колата беше кабриолет, и вече беше мъртъв, но беше блъснал друга кола.

— В която двама души са пострадали — внимателно допълни Дафни.

Луси кимна вдървено.

— Да, майка с дете. Майката беше в критично състояние, детето беше само с натъртвания, но затиснато от седалката на колата, което всъщност го беше спасило. Втурнах се да помагам, но поради недоразумение ме обвиниха, че аз съм шофирала. Бях съдена за катастрофата и за смъртта на годеника си. Уликите доказаха твърденията ми, че не съм била в колата по това време, и ме оправдаха. Това е всичко.

Хайът се усмихна кисело.

— Не мисля, но ще оставим нещата така, засега. За протокола, нямах намерение да ви карам да се чувствате сякаш сте на подсъдимата скамейка. Опитвах се да съм любезен.

Луси го изгледа озадачена.

— И така, да стигнем до същността, Питър — подкани го Дафни, натъртвайки всяка дума. — Папката.

Луси се огледа объркано.

— Каква папка?

— Каква папка? — едновременно с нея попитаха Джей Ди и Стиви.

— Папката, която намерихте в апартамента на Бенет като претърсвахме — обясни Елизабет Мортън. — Беше на бюрото му. Отнася се до вас, доктор Траск.

Хайът се пресегна и издърпа една дебела папка от рафта.

— Това са копия — обясни и я подаде на Джей Ди.

Джей Ди остави папката на бюрото и се зае да я разглежда. До него Луси също следеше страниците.

— Боже мой — прошепна тя. — Но какво е това?

— Изглежда вътре е събрано всяко нещо, което някога си правила — каза й Джей Ди, докато прелистваше страниците. — Записки от колежа, статии за ареста ти и за делото, преместването ти в Балтимор. Всичко.

Тя надникна през рамото му.

— Не, не всичко. Протоколите от делото ми са тук, но за присъдата няма нищо. — Обърна се и изгледа Елизабет Мортън. — Вие ли сте я махнали?

— Не — отрече Елизабет. — Натъкнахме се на протокола от делото и извикахме Дафни да го види.

— Бях тук в случай, че открият някакви лекарски записки — каза Дафни, когато Луси я погледна объркано. — Трябва да пазим поверителността между лекар и пациент. Всички се обадихме тук-там и бързо изровихме историята. Веднага установихме, че си била напълно оправдана във връзка с катастрофата.

— Тогава за какво е всичко това? — запита тя. Гласът й затрепери от гняв. — Защо издевателствахте над мен?

Хайът седна зад бюрото си.

— Исках да съм сигурен, че наистина нямаш нищо за криене. Ако беше омаловажила ролята си, или беше отрекла това да е ставало, тогава нямаше да одобря участието ти в случая. Но ако не друго, успя да накараш нещата да изглеждат още по-зле.

— По-зле от кое? — запита Стиви.

— По-зле, отколкото й се полагаше — критично отговори Дафни.

— Значи, участвам? — попита Луси. — И на какво дължа тая чест?

— Помолих го да ни бъдеш водач — обясни Стиви. — Бенет продължава да е свързан с родния си град… с твоя роден град. Искахме да ни помогнеш.

— Но ако той те е изнудвал, не бих могъл да го позволя — каза Хайът. — Ти обаче беше откровена за всичко. Няма опасност от изнудване.

Пребледнялото лице на Луси почервеня от гняв.

— Хубаво, че го знам. А ако откажа?

Хайът сви рамене.

— Днес някой е оставил нещо в колата ти. Мислех си, че ще искаш да заловим този човек.

— Все едно дали ти харесва, или не, ти си ключът към това — тихо каза Джей Ди. — Този убиец те е избрал. И ти се кълна, че двамата със Стиви не знаехме за това.

Луси леко кимна.

— Вярвам ви. Благодаря.

Вече по-спокоен, той се обърна към Мортън и Скинър.

— Това единствените документи ли са? Или има и други, за останалите жени?

Думите му накараха Луси да трепне.

— Останалите жени?

