Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (20)

18.

Вторник, 4 май, 13:50 ч.

Стиви и доктор Берман ги очакваха пред шерифството. Луси беше преметнала сака си на рамо. Не пожела да го остави в колата от страх да не се забърка в още някое престъпление. Джей Ди не можеше да я вини.

— Значи вие сте доктор Траск. Много съм слушал за вас — каза Берман с усмивка.

— Приятно ми е да се запознаем. Сигурна съм, че Стиви ви е предала разговора с инспектор Фицпатрик. Какво мислите?

— Мисля, че вие сте нашият ключ, детето ми. Мисля, че брат ви и приятелите му са знаели или са направили нещо, заради което са се страхували. Може някой да отмъщава на вас вместо на брат ви, или да сте се замесили, макар и неволно. — Берман хвана ръката й и огледа гривната. — Брат ви често ли ви правеше подаръци?

Лицето й пламна и тя погледна Джей Ди.

— Мислите, че не е била за мен?

— Не съм казал това.

— Но го мислите, а също и инспектор Фицпатрик. — Пое си дълбоко дъх. — Предполагам, че ще открием истината.

Луси и Берман заизкачваха стълбите на полицейското управление, а Стиви потупа Джей Ди по рамото.

— Имаме си други проблеми.

Джей Ди се насили да отмести очите си от Луси и я погледна.

— Казвай!

— Ами Тори Рийдинг току-що ми се обади. Райън Ейгър не е в стаята.

— Мамка му. Къде е била?

— Била е отвън в колата си, както й е било наредено. Каза, че един от сервитьорите е запомнил Ейгър. Срещнал се с друг мъж за закуска, но не изглеждал добре. Другият мъж му помогнал да стигне до асансьора. В „Пийбоди“ асансьорите водят и нагоре — към стаите, и надолу — към подземния гараж.

— Мамка му — повтори Джей Ди. — Въобще не трябваше да го изпускаме от поглед.

— Прав си… Но тогава той не беше заподозрян, не можехме да го задържим.

— И какво прави Торн сега?

— Проверява охранителните записи, за да види някъде Райън. После ще ни се обади. — Стиви посочи Берман и Луси, които току-що бяха изкачили и последното стъпало. — Нека се срещнем с шериф Уесткот и да се надяваме, че е надраснал задръстеността си.

Джей Ди изсумтя.

— Ако съдя по майка му, не вярвам.

Пробяга по стълбите и отвори тежката врата на Луси и Берман. Луси го погледна с благодарност и молба.

— Всичко ще е наред — обеща й той. Надяваше се, че не я е излъгал.

Зад бюрото стоеше възрастна жена с бадж, на който пишеше „ГЛАДИС СТРОУ — секретар“.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се — отговори Джей Ди. — Аз съм инспектор Фицпатрик, отдел „Убийства“, Балтимор. Това е моят партньор, инспектор Мазети. Шериф Уесткот тук ли е?

— О, заради момчето на Бенет? Трагедия. Шерифът е вътре. Ще му кажа, че сте тук и ще видя дали ще има време да ви приеме.

Няколко минути по-късно един униформен широкоплещест мъж с широки гърди се появи от кабинета отзад. Изглеждаше по-възрастен от трийсет и деветте си години, с пълно лице и оредяваща коса. Огледа ги, задържа погледа си върху Луси и присви очи.

Джей Ди го наблюдаваше спокоен, но отвътре кипеше. С крайчеца на окото си видя Берман да покрива ръката на Луси. Сега никой не можеше да види побелелите й кокалчета, нито гривната на китката й. Браво на Лени Б.

— Чух, че си се върнала — каза Уесткот на Луси твърде меко, след това отривисто кимна на Джей Ди. — Разбрах, че в града е станало убийство. Ръс Бенет.

Джей Ди кимна, все още спокоен.

— Да. И Малкълм Едуардс е мъртъв.

— Чухме за това още преди седмици. Стари новини, инспекторе. Едуардс се изгуби в морето.

— Около полунощ намерихме друго тяло, оставено в състояние, подобно на това на доктор Бенет — каза с равен глас Джей Ди. — Тази сутрин установихме, че жертвата е Джанет Гордън.

Гладис Строу ахна.

— Боже мили.

Уесткот я изгледа намръщено.

— Коя?

— Джанет Ейгър — обясни тя. — Дан Гордън беше третият й съпруг.

В един миг, точно след като Строу произнесе името на Ейгър, Уесткот замръзна. Само за частица от секундата, преди отново да приеме позата на предпазливото равнодушие, с което ги беше поздравил.

— Защо? — попита той.

— Не сме сигурни — отговори Стиви. — Мислим, че една от причините е била синът й да напусне дома си в Колорадо и да дойде в града. Райън пристигна в Балтимор тази сутрин.

Джей Ди видя как колелата се задвижиха в главата на Уесткот.

— А той как е разбрал? Щом сте я разпознали тази сутрин, Райън откъде е знаел, за да дойде?

— Вярваме, че убиецът му се е обадил — обясни Джей Ди. — А сега и Райън е изчезнал.

Луси рязко обърна глава и го изгледа с широко отворени очи, но си премълча.

Уесткот пребледня, но не трепна.

— Може да е направил разпознаването и да се е прибрал. Райън не се разбираше много с майка си. — Изгледа Луси. — Знаеш как е, нали, доктор Траск?