— Поне четиресет за пет години — каза Стиви. Луси отново трепна.

— Каква е връзката с родния ми град?

— Поне три от вас са от Андерсън Фери — отвърна Джей Ди. — Проверяваме останалите от списъка.

— Три от нас? Гуин, аз и коя друга?

— Бранди Бенет — отговори той. Луси ококори очи.

— Бранди Бенет да е от Андерсън Фери? Не може да бъде.

— Не знаеше ли? — попита Хайът.

— Не. Тя е по-млада от мен и Гуин. Как е бащиното й име?

Стиви провери бележките си.

— Стакхауз.

— Сещам се за семейството. Имаха много деца. Но не познавам никого от тях.

— Има ли документи за другите жени? — попита отново Джей Ди.

— Не намерихме — отговори Елизабет. — Само за доктор Траск. За какво му е трябвала папка с документи за нея?

— Лесният отговор не ми харесва — каза Джей Ди. — Защото е счупила носа му. Но бих запитал, защо сега? Статиите са взети от вестника на Андерсън Фери едва преди три седмици. Открихте ли нещо в апартамента?

— Нищо, което да говори за взлом. Взехме кредитната му карта и банковите извлечения. Плащал е огромна издръжка на първата си съпруга.

— А местопрестъплението, Дрю? — обади се Хайът.

— Взехме отпечатъци от следите, които намерихме в тревата — отговори Дрю. — Следите са от колелата на инвалиден стол, както си помислих в началото. Но не открихме стола.

— Не го е закопал, след като е нагласил тялото — каза Стиви, — но да бута празна количка из парка звучи рисковано. Ако някой го е видял, ще се сети.

— Може да е избягал, като е седял в количката — отбеляза Дрю. — Но пък няма следи, които да говорят за това. Трябва да е карал по същия път чак до паркинга… или е скрил количката в някой от ония апартаменти.

— Няма ли наблюдателни камери на паркинга? — запита Хайът.

— Никоя не работи — отговори Дрю. — Охранителната система на кооперацията ви за нищо не става, доктор Траск.

Луси кимна, но не каза нищо.

— Ами тялото, доктор Траск? — продължи разпита Хайът.

— Засега разполагаме единствено с нараняванията, за които докладвах. — Гласът й беше студен. Явно не се беше трогнала от обясненията на Хайът, все още беше много ядосана. — Чакаме ДНК пробата да потвърди, че това наистина е Ръс Бенет.

— Настоящата му съпруга, Бранди, потвърди за белега и за счупената кост — каза Стиви.

— Той е — изръмжа Хайът. — Мулхаузър ми се обади. Говорил с ортопеда на Бенет, който потвърдил, че нашият пластичен хирург е имал точно такова счупване на ръката. Ще направим ДНК анализа просто за да сме изрядни, но можем да сме уверени, че Бенет е мъртъв.

— Тялото му е било замразено — каза Джей Ди. — Трябва ни списък с местните консервни фабрики с фризери. Убиецът трябва да е имал достъп до голям фризер.

— Двамата със Скинър ще се заемем — отзова се Елизабет Мортън.

— А аз ще осигуря човек, който ще провери жените от списъка на Бенет — обеща Хайът. — Някоя от тях може да е имала причина да го направи. Какво знаем за първата му съпруга?

— Преди пет години е имала мотив, когато й е изневерявал — обясни Джей Ди. — Но защо да го убива сега? Плащал й е огромна издръжка.

— Тя е дребна жена, не би могла да премести тялото — добави Луси.

— Ще се срещнем с нея, преди да отидем при родителите му — каза Стиви. — Да я уведомим и да проверим. — Погледна Дафни. — А кабинетът на Бенет? Имаме ли разрешително, за да огледаме и там?

— Грейсън се е заел с това — отговори Дафни. — Там е по-сложно, отколкото в апартамента. Ще ви се обадим, когато съдията го подпише. Питър, ако пак ти се прииска да въртиш Луси на шиш за разни глупости, веднага ще дойда — каза тя на Хайът, който не скри раздразнението си.