— Да, така е — отговори му тя. — Не се разбирам нито с моята, нито с твоята майка.

— Е, някои хора просто са твърде необщителни — отбеляза Уесткот и на Джей Ди му се прииска да го удари. Или Луси да го удари. Това би било забавно. Шерифът отново го заговори. — Съжалявам за епидемията от убийства, синко, но те просто не са ми в юрисдикцията. Както и ние не сме във вашата.

— Това е едно посещение на добра воля — отговори Джей Ди. — Ще разговаряме с някои хора от града и искахме да знаете, че сме тук.

Улови погледа на Луси и леко й кимна.

Като истински професионалист тя се усмихна и протегна ръка на Уесткот.

— Удоволствие беше да се видим отново, Сони. — Уесткот пое ръката й и тя здраво я разтърси, карайки гривната да задрънка. — Мисля си, че е хубаво човек понякога да се прибере у дома.

Уесткот замръзна. Вдигна поглед, лицето му неприятно почервеня.

— Имаш ли алиби за убийството на Бенет, Луси?

— Да — отвърна тя, без да отмества очи от неговите. — А ти?

Уесткот стисна зъби. Внимателно пусна ръката й и отстъпи крачка назад.

— Извинете, но имам работа.

— Не още — спокойно каза Луси. — Нещо се е случило тук, в този град, Сони. Нещо, което включва Бенет, Едуардс, Ейгър, твърде вероятно и теб, твърде вероятно и брат ми, и по някакъв начин, съвсем определено и мен. Какво е станало?

Погледът на Уесткот се изпълни с неприкрита злоба.

— Мога да те съдя за клевета.

— Имам добър адвокат. Така че — давай. Но преди това ми отговори на въпроса.

— Сигурен съм, че не знам — каза той и се отправи към кабинета си.

— На твое място бих внимавала, шериф Уесткот. Защото и ти може да се озовеш на масата ми.

Той й отправи последен заплашителен поглед, а после тръшна вратата на кабинета си.

Излязоха навън. Сега, когато срещата беше приключила, Луси цялата трепереше.

— Мразя това място — свирепо прошепна тя.

Джей Ди взе ръцете й, бяха ледени.

— Знам. Но ти беше страхотна, Луси. Наистина, наистина страхотна.

— Действително — съгласи се Берман, все още запъхтян. — Добре изиграно, малката. Видя се, че той определено знае нещо.

— Но няма да го каже. Поне не още — каза Стиви. — Какво следва, Луси?

— Ще говорим със стария шериф. Елате с мен.

 

 

Вторник, 4 май, 14:40 ч.

Тръгнаха надолу по „Мейн стрийт“. Скоро сградите останаха зад гърба им и заливът се откри. Приближиха пристана с дузина докове. Най-малката яхта беше в края на крайбрежния път. На палубата стоеше мъж с ръце на кръста. Наблюдаваше ги.

Лошо предчувствие изпълни Джей Ди. Погледна към Берман и Стиви и усети напрежението във въздуха.

Не. Просто… Не. Нека не е това, което си мисля, че е.

Приближиха дока. Луси пусна сака на земята и зачака. Мъжът я гледа в продължение на една много дълга минута, преди да слезе от лодката и да тръгне по пристана, който заскърца под краката му.

Беше голям мъж, широкоплещест, с леденосини очи, които биха могли да пробият стомана. Не каза нищо, когато срещна погледа на Луси, и тогава Джей Ди разбра със сигурност.

О, Луси. Миличка.

— Тези хора са от града — каза тя направо, когато той се приближи. — Искат да говорят с теб. Това са инспектор Фицпатрик и инспектор Мазети, а това е доктор Берман, техният профайлър. — В гласа й се прокрадна подигравателна нотка: — Запознайте се с пенсионирания шериф на Андерсън Фери, Рон Траск.

Джей Ди си припомни историята, която Луси му беше разказала. Госпожа Уесткот се обадила на полицията. Изтърпях здраво конско от баща си. Баща й е бил от полицията. Усети как гневът му се надига, но Луси нямаше нужда от това, достатъчно беше притеснена.

— Баща ти — прошепна й той. — Защо не ми каза?

Тя не му отговори, гледаше баща си.

— Защо сте тук? — грубо запита Траск.

— Разследваме убийство — обясни Стиви. — Искаме съдействието ви.

Рон Траск не отмести поглед от Луси.

— Ръс Бенет ли?

Луси кимна.

Челюстта на баща й се стегна.

— Замесена ли си?

Тя отново кимна, без да каже и дума в своя защита.

Джей Ди пристъпи до нея и внимателно постави ръка на гърба й.

— Бенет е мъртъв, както и Малкълм Едуардс. Райън Ейгър е отвлечен.

Някаква искра проблесна в студените очи на Траск, но бързо изчезна.

— Разбира се, познавах Бенет и помня Едуардс и Ейгър. Играеха футбол със сина ми.

Произнесе „сина ми“ с натъртване, което окончателно вбеси Джей Ди.

— Който и да извършва убийствата, оставя труповете така, че дъщеря ви да ги намери. Убил е поне още двама души, за които знаем.

Траск присви очи и се вторачи в Луси.

— Сега пък какво си направила?

— Нищо не е направила — отсече ядосано Джей Ди. — Какво знаете, сър? И не приемам „не знам“ за отговор, дявол ви взел.

— Тогава въобще няма да получите отговор — не му остана длъжен Траск. — Това няма нищо общо с мен.

Обърна се и си тръгна. Луси го догони и стисна с две ръце ризата му.

— Кажи ми — изръмжа тя. — Кажи ми какво е станало или се кълна, че ще те накарам да си платиш.

Стреснат, Траск опита да изблъска Луси, но тя не отстъпи.

— Не знам — изскърца през зъби той. — Разкарай се от мен или ще те натикам в затвора, където ти е мястото.

Луси още по-силно стисна ризата му и се надигна на пръсти.

— Снощи беше убит невинен млад мъж. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо. Не е извършил нищо нередно. Просто си вършеше работата, това е всичко, когато някакъв задник с някаква вендета му е… прерязал… гърлото. — Тя захлипа. — Приятелите на Бък умират. Така че ми кажи сега. Какво. Е. Направил. Бък?

Траск издърпа ръцете на Луси и я стисна за китките.

— Нищо. Брат ти нищо не е направил. Ти беше лошата, все се забъркваше в неприятности. Постоянно създаваше пречки.

Стисна здраво пръсти, заби палци в китките й и избута ръцете й назад. Луси потрепна и изстена от болка. От погледа в очите й Джей Ди разбра, че не за пръв път баща й я наранява.

Гневът му изригна, награби Траск и заби пръсти в гърлото му.

— Пусни я — каза му бавно и спокойно. — Незабавно.

Траск с неохота махна ръцете си от Луси. Джей Ди го изблъска толкова силно, че мъжът залитна. Успя да зърне как Луси разтрива ръцете си с болезнена гримаса и отново се ядоса.

Приближи се до него и изсъска:

— Докосни я отново и ще навра твоя задник в затвора, където му е мястото.

Траск хвърли пълен с омраза поглед към дъщеря си, преди да тръгне, а пристанът се разклати под стъпките му. Качи се на лодката и изчезна в трюма.

Луси цялата се тресеше. Джей Ди я притисна към себе си и за негова изненада тя не се възпротиви, само притисна свитите си юмруци към гърдите му. Джей Ди срещна тъжните очи на Стиви.

— Нарани ли те?

— Не. Нищо, което майка ми да не би могла да оправи — каза тя и застина, когато Джей Ди се вцепени и яростта отново го обзе. Изкашля се нервно. — Но ти имаше предвид сега, нали? Не, не ме е наранил.

— Трябваше да ми кажеш — прошепна той.

Берман услужливо напъха кърпичка в ръката й.

— Баща ти не забеляза гривната или дори да я е забелязал, очевидно не му говори нищо. Когато си готова, предлагам да идем на едно друго място, където ще можем да се насладим на клюки.

— В козметичния салон? — попита Стиви усмихната.

— Любимата ми съпруга твърди, че козметичният салон, макар и да е перфектното умалено копие на социална мрежа, е отвъд пределите ми на наблюдение — каза Берман.

Луси пое дълбоко въздух, отдръпна се от Джей Ди, изтри лицето си и тихо въздъхна.

— От тук.

 

 

Вторник, 4 май, 14:35 ч.

Така. Това беше впечатляващо по няколко причини. Дъртият Траск още имаше живец. Ще го видим какъв храбрец е, като ми падне веднъж в ръцете.

Ако не знаеше истината за Луси Траск, можеше дори да я съжали, но той я знаеше, това беше без съмнение. Беше я видял с очите си. Тя я носи.

Сякаш й принадлежи. Кучка.

Едва се сдържа да не изскочи от скривалището си и да не изтръгне гривната от китката й. Но се въздържа. На косъм. Единствено мисълта за това какво ще й направи, щом веднъж се докопа до нея, му помогна да остане спокоен. Почти.

Беше си правил планове как да се добере до следващите имена от списъка, но това беше преди тя да домъкне инспекторите в Андерсън Фери. Сега щеше да е по-трудно да ги отвлече, щяха да станат подозрителни и по-трудни за манипулиране.

Лесно можеше да оправи това. Просто ще ги отмъкна всичките. Щеше да ги затвори във фабриката, докато не дойде времето да се оправи с тях. Тогава щеше да се върне към графика, без да го тормози постоянното присъствие на Луси Траск.

Тя се беше показала по-умна, отколкото я мислеше. Беше се върнала тук с вдигната глава, скрила от всички онова, което бе сторила. Водеше разследването, така че никой да не я заподозре.

Никой, освен мен. Защото я знам каква лъжлива и подмолна кучка е.

Видя как Луси и детективите се върнаха обратно по „Мейн стрийт“, после се измъкна иззад сградите, където се криеше. С лека стъпка се запъти към яхтата на Траск и слезе долу, откъдето се дочуваха аплодисменти и подвиквания от малък телевизор. Беше видеозапис на футболен мач, направен със стара камера. Лентата беше изтъркана, а картината — лоша, все едно беше въртяно хиляди пъти. И вероятно така си и беше.

Рон седеше с гръб към стълбите. Стиснал чаша водка в едната ръка, той се взираше в снимката на лавицата. Оттам го гледаха момчета във футболни екипи, на лицата им грееха шампионски усмивки.

Знаеше снимката, помнеше първия път, когато я видя. Мислех си, че онези момчета могат да ходят по вода. Само ако знаех, щях да ги убия още тогава. Но беше дяволски сигурен, че може да го направи сега, и щеше да го направи. Извади пистолета от джоба си и се приближи. Виковете заглушиха стъпките му. Иронично, някак.