Уважението, което Джей Ди изпитваше към Дафни, се увеличи десетократно.

— Всички знаете какво да правите — сприхаво обяви Хайът, след като Дафни изчезна сред облак парфюм с аромат на гардения. — Залавяйте се за работа. Мазети и Фицпатрик, вие останете. И затворете вратата.

— Чакай ме отвън — тихо каза Джей Ди на Луси. Изчака я да излезе, затвори вратата и спокойно погледна Хайът.

— Това беше тест, нали? Не само за доктор Траск, но и за нас.

— И го преминахте — каза Хайът. — Едва. Ти — посочи той Стиви — се справи добре. А ти, Фицпатрик, си луда глава и се оставяш емоциите да те подведат. Използвай главата си, за да решиш случая, и нямам предвид тая, дето вече си я ангажирал. А сега се заемайте за работа. Ще се видим в осем сутринта.

Майната ти. Луси вървеше към дамската тоалетна, свила ръце в юмруци, прекалено вбесена, за да мисли за нещо по-различно от „Мамка ти, Хайът“. Само това беше успяло да й помогне да удържи гласа си спокоен там вътре и тя го направи единствено заради Фицпатрик, който изглеждаше не по-малко бесен на шефа си от самата нея. Хайът беше манипулирал миналото й за собствена изгода.

Използвай ме. Изпитай ме. Изкарай наяве всичките ми мръсни тайни. Мамка ти, Хайът.

— Луси, скъпа, чакай.

Беше Дафни. Луси трябваше да се насили да спре. Пое си дълбоко дъх, за да не бъде груба с помощник-прокурора, която ценеше от първия път, когато свидетелства по един от случаите й. Тази жена беше умна, дръзка и използваше южняшкия си акцент, за да успокоява хората и понякога да ги подтиква да я подценяват. И тогава, ако бяха виновни, тя ги заковаваше.

Засега Луси и Дафни печелеха с три от три. Три случая дотук и три присъди. Дафни Монтгомъри беше новачка, но беше добра.

Дафни обви раменете й с ръка.

— Добре ли си, сладурано?

Думите й натъжиха Луси. Никой не ме е наричал така от дълго време.

— Да, добре съм.

— Исках само да те уверя, че никой не харесва оня дръвник Хайът. — Дафни се ухили, когато Луси неохотно се засмя. — Виждаш ли, знаех си, че мога да те накарам да се усмихнеш. Сериозно, Мазети и Фицпатрик нищо не знаеха. Знаеш това, нали?

— Да. Просто не разбирам той защо го направи.

— Ами, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, той с всички се държи така. Не го приемай лично.

— Шегуваш се. Защо му се позволява да се държи по този начин?

— Защото Хайът е добро ченге. Виж, никой от нас не одобри начина, по който той се държа вътре. Сигурна съм, че Джей Ди искаше да го удари по плешивата глава. Но е добре, че се сдържа. Това беше изпитание колкото за него, толкова и за теб. И това го разбра, нали?

Луси я изгледа.

— Че за какво му е да изпитва детектив Фицпатрик? Защо беше всичко това?

— Е, аз също не знаех, докато Джей Ди не влезе в стаята и не те погледна.

Припомни си думите на Стиви.

— Как ме е погледнал?

— Сякаш единствено ти си от значение. Ако се беше втурнал да те защитава, щеше да бъде отстранен от случая. За твое добро се радвам, че успя да се сдържи. Имаш нужда от него. Ако и една десета от онова, което съм чувала за него, е истина, няма да намериш по-смел полицай. — Дафни побутна устните й с палец и я накара да осъзнае, че се е намръщила. — Освен това, той е готин. И в момента върви насам по коридора.

— Благодаря, Дафни. Оценявам това.

— Знам — меко отвърна Дафни. — И трябва да намериш друг начин да разказваш оная своя история, захарче. Както говориш, звучиш едва с една идея по-невинна от Ма Баркър^[1].

— Това на никого не влизаше в работата — изсъска Луси и усети как гневът й отново кипва.