Старецът усети присъствието му и се обърна в стола си.

— Какво, по дяволите? Кой…

Само това успя да каже, преди да се свлече на пода. Дръжката на пистолета беше страхотен начин да се справиш с някого като за начало. Завърза Рон и натика кърпа в устата му.

После облече една от блузите на стареца и си избра шапка от гардероба.

На козирката беше избродирано „Шериф“. Пасваше чудесно. Когато отплава с яхтата от пристанището, никой нямаше и да предположи, че на руля не е Рон Траск.

 

 

Вторник, 4 май, 14:50 ч.

Докато вървяха към редакцията на вестника Луси си мислеше за случилото се преди малко. Да се види отново с баща си за нея беше истински шок. И после да бъде обвинена… отново. Какво си направила пак? Това я беше попитал. Студенокръвен кучи син.

Беше се развикала. Беше видяла безжизненото тяло на Кевин Дръмонд с онази скверна прорезна рана през гърлото и се беше развикала. Какво е направил Бък?

Беше излъгала. Китките я боляха. Баща й винаги знаеше как най-лесно да причини най-много болка. Но Фицпатрик го беше спрял. Застъпи се за мен. Защити ме. После я прегърна така, както винаги беше искала някой да я прегърне.

Може пък и да е полезен за теб. Глупаво си позволи надежда. Само малко. И за кратко.

Какво е направил Бък? Докато вървяха, напрягаше ума си, опитвайки се да измисли какво би могъл да е извършил. Какво е било, че да предизвика такава омраза и смъртта на Ръс Бенет и Джанет Гордън? Да пререже толкова хладнокръвно гърлото на Кевин Дръмонд, а и на още една жена…

Забави стъпка на ъгъла на „Мейн стрийт“ и „Чърч“, споменът напираше в ума й. Беше си пробил път през кипящия й гняв, докато стискаше ризата на баща си. И изведнъж думите излязоха от устата й. Какво е направил Бък?

Не, това не бяха нейни думи.

— Луси?

Ръцете на Фицпатрик нежно покриха раменете й. Топлината им я накара да потрепери.

— Какво има?

— „Какво е направил Бък?“ — прошепна тя. — Това го каза тя. Майка ми.

— Кога?

— Сутринта на погребението на Бък. Седеше на леглото му и плачеше. Баща ми влезе в стаята, за да й каже, че е време да тръгваме за църквата. Беше толкова ядосан. Винаги си беше ядосан, но в оня ден… Имаше нещо в гласа му. Уплаших се.

— От какво?

Тя затвори очи.

— Излязох от стаята си и застанах в коридора, за всеки случай.

— От какво? — повтори той.

— От това да не я нарани. Правеше го понякога. Не на места, които могат да се видят. Когато Бък порасна достатъчно… стана достатъчно голям… това спря. — Тя преглътна. — Знаех, че Бък го е накарал да престане.

— Брат ти те е спасил от насилието на баща ти — меко каза той.

— Да. Но вече го нямаше. Най-неочаквано вече го нямаше.

— Какво стана сутринта на погребението?

— Тя плачеше, а баща ми я хвана за китките и я изправи на крака. Разтърси я. Силно. Беше толкова ядосан. Мислех си, че ще я удари, но тя стисна ризата му и се разкрещя: „Какво е направил Бък?“.

Фицпатрик замълча, а после запита:

— И той какво отговори?

Луси още по-силно стисна очи.

— Не знам. Дръпна я силно към себе си. Не чух какво й каза, но тя пребледня и само кимна. Пусна я и аз избягах в стаята си. Изчаках го да отмине, но той спря пред вратата ми и каза: „Две минути“. Имах достатъчно опит, знаех, че трябва да замълча.

— Според теб какво е имала предвид с въпроса си за Бък?

— Тогава мислех, че е задето е карал мотор и е пил.

— Пиян ли е бил? — изненада се Фицпатрик.

— Да, много. Толкова, че не би могъл да върви, камо ли да шофира.

Тя отново се разтрепери.

— Откъде знаеш това, Луси? — внимателно попита доктор Берман. Тя се стресна и отвори очи. Наблюдаваха я и тя отмести очи от изпитателните им погледи.

— Онази вечер беше се видял с бившата си приятелка и тя каза, че е бил пиян. После видях и доклада от аутопсията, след като започнах работа в съдебната патология. Алкохолът в кръвта му е бил три пъти над нормата. Просто трябваше да знам, не знам защо.

— Той те е изоставил — каза Стиви. — Бил е твоят защитник и те е изоставил. Искала си да разбереш защо, съвсем естествено е.

Това би трябвало да я накара да се почувства по-добре, но не се получи. Нов спомен се промъкна неканен в мислите й. Буквите „I“ и „L“… Сега се сещаше къде ги беше виждала преди. Стомахът й се обърна. Погледна встрани и срещна загрижения поглед на Фицпатрик.

— Трябва да отида до църквата, Джей Ди.

Въпросът можеше да се прочете в очите му, но той само кимна.

— Добре, да вървим.

 

 

Малката църква на края на градчето беше на четири пресечки. Джей Ди я беше хванал за ръката и тя го стискаше все по-здраво. Когато се озоваха пред „Света Богородица Всемилостива“, вече стискаше толкова силно ръката му, че му се наложи да положи усилие, за да не й каже.

— От погребението му не съм идвала тук — каза тя. — Баща ми ни караше да идваме всяка седмица, но след като Бък загина, престанахме. Бях свикнала да седя на пейката, когато бях много малка, и се опитвах да не се въртя. Обикновено ни удряше отзад по краката, а от тези твърди пейки болеше. Молех се на Господ да убие баща ми. — Устните й се сгърчиха. — После се плашех, че някоя мълния ще ме порази там на място.

Преди Джей Ди да успее да измисли отговор, тя пусна ръката му и тръгна към задния вход, където имаше оградено гробище. Спря и стисна здраво вратата. После си пое дъх и я отвори. Джей Ди, Стиви и Берман мълчаливо я последваха.

Луси спря до надгробен камък с надпис „ЛИНУС ТРАСК, ВЪЗЛЮБЛЕН СИН“.

— В църквата не съм идвала, но онова лято, когато се върнах от „Света Анна“, няколко пъти идвах на гробището. Тук беше спокойно и можех да съм до Бък.

— Всички скърбим по различен начин — каза Стиви.

— Предполагам… Ето тук е.

Луси ги поведе към далечния край на гробището и спря до обикновен надгробен камък, поставен на земята. Джей Ди шумно си пое дъх.

— „Илиана Брайън“^[1] — прочете надписа Джей Ди. I.L. Родена същата година като Бък Траск, умряла в същата година. Само две седмици преди Бък. — Коя е тя?

— Била е нападната в нощта на абитуриентския им бал. Изнасилена и пребита от бившия си приятел, който се самоубил по-късно същата нощ. Явно е ревнувал, защото е отишла на бала с друг. Не помня името на момчето, само слуховете, че лесно се палел и губел контрол. Издъхнала от раните си още преди изгрев-слънце. Все за това се говореше преди Бък да загине. После той стана темата за разговор.

— И това каква връзка има с Бък? — запита Джей Ди.

— Той й беше кавалер на бала.

— Олеле — подсвирна Стиви. — И това е станало на бала? Брат ти бил ли е там?

— Не. Оставил я рано у тях и после излязъл с приятели. Мисля, че по-скоро тя заместваше неговото момиче. Точно тогава скъса с приятелката си, бяха гаджета две години и покани Илиана. Бях забравила за това.

— Какво те накара да си спомниш? — попита Берман.

— Както казах, идвах тук често по време на лятната ваканция. Бяха минали две години от смъртта на Бък, но още ми липсваше. През онова лято постоянно бях тук, на гробището. Знаех всички надгробни камъни и си измислях истории за това как са живели хората. Всичко беше по-добро от това да се прибера у нас. Натъжих се, като стигнах до нея. Откраднат живот, без да е имала някаква вина.

— За разлика от брат ти, който безразсъдно е пропилял живота си? — внимателно продължи мисълта й Берман.

— Тогава му се сърдех. Но когато пораснах, осъзнах колко нещастен е бил в действителност. Все се чудех дали катастрофата е била случайност или неговият начин да се измъкне от дома. Но пък в това нямаше смисъл — беше спечелил футболна стипендия, вече се беше измъкнал. Мислех си, че това е имала предвид майка ми тогава. „Какво е направил Бък?“. Мислех си, че е имала предвид, че е блъснал мотора си нарочно. Сега не съм толкова сигурна.

— Някога бил ли е заподозрян за съучастие в смъртта на Илиана? — попита Стиви.

— Не. Каза, че я завел у тях, оставил я и после си тръгнал. Баща ми го покри, каза, че си е дошъл, свалил си костюма и излязъл отново. Баща ми беше шериф, така че никой не разпитва Бък втори път. Бившият приятел на момичето беше открит на следващата сутрин. Застрелял се в главата. Случаят беше приключен.

— Само дето сега някой мисли, че Бък е бил замесен — изтъкна Джей Ди. — Или че ти криеш нещо. Илиана имаше ли семейство?

— Имаше баща. — Луси се намръщи. — Носила е нещо, което впоследствие не е било намерено. Обвиниха баща ми, че го е откраднал. Но това беше глупаво. — Каза го някак кухо, сякаш тогава го беше мислела за глупаво, но вече не бе толкова сигурна. — Диамантен медальон. Голям шум се вдигна около това.

— Къде е сега семейството й? — попита Джей Ди.

— Не съм сигурна. Мисля, че се преместиха. Но по онова време нещата вкъщи бяха наистина много зле, така че не помня много.

— Какво е ставало у вас? — настоя Берман и Луси сви рамене.

— Майка ми получи нервен срив и трябваше да се махне за известно време.

Сърцето на Джей Ди подскочи.

— Оставила те е сама с баща ти?

— Да — късо отговори тя. — Някак ми се губи остатъкът от годината.

— А после си намерила гривната — допълни Стиви.

Луси се сепна и погледна ръката си. Май беше забравила гривната.

— Да. А Сони Уесткот ми я взе. Защо?

— Не ми се вярва да получим отговор от него — каза Берман.

Луси решително стисна устни.

— Тогава да намерим някой, който ще отговори на въпросите ни.

 

 

Вторник, 4 май, 15:30 ч.