— Права си, така е. Но сега е различно, защото някакъв убиец се е заинтересувал от това. Така че помогни на Джей Ди и Стиви да го намерят, за да мога да го затворя завинаги.

Луси си пое дъх.

— Добре. Благодаря ти.

Почувства се по-спокойна.

— Добро момиче. Ето номерата на мобилния и домашния ми телефон — Дафни пъхна визитката в джоба й. — Обади ми се, ако имаш нужда. Сериозно говоря.

Завъртя се така, че да проследи приближаващите се Фицпатрик и Стиви.

— Де да бях на твое място, малката. Тоя мъж не е за изпускане.

И наистина си беше така. Чар, сексапил, мъжественост… Спокойно можеше да се снима за корица на списание.

— Може би трябва дълбоко да си поемеш дъх и да започнеш да живееш — прошепна й Дафни. — Чувала съм, че е полезно. Трябва да тръгвам. Обади ми се.

Потупа я по ръката и се отдалечи.

Фицпатрик застана съвсем близо до нея и извади ръце от джобовете си. Искаше му се да я прегърне и успокои.

— Извинявай — простичко каза той. — Това не трябваше да става.

— Вината не е твоя — оправда го Луси. — А ти издържа ли теста?

— Горе-долу. Стиви е звездата, а аз чиракувам. Готова ли си да тръгваме? Трябва да посетим първата съпруга, а после да потеглим към Бей Бридж при семейство Бенет.

Отивам си у дома. На Луси й се прииска да се прибере вкъщи, но дължеше много на семейство Бенет. Синът им беше мъртъв. Имаха нужда от подкрепа, от човек, на когото да могат да разчитат.

— Трябва да взема багажа си.

— Ще се срещнем в дома на първата госпожа Бенет — каза Стиви. — Отивам да взема списъка с приятелките на Бенет от секретаря на Хайът, за да може тя да ги види. Ще ти направя копие, Луси.

— Защото съм местният ви водач — сухо изтъкна тя. — Нали знаете, можехте просто да попитате. Щях да съм щастлива да помогна, особено след като — както отбеляза и Хайът — убиецът остави подарък в колата ми.

— Не беше уговорено предварително — въздъхна Стиви. — Хайът каза, че първо иска да разговаря с теб. Нямах представа, наистина. И двамата съжаляваме.

Луси внимателно ги огледа.

— Не попитахте какво наистина се е случило.

— Защото това си е твоя работа — изтъкна Джей Ди. — Достатъчно ти се събра за един ден.

— И денят още не е свършил — добави Стиви. — Ще се чакаме там.

Помаха с ръка и тръгна, като за пръв път остави Луси сама с Джей Ди.

Не, не беше истина. Бяха сами и оня път в залата за аутопсии, когато той се беше разплакал.

— Каква беше връзката ти с онова дете? — директно попита Луси, преди да се разколебае.

Очите му се разтвориха широко.

— Моля?

— Преди две години присъства на аутопсията на едно дете…

Той се почувства неудобно.

— Не го познавах — отговори той толкова тихо, че на Луси й се наложи да се приближи, за да го чуе. — Намерих момичето мъртво на улицата.

— Никой друг не дойде. Родителите й не се появиха, за да разпознаят тялото. Никой нямаше.

— Именно затова аз бях там. — Внимателно хвана лакътя й. — Хайде, да вземем багажа ти.

Отидоха заедно до криминологията, където беше прибрала багажа си. Фицпатрик понечи да вземе куфара и сака, но тя задържа сака с калъфа за цигулка.

— Аз ще взема това.

Фицпатрик вдигна тежкия куфар така, сякаш беше лек като перце.

— Да тръгваме тогава.

Мълчаливо стигнаха до колата, той отвори багажника, а Луси се наведе и подуши.

— Още смърди.

— Може да сложим багажа на задната седалка.

Тя сбърчи нос.

— Където повръщат наркоманите?

Той се разсмя и трапчинката му се показа.

— Онова беше в колата, която карах, докато бях в „Наркотици“. В тази кола още никой не е повръщал.