— Задръж — спря я Фицпатрик, преди да влезе в редакцията на вестника. — Разполагаме с мотив — Илиана Брайън. Знаем, че Ръс, Райън и Малкълм или са замесени, или някой вярва, че е така. Знаем, че Сони реагира, като видя гривната. Колко хора още биха могли да са въвлечени в това?

Стиви извади снимката на отбора от куфарчето си.

— Тук са двайсет и пет момчета. Проверих имената им в годишника, който намерих в гардероба на Джанет, и накарах секретаря на Хайът да провери четиримата лидери на отбора: Джордж Кузман, Марти Суонсън, Ранди Ричардс и Джеймс Канън. Двама са се преместили, единият е загинал преди няколко години в автомобилна катастрофа, а четвъртият живее в централната част на Балтимор. Опитваме се да се свържем с тях.

— Бенет не е играл в отбора — поясни Луси и Стиви кимна.

— Така е, следователно можем да имаме други потенциални мишени. Ще изискам полицейските доклади и докладите от следствието по случая с Илиана, но тъй като и без това сме тук, ще видим какво има в редакцията за нощта на оня абитуриентски бал. — Стиви отвори вратата на редакцията. — Ехо?

Един мъж, наближаващ четиресетте, се появи от задната стая, търкайки очилата си.

— С какво мога да ви помогна? — Очите му се разшириха, като видя Луси. — Луси Траск.

Изненадана, Луси се опита да се сети кой е.

— Познавате ме?

— О, да. Аз съм Барт Хигинс. Счупихте носа на приятеля ми, беше в началото на десети клас.

Луси видя как Фицпатрик учудено вдигна вежди.

— Съжалявам — каза тя, — наистина.

— Няма проблеми — отговори мъжът. — Той си го търсеше, защото те тормозеше, когато се върна от онова девическо училище през лятото. — Подпря лакти на бюрото. — Защо си тук?

Тя представи останалите от групата и остави Стиви да обяснява.

— Интересуваме се от смъртта на Илиана Брайън — каза Стиви.

Очите му отново се разшириха. Отиде до шкафа с документите и след по-малко от минута се върна с папка в ръка.

— Илиана Брайън.

Фицпатрик и Стиви запрелистваха документите.

— Защо държите папката така, че да ви е под ръка?

— Никой не е питал за момичето на Брайън от двайсет години, а сега — двама наведнъж. Една жена, частен детектив дойде да разпитва и това успях да събера. Името й е на молбата отзад.

— „Ники Фийлдс“ — прочете Фицпатрик. — Мисля, че бихме искали да си поговорим с нея.

— Не би трябвало да е трудно — каза Хигинс. — Тя живее в Балтимор.

Стиви затвори папката и си записа адреса.

— Благодаря.

— Кога й дадохте това? — попита Фицпатрик.

— Преди около седмица, може би и по-малко.

Стиви провери телефона си, прочете полученото съобщение и свъси вежди.

— Налага се да се обадя. Можем ли да копираме документите от папката?

— Разбира се — каза Хигинс. — Ей сега се връщам.

След тези думи изчезна отзад, а Фицпатрик и Стиви излязоха навън. Берман ги последва. Луси завършваше процесията. В този миг телефонът в джоба й избръмча. Беше есемес от Крейг.

„Опитах да ти се обадя, включва се гласова поща. ОБАДИ СЕ. Спешно.“

В редакцията телефонът й почти нямаше обхват, но за щастие есемесите се получаваха. Продължи да чете съобщенията на Крейг и стомахът й се сви. Изтича навън, където Стиви явно също имаше проблеми с телефона.

— Стиви разговаря с инспекторите, които търсят Райън Ейгър — обясни й Фицпатрик, преди да е успяла да каже нещо. — Тази сутрин е бил записан на охранителните камери в хотела, как се обляга на друг мъж, който го отвел до асансьора. Изглеждал сякаш не му е добре. Слезли в подземния паркинг, където Райън бил изтикан с инвалидна количка в черен лексус.

— Като оня, дето ни следеше — отбеляза Луси. Онзи се беше приближил толкова много. Толкова близо. По тялото й премина тръпка. Той ни е преследвал. Мен.

— Мъжът, дето е бутал количката, може ли да се разпознае? — попита Берман.

— Не — отговори Фицпатрик. — Бил е с шапка от туид, която покривала част от лицето му.

— Като онази, която беше сложил на главата на Ръс Бенет — отново се сети Луси.

— Именно. Лексусът излязъл през изход, където плащането е през автомат. Камерата уловила мустаци на шофьора, но това е всичко.

— А номерата на колата? — попита Луси, но Фицпатрик поклати глава.

— Откраднати са. Все пак ги пуснахме за издирване, но е твърде възможно пак да ги е сменил.

В този случай издирването въобще няма да помогне.

Стиви затвори телефона си.

— Трябва да намерим онази жена, която е разпитвала в редакцията. Ще накарам Деби да се заеме.

Луси вдигна ръка.

— Не си прави труда. Знам точно къде е.

Фицпатрик пребледня.

— Невъзможно, дори не го казвай.

— Мъртва е — все пак каза Луси. — Крейг е приключил с аутопсията на Джейн Доу и се е заел с новите случаи. Ники Фийлдс е докарана тази сутрин. Гърлото й е прерязано с онази малка извивка около ухото, точно както при Кевин и Джейн Доу.

— Мамка му — процеди през зъби Фицпатрик.

— Боже… — прошепна Берман.

— Според Крейг от няколко дни е била мъртва в апартамента си.

— Чудя се, дали тази папка не я е убила — замисли се Стиви. — А и няма как да не се запита човек защо е търсила тази информация. Какво още ти каза доктор Мулхаузър?

Луси прехвърли есемесите си.

— Намерена е в апартамент в Лоръл. Обаждането е постъпило на 911 от един от колегите й, който се притеснил, когато тя не се появила. Със случая са се заели двама инспектори от Лоръл. Уензъл и Греъм.

— Ще им се обадя — заяви Стиви. — Трябва да говорим и с човека, който се е обадил на 911.

— Какво имаше в папката? — попита Луси.

— Основно това, което ти вече ни каза — отговори Фицпатрик. — Самоубилият се е осемнайсетгодишен младеж на име Рики Джойнър.

— Който се е забъркал с Бък Траск след един футболен мач по-рано същия сезон — добави Хигинс зад тях и ги накара да подскочат. В ръката си държеше плик, който протегна към Стиви. — Копията, за които помолихте. Извинявам се. Нямах намерение да се промъквам зад вас.

Стиви го изгледа.

— Напротив, имахте — каза накрая тя.

Хигинс сви рамене.

— Добре де, имах. Наречете ме любопитен. Има събития, които оказват влияние върху живота на едно хлапе. Убийството на Илиана Брайън беше точно това за мен. Другото беше катастрофата на Бък. Всичките ми връстници искаха да са като него. Аз не бях изключение.

— Какво имахте предвид? — намеси се Фицпатрик. — За Рики Джойнър и Бък?

— Джойнър играеше за друг отбор. От друго училище. Успя да изкара Бък от строя, като игра мръсно по време на един мач. После няколко от съотборниците на Бък го ступали. Повечето си мислеха, че това го е накарало да пощурее, когато открил, че от всички останали възможни, гаджето му решава да го смени за бала си точно с Бък. Разбира се, всичкия крек, дето бил изпушил, определено е помогнал.

— Ами Илиана? — запита Берман. — Какво помните за нея?

Хигинс въздъхна.

— Разберете, това беше преди години. Помня, тогава говореха, че момичетата, които се обличали „като момичето на Брайън“, си търсели белята.

— Просели са си да ги изнасилят — сухо каза Стиви.

— Да де, знам. — Хигинс вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Съгласен съм с вас.

— Какво е станало със семейството й? — запита Фицпатрик.

— Преместиха се някъде. Не познавам никого от тях. Илиана беше по-голяма от мен, а брат й беше по-малък.

Кръвта на Луси се смрази.

— По-малък брат? Имала е по-малък брат?

— Казваше се Евън. Онази детективка точно него търсеше, когато поиска статиите.

„Сестра №1“. Луси се втренчи в гривната на китката си. Вдигна поглед и разбра, че Фицпатрик си мисли същото. Пъхна ръката си в джоба с надеждата, че го е направила дискретно, но знаеше, че не е успяла.

— Чух, че липсвали някакви бижута на Илиана — подпита Фицпатрик.

— Диамантен медальон с форма на сърце — потвърди Хигинс. — Предполага се, че е бил наследствен.

— Как така се предполага? — учуди се Стиви.

— Никой не го бил виждал допреди онази вечер. Господин Брайън беше отруден човек, моряк. Хората говореха, че ако наистина семейството е имало диамантен медальон, са щели да го продадат много преди това. Семейство Брайън пък твърдяха, че са го пазили в кутията за бижута на майката и никой не го носел.

— Но Илиана е била с медальона онази нощ — каза Фицпатрик.

— Да. Това е факт. Вижда се и на снимката от бала, с форма на сърце. Дали е чак диамантено, няма как да се разбере, защото така и не се появи. Явно Илиана е искала да бъде с него на бала, майка й отказала, но Илиана все пак го е взела. Семейството й вдигна голям шум за тая работа. — Погледна неспокойно Луси. — Стигнаха дотам, че да обвинят полицията и следствието в кражба.

— И какво стана? — попита Берман, а Хигинс сви рамене.

— От полицията казаха, че вероятно момчето, което я уби, а после и себе си, го е взел и никой не знае къде го е дянал. После пък Бък се преби и умря. Така хората сякаш бяха доволни, че вече могат да гледат на убийството на момичето не от погрешната страна.

— Имате ли копие от снимката на бала? — попита профайлърът.

— Да, чичо ми правеше снимките за вестника. Снимаше и срещи на бивши съученици, правеше и снимки от дипломирането. Прибрани са в мазето, но мога да намеря кутията от онази година.

— Колко време ще отнеме? — запита Фицпатрик. — Трябва да се връщаме в града.

— Някъде около час. Ако успея, и по-бързо.

Фицпатрик подаде визитката си на Хигинс.

— Още един въпрос. Преди няколко седмици Ръс Бенет е поискал копия от статиите, свързани с процеса на Луси. Имате ли представа защо?

Хигинс отново погледна Луси с притеснение.

— Не беше Ръс. Беше Джейсън Бенет.

Луси се сепна. Стори й се, че й забиват нож в корема.

— Бащата на Ръс? Но защо?

— Не каза. А аз не попитах. Ще ви се обадя, като намеря снимките.