Подреди багажа й на седалката до купчина стари дрехи, после й смигна.

— Поне доколкото знам. Всичко може да е ставало, преди да взема колата.

— Ха-ха — каза тя и се изненада, когато той галантно й отвори предната врата, за да се качи. Джей Ди Фицпатрик несъмнено беше мъж с добри обноски, което би направило още по-интересна играта му на лошо момче. А това, че се правеше на лошо момче, въобще не подлежеше на съмнение.

Мисълта за това я възбуждаше. Много. Проклятие.

Той не каза нищо повече. Подкара на североизток, извън града. Очакваше ги поне половин час път и тя внезапно се почувства изнервена. Денят се беше оказал изтощителен и както каза и Стиви, още не беше свършил.

— Стиви защо тръгна отделно? — попита тя.

— Тази вечер дъщеря й завършва детската градина и ще има тържество. Можем да се забавим, а тя не иска да го пропусне.

— Завършва детската градина? И такова нещо ли има?

Той кимна и тъжно се усмихна.

— Да, голяма забава.

— Мислех, че нямаш деца — изтърси тя и веднага й се прииска да върне думите си обратно.

Той я изгледа.

— Разпитвала си за мен?

Усети как бузите й пламват.

— Да.

— Добре. — Отново я изгледа, този път задържа погледа си малко по-дълго. — Присъствах, когато синът на Стиви завършваше детската градина. — Изкашля се. — Познавам Корделия откакто се роди. Иска ми се да можех да съм там тази вечер, но и без мен ще има достатъчно хора от семейството. — Подаде й портфейла си. — Ето снимката й.

Луси колебливо отвори портфейла, чувстваше се неудобно, но притеснението се изпари, когато видя едно сладко усмихнато момиченце.

— Прекрасна е.

— И щастлива — каза той малко свирепо. — Стиви е добра майка.

Луси си спомни разказа му за детските години и се запита дали не му е липсвало и щастие. Или добра майка. Искаше й се да го попита, но той бе уважил мълчанието й за процеса, така че и тя трябваше да му отвърне със същото. Ако той искаше да говори, щеше да го направи.

Върна му портфейла и той го пусна в джоба си.

— И така, какви са отговорностите ми като ваш местен водач? — запита тя.

— Да държиш очите и ушите си отворени, да ни казваш, ако хората, с които разговаряме в Андерсън Фери, имат някакви връзки, които не са очевидни.

— Отдавна не живея там. Сигурно има много хора, които не познавам.

— Но все пак знаеш достатъчно. Знаеше например, че майката на Бенет наскоро е преживяла инфаркт.

Луси беше забравила за това, но той беше полицейски инспектор, не биваше да го забравя. Вниманието към детайлите беше част от работата му.

— Защото разговарям с нея по телефона и я придружавам, когато има час при лекар в града. От години не съм се връщала в Андерсън Фери.

Той отново я измери с поглед.

— Защо?

Тя се поколеба, после сви рамене.

— Вече нищо не ме свързва с това място.

— Нямаш ли семейство?

Този път тя не се поколеба.

— Не. Нямам.

— Съжалявам.

— Всичко е наред. — Макар че всъщност не беше. — Ами ти? Твоето семейство?

— Никой, за когото да говоря.

Значи правилно беше предположила.

— Уважавам това, инспекторе.

— Джей Ди — поправи я той. — Името ми е Джей Ди.

— Някакво съкращение?

— Джъст Дезъртс^[2] — безгрижно отвърна той.

— Нищо чудно, че не си казваш името — сухо каза тя. — И аз нямаше да си го казвам, ако ме бяха кръстили така.

Това го накара да се засмее.

— Джей Ди са просто инициали. Не означават нищо.

Тя не му повярва, но остави нещата така.

— Добре. Но все още не си отговорил откровено на първия ми въпрос. Защо съм тук? Не мисля, че ще мога да помогна с нещо в Андерсън Фери. Така и не ме питахте кого познавам там.

— Нали ти пожела да дойдеш, да си с нас, когато уведомяваме семейството.

Луси огледа профила му и видя, че той внимава да не я погледне. Един мускул потрепна на стегнатата му челюст.

— Страхуваш се — отбеляза тя. — За мен. Нали?

— Ами ти? Не се ли страхуваш? — парира я той. — Защото ако е така, определено трябва да започнеш да го правиш.

Тя замълча, а после разбра.

— Ти да не си ми телохранител?

— Не. Не съм бодигард. — Каза го все едно, че четеше от книга. — Просто приеми, че си наш консултант. Без да ти се заплаща, разбира се. Даряваш от времето си от добро сърце, от желание да подкрепиш общността и за да хванем оня психопат, който изпрати в колата ти… знаеш какво.

— Разбира се — измърмори тя. — Вашият местен водач.

Сега той я изгледа.

— Искаш да напуснеш ли?

Образът на малтретираното тяло на Ръс изникна пред очите й. И римската единица, изгорена на гърба му. Фицпатрик и Стиви бяха манипулирали системата, за да осигурят безопасността й.

— Не. Мисля, че нещата така ми харесват, няма да споря с вас. И ще бъда най-добрият местен водач, за когото можете да мечтаете.

— Добре. А сега може ли да те попитам нещо?

Луси се стегна.

— Да, кажи.

— Имаш ли връзка с Томас Торн? Имам предвид романтична.

Тя премигна.

— Не — отговори твърдо. — Само добри приятели. Напълно различни сме. Томас си има истински харем…

— Добре. Имаш ли връзка с някого?

— Не.

— А би ли искала?

Луси отново го погледна. Той е също толкова нервен като мен. Беше очаквала самоувереност, важност, но не и притеснение. Може пък да не беше толкова опасен, колкото си мислеше.

Не, Луси. Опасен е. За теб е опасен. Кажи му „не“. Просто му кажи „не“.

— Може би. Зависи.

— От какво?

Мисли, момиче. За убиеца, който вероятно следи всяка твоя стъпка. Не ти трябва Джей Ди Фицпатрик да те разсейва, на него също му е необходима максимална концентрация.

— Луси? — подкани я той, когато тя не отговори. — От какво ще зависи?

Тя тихо въздъхна.

— Ами, като за начало, от това дали някакъв убиец не ме е белязал като номер две в списъка си.

 

 

Понеделник, 3 май, 17:00 ч.

Той вдигна лице и остави вятъра да го охлади. После погледна надолу в краката си. С Джанет Гордън беше свършено. Надяваше се адът да е по вкуса й, защото именно там я беше изпратил. Умря красиво, с много писъци, ридания и молби.

Точно както се беше надявал. Обърна „Сатисфекшън“ към брега. Щеше да се погрижи за безполезното й сърце като се върне във фабриката си. Вятърът клатеше яхтата силно, а той имаше нужда от стабилна ръка. Сега циментовият под щеше да се почисти по-лесно. Вече имаше опит с Бенет — изтръгването на човешко сърце дори след смъртта произвеждаше много повече кръв, отколкото човек би предположил.

Само че първия път не беше помислил за това и почистването на „Сатисфекшън“ след убийството на Бенет му беше отнело часове и тонове белина, което нямаше как да е добре за полираното твърдо дърво на палубата или за морските животни в залива. Така че сега планираше всичко отрано.

В една от стаите, предназначени за чистене на риба, беше приготвил миеща прахосмукачка, която щеше да се справи с кръвта, докато реже. Щеше да има достатъчно време да приготви тялото, преди да изпрати Джанет.

Нямаше нужда да я замразява. Замразяването на Ръс в оня голям фризер беше забавно. Вид експеримент, просто да види как става. Момчетата и техните играчки. Но Джанет щеше да издържи, докато дойде времето за срещата й с Луси Траск тази вечер. За щастие жената беше изцяло подвластна на навиците си. Така че ако Луси реши да се придържа към добрите си стари навици, той знаеше точно къде може да я открие. А след това тя щеше да намери Джанет.