Луси се загледа след него. Едва успяваше да си поеме дъх и когато Фицпатрик обви ръката си около нея, тя се облегна на рамото му, без да се поколебае. Упорито преглътна сълзите си и опипа непохватно закопчалката на гривната.

— Искам да сваля това. Веднага.

— Ей — обади се Стиви. — Чакай да ти помогна.

Свали я от китката й и я постави в найлоново пликче за улики.

— „Сестра №1“ — прочете мрачно посвещението. — Което не се отнася за мен. — От това я заболя повече, отколкото бе предполагала. — Мисля, че вече имаме по-конкретен въпрос, който да зададем на баща ми. Какво е направил Бък на Илиана Брайън?

— На много хора имаме да задаваме въпроси — каза Стиви. — Ще ми се да се върнем в шерифството и да изискаме официалния доклад за смъртта на Илиана.

— А аз искам да питам Джейсън Бенет защо е поискал статиите — обади се Фицпатрик. — Вероятно са свързани с „пациента“, с когото Ръс е имал среща в деня на изчезването си.

— Аз пък имам въпрос към майка си — мрачно призна Луси. — Искам да разбера какво е имала предвид с това „Какво е направил Бък?“.

 

 

Вторник, 4 май, 15:55 ч.

Ето, че стигнаха. Някога си беше играл на това място на плажа, преди светът му да потъне в забвение заради семейство Траск. Завърза яхтата на Рон Траск на пристана и слезе долу.

Траск беше дошъл в съзнание и издаваше приглушени звуци. Нагласи кърпата в устата му. Ако дъртият продължеше да се съпротивлява, можеше и да повърне. Тогава щеше да се задуши и да умре. Което щеше да е твърде добър край за него. Извади телефона от джоба му, прегледа контактите и набра номера, който търсеше.

— Ало? — обади се женски глас.

— Здравейте, опитвам се да се свържа с госпожа Кети Траск.

— На телефона. Кой се обажда и защо ми звъните от телефона на съпруга ми?

Защото ще те убия.

— Ловях риба, когато яхтата на мъжа ви се блъсна в пристанището. Той залитна от мостика и падна на палубата. Първо си рекох, че може да е пиян, но не ми се вижда никак добре. Не съм лекар, но ми се струва, че има проблеми.

— О, господи. Обадихте ли се на 911?

— Щях, но той ме помоли да не го правя. Наистина е уплашен и поиска първо да се обадя на вас. Каза, че сте знаели какво да направите.

— Разбира се. Той мрази болниците. Къде казахте, че сте?

Усмихна се на Рон, който май току-що схвана какво точно става. Очите му почти бяха изскочили от главата му.

— Наел съм място на около три километра нагоре по брега. Малка барака със сини кепенци. На пощенската кутия пише „Търлингтън“.

— Знам мястото. Кажете на Рон, че идвам веднага.

— Ще му предам. Ще го наглеждам, докато дойдете.

— Благодаря ви много — отговори му жената с разтреперан глас. — Не можете да си представите колко оценявам това.

Чу как една кола пали и потегля.

— Вече пътувам.

Затвори и отново се усмихна на Рон.

— Идва при нас. Тогава забавата ще започне.

 

 

Вторник, 4 май, 16:15 ч.

— Клей — обади се Алиса.

Клей вдигна поглед от купчината документи с клиентите на Ники, които беше взел от кабинета й. Досиетата бяха разпръснати по масата в трапезарията му и двамата от часове търсеха следи.

— Намери ли нещо в извлеченията на кредитната й карта?

— Преглеждам последните четири месеца и не виждам някакви промени в харчовете й. Местата, които е посещавала, съвпадат с навиците й, с изключение на един ден преди две седмици. Нищо не е купувала, дори от „Старбъкс“.

— Тогава е плащала само в брой — измърмори Клей. — Крила се е, но къде е отишла?

— Ще прегледам касовите й бележки. Може да е запазила нещо.

Клей бутна кутията с досиетата настрана.

— Ако тогава е плащала само в брой, вероятно нищо не е запазила. Не и съзнателно, във всеки случай.

— Какво правиш?

Клей намери кутията с боклука, който беше събрал от колата й.

— Провери винетните такси. Аз ще се заема с касовите бележки. Искам да разбера къде е ходила тогава.

Алиса се намръщи.

— Я чакай. Ти не спомена ли, че можеш да проследиш колата й?

Клей затвори очи. Толкова се беше тревожил с въпроса къде е ходила, че не се беше сетил да използва проследяващото устройство, за да разбере.

— Вярно.

Отвори очи и срещна състрадателния поглед на Алиса.

— Още си в шок — каза му тя. — Не се обвинявай.

Той кимна и въведе данните в проследяващия уебсайт, който двамата с Ники бяха ползвали.

— Виждам последните четиринайсет дни. — Веднага намери каквото търсеше. — В онзи ден е отишла в Оушън Сити, но първо е била на някакво място, наречено Андерсън Фери. Това е удължило пътуването й с два часа.

— Какво е Андерсън Фери? — запита Алиса.

— Де да знам. Трябва да взема родителите на Ники от летището. Обещах им, че ще ги придружа до моргата. Като свърша с това, ще ида до Андерсън Фери и ще разбера.

— Идвам с теб.

— Не, не бива. Предпочитам да останеш тук, докато не намерим господин Риърдън.

 

— Ще видя какво мога да открия за Андерсън Фери, докато се прибереш.

— Заключи вратата след мен.