После щяха да надойдат ченгетата и да настане голяма врява. Втората жертва, така щяха да си кажат. Сериен убиец, щяха да се завайкат. А медиите щяха да пощуреят.

Щеше да е лесно да идентифицират госпожа Гордън. Беше оставил гърдите й. Поне донякъде. Лесно щяха да намерят серийните им номера, което отново щеше да ги отведе до Бенет. Райън щеше да се появи незабавно… ако не заради друго, то поне да се увери, че наследството му е било поддържано добре.

Разбира се, банковите сметки щяха да са изчистени. От мен.

Райън нямаше собствени пари, бедничкият. Мама Джанет го беше държала на къса финансова каишка, отпускайки му съвсем незначителни суми, с които едва успяваше да задоволява метадоновото си пристрастяване. Щеше да се върне на изток и то бързо, но не и преди да поиска парите. И може би една от причините щеше да е, за да се увери, че мама наистина е мъртва. А аз ще чакам.

— Кофти, че така те е прецакала, Рай — измърмори той. — Защото дори да те оставя жив, което няма да направя, щеше да се наложи да обясняваш на ченгетата за извършеното от теб.

Защото убийството нямаше ограничителен статут.

Приклекна до мъртвата Джанет и я вдигна за гърлото.

— И така, госпожо Гордън? Никакъв шибан ограничителен статут. „Ама аз не съм направила нищо“ — изимитира я той и я метна настрани. Изправи се и изтупа дънките си. — Не, не си. Затова го направих аз.

Взе пакета цигари от масата до инструментите, беше останала една цигара. Купил беше този пакет специално за Джанет. „Вирджиния слимс“. Оставяха по-малки следи при изгаряне, което му беше от полза, тъй като гърбът й беше много по-тесен от този на Бенет. Беше използвал всички цигари без една, за да прогори „L“ върху кожата й.

Беше изкрещяла доста полезна информация — паролата за банковата й сметка, номера на мобилния телефон на сина си, името на адвоката си — оня, който съхранява писмото с признанието й. И всичко това можеше да се окаже много полезно.

Запали последната цигара и дръпна силно. Имаше време за една цигара, преди да потегли обратно.

 

 

Понеделник, 3 май, 17:00 ч.

Фицпатрик свирепо стискаше волана, свил устни след хладнокръвното изявление на Луси.

— Няма да ставаш втора жертва на никакъв проклет убиец, Луси. Това няма да стане. Няма да го позволя.

Ето я увереността, която очакваше. Беше загрижен за нея, без значение дали тя желаеше да започне връзка с него. Беше напълно сигурен и в полицейските си задължения. И това, че е неин пазител.

— Добре е да го знам — тихо каза тя.

— Така че, кажи ми от какво зависи обвързването ти с мен. Ако обичаш.

Това „ако обичаш“ я обезоръжи.

— Не мисля, че ще разбереш, ако ти кажа.

Издайническият мускул на челюстта му отново заигра.

— Ами опитай.

Луси се загледа през прозореца към трафика по магистралата, докато търсеше отговор. Най-накрая се спря на истината.

— Ще зависи от това колко си вълнуващ.

Това го накара да замълчи за момент.

— Не разбирам.

Луси му се усмихна мрачно.

— Виждаш ли? Казах ти. — Събра смелост и се обърна да го погледне. — Нося големи беди, Джей Ди. Съветвам те да продължиш нататък.

Той се намръщи, но не каза нищо, и тя се почувства разочарована. Искаше й се да отговори, да спори, да настоява. Да, беше мил, но инстинктът й подсказваше, че е просто търсач на вълнения.

И тя щеше да се превърне в такава. Отново. Което не можеше да стане. Отново. Хайът всъщност й беше направил услуга, изравяйки смъртта на Хийт и делото й. Това беше кофата ледена вода, която й беше необходима, за да я върне към реалността.

Луси с изненада установи, че Фицпатрик излезе от магистралата няколко изхода по-рано.

— Къде отиваш?

Изражението на лицето му беше мрачно. Махна с ръка напред.

— Там.

„Там“ се оказа бензиностанция на края на изхода, но вместо да влезе в нея, той зави зад сградата и паркира колата. Пъхна ключовете в джоба си, излезе, мина от нейната страна, отвори вратата и разкопча колана й.

— Какво… — единствено успя да каже тя, преди Джей Ди да я стисне за раменете и да я изправи на крака. Сърцето й препускаше лудо.

— Това достатъчно вълнуващо ли е за теб? — изръмжа той, преди да зарови пръсти в косата й, миг, преди устните му да се доближат до нейните.

Разумът й я напусна. Да. Моля те. Още. Беше толкова секси, горещ, ненаситен… Ръцете й бяха на гърдите му, после около шията му, докато той я притискаше към колата. О, боже… Страстно впи устни в нейните, изгаряше дъха й, накара я да стене. Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й, сграбчиха бедрата й. Луси се изправи на пръсти, проклинайки тясната пола, която й пречеше да увие крака около кръста му.

Наркотик. Този мъж беше наркотик. Тя отдръпна устни. Ето защо не трябва да се обвързваш. Дори за малко. Това е като алкохолика, който пие „само едно малко“. Не можеш. Без „може би“. Просто не.

— Достатъчно вълнуващо ли е за теб? — повтори той, много по-спокойно.

— Прекалено — прошепна тя, все още обвила ръце около шията му. Трябваше да се отдръпне, да го изблъска настрани, но не можеше. Той беше твърде добър. Караше я да се чувства твърде добре. Жива. Уморено облегна чело на гърдите му.

— Прекалено.

— Би трябвало да се извиня — грубо каза той, — но не съжалявам. Исках да направя това още от сутринта.

— Винаги ли правиш това, което искаш? — попита тя с лека горчивина.

— Не, ни най-малко. И оставам с впечатлението, че и при теб е така.

Прав беше. Луси преглътна тежко, изпълнена с копнеж.

— Какво правиш в свободното си време?

— Моля?

Тя повдигна глава и го погледна в тъмните очи.

— Свободното си време. Как го прекарваш?

Челюстта му се стегна.

— Питаш ме дали имам връзка? Защото ако си мислиш, че мога да правя това, когато… Няма да съм по-добър от Бенет.

— Не. Стиви ми каза, че не си се обвързвал, след като си загубил жена си.

Очите му се присвиха.

— И какво още ти каза Стиви?

— Че си добър човек. Добър приятел.

Гневът му се разпиля като мъгла.

— О!

— Трябва да знам, Джей Ди — настоя тя. — Моля те. Свободното ти време.

— Нямам много свободно време. Спя. Понякога тренирам в почивните дни.

— Какво тренираш?

Моля те, кажи, че е нещо нормално. Нещо безопасно.

— В момента малко бейзбол. През есента — футбол. Защо?

Това беше нормално. Американско. Мога да го направя. Мога да седя в публиката и да викам за него, без да го загубя. Надяваше се.

— Просто исках да знам.

Той я изгледа настойчиво.

— Не разбирам.

— Знам — прошепна тя. Най-накрая ако това проработеше, щеше да му каже. Трябваше. Но засега, в този миг, той я държеше в обятията си. Беше й топло, приятно, а тялото й копнееше. Беше минало много, много дълго време. Изправи се на пръсти и притисна устни до неговите в лека, нерешителна целувка.

За около пет секунди. След това той я целуна — жадно и страстно. Ръцете му останаха на бедрата й, но хватката му стана по-здрава, сякаш усилието да се сдържи му струваше много. Най-сетне отдръпна устните си от нейните.

— Трябва да тръгваме — прошепна той. — Имаме работа.

— Знам — също толкова тихо му отговори тя.

Джей Ди я придружи до колата, внимателно я настани и отново подкара към магистралата.

— За протокола, за в бъдеще ето така искам да прекарвам свободното си време.

Отново беше станал нервен.

— Няма да споря с теб за това.

Погледна я и се усмихна криво.

— Добре е да го знам. Почти стигнахме къщата на госпожа Бенет. Кажи ми всичко, което си спомняш за нея.