Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (23)

21.

Вторник, 4 май, 19:30 ч.

Клей беше дяволски изтощен. Когато се срещна с родителите на Ники, те не спряха да плачат. Изглеждаха съсипани. Прииска му се и той да можеше да даде воля на сълзите, които напираха в очите му.

Отвори входната врата на апартамента си и се сепна. Алиса стоеше в дневната с пистолет в ръката. Свали оръжието, когато видя, че е той, и отпусна рамене.

— Какво правиш, по дяволите? — сопна се той.

— Постоянно чувам шумове. Постоянно си мисля, че Евън е там. Съжалявам, просто бях изплашена.

— Не те виня. — Видя я как прибира пистолета в чекмеджето на бюфета, в който бяха подредени папките на Ники. — Тези папки защо са в бюфета?

— Джун е имала посещение от балтиморски полицай от отдел „Убийства“, който е питал за мен.

Джун беше съквартирантката на Алиса и далеч не можеше да се каже, че блести с особен ум.

— И тя какво е казала? — Присви очи. — Какво би могла да каже?

— Само, че съм тук. Обадих й се, за да знае, че съм добре и да не се тревожи. И й казах да заключи вратата. Просто в случай, че Евън реши да се отърве от всички, които го познават.

Беше права. Докато Евън беше на свобода, опасността съществуваше.

— И какво още е казала Джун?

— Ченгето също я посъветвало да си заключи вратата, защото снощи имало още три убийства. На две от жертвите гърлата били прерязани… — Срещна погледна на Клей и той видя страха й. — Като на Ники.

Клей зяпна от изненада.

— Какво? Кой?

— Проверих новините. Едната жена прилича на онази, която си видял с Евън на видеото в хотела.

Той едва преглътна.

— А кой е бил другият?

— Момче от паркинга на нощен клуб в центъра, където е намерено тялото на друга жена. Била оставена в една от колите пред клуб „Шийдалин“. И тя била убита. Няма много информация. А ти какво ще правиш?

Клей затвори очи.

— Не знам.

— Трябва бързо да решиш, защото онова ченге, Мазети, сигурно ще дойде право тук. — Отвън се затръшна вратата на кола и Алиса подскочи. — Това сигурно е тя.

— Отивай в стаята ми — нареди й Клей. — Не излизай оттам.

Както никога, Алиса веднага се подчини.

На вратата се почука.

— Полиция — чу се женски глас. — Инспектор Мазети, Балтимор, отдел „Убийства“. Може ли да вляза?

Клей отвори вратата, леко изненадан. Видът на жената не отговаряше на гласа й. Беше дребничка, с тъмни проницателни очи.

— С какво да ви помогна, инспекторе?

— Тук съм, за да говорим за Ники Фийлдс. От полицията в Лоръл ни прехвърлиха случая.

Заради другите убийства. Евън Риърдън беше убил поне още двама души, може би и трима. Нуждата да постъпи правилно и да й каже всичко, каквото знаеше, се бореше с нуждата да постъпи правилно и да види последния дъх на Риърдън.

— Имате ли някакви улики?

— Да — отговори Мазети. — А вие?

— Не — мрачно призна той. — Щеше ми се да имах. Бих ви ги дал. — Което беше вярно. Ако разполагаше с Евън, бързо щеше да им го предаде. Е, Евън щеше да е мъртъв, но пък Мазети щеше да си получи човека.

— Къде е госпожица Мур? — попита тя.

— Не е тук — заяви Клей.

— Съквартирантката й каза, че е тук. — Мазети повдигна вежди. — Колата й е паркирана отпред. Сверих номерата. Полицаите от Лоръл не са открили почти никакви документи в дома на госпожица Фийлдс, нито пък в офиса й, господин Мейнард. Дали не са тук?

— И защо да са тук? — попита той на свой ред и в отговор получи остра като бръснач усмивка.

— Мога да се сетя за няколко възможности, все неприятни. Какво търсите вие с госпожица Мур из документите на партньорката си?

— Асистентката ми не е…

— Клей? Скъпи? — Вратата на спалнята се отвори и Алиса се показа, облякла една от ризите му. Дългите й крака бяха голи. Изпъна ръце над главата си и се прозя.

— Чух гласо…

Спря рязко и очите й се разшириха, като видя Мазети. Отстъпи крачка назад, а Клей едва успя да прикрие яда си.

— Значи все пак е тук — отбеляза Мазети. — Вие двамата… — Не довърши мисълта си.

Алиса подръпна подгъва на ризата му.

— Да. Не че ви е работа.

И наистина не беше. Само дето Мазети го гледаше с такова разочарование. Прииска му се да се защити.

— Малко сте твърде млада, госпожице Мур — каза Мазети.

Алиса вдигна глава.

— На осемнайсет съм.

Мазети я погледна с пренебрежение.

— Така пише в шофьорската ви книжка. Добре, ето какво ще направим… Мога да прибера и двама ви за разпит. Не вярвам и на една ваша дума, господин Мейнард. Документите на партньорката ви са отишли някъде. Бих могла да претърся тази стая и да не ги намеря, така че не се тревожете, няма да го направя.

— И без това първо ще ви трябва заповед — студено каза Алиса.

— Ще я издействам. Не знам какво криете, но в моргата вече има няколко тела, а търпението ми е на свършване. И така, за последен път. — Погледна право в Клей. — Какво знаете?

— Че приятелката ми е мъртва — уморено отговори той. — И че искам оня, дето я е заклал и я е оставил да гние, да си плати. Но не си падам по саморазправа. — Поне не и допреди тази сутрин. Вече не беше така. След като видя тялото на Ники, смяташе, че това е начинът.

— Надявам се. Защото пречите на разследване, а това е углавно престъпление. Не би ми харесало да добавя и саморазправа към това.

Тя не разполагаше с нищо и двамата го знаеха.

— Трябва да взема родителите на Ники от хотела и да ги отведа да разпознаят тялото й — спокойно каза той. — Така че, ако сте свършили…

— Добре. Засега приемете моите съболезнования за смъртта на колегата ви.

— Тя ми беше приятелка — рязко натърти той.

— Съжалявам за загубата ви — тихо каза Мазети и сложи визитката си на масата. — Ако се сетите за нещо, което бихте искали да споделите с мен, ще ви бъде по-лесно, отколкото ако трябва сама да го измъквам от вас. Искам този убиец зад решетките. Много силно го искам. — Обърна се към вратата, но после промени намерението си и се върна. — Името Илиана Брайън говори ли ви нещо?

— Не — честно призна той. — Трябва ли?

Този път изглежда му повярва.

— Може би.

Клей затвори вратата зад нея, а после се обърна гневен към Алиса.

— Какво беше това, по дяволите? — посочи ризата, която беше облякла.

— Исусе, Марийо и Йосифе. — Алиса се отпусна в стола. — Тя знаеше, че документите са у нас. Знаеше, че съм при теб. По каква друга причина бих могла да съм тук? Искаш да й сервираш на поднос вероятна причина да получи заповед за обиск ли?

Права беше, а това го дразнеше.

— Добре. Стой тук, докато не се върна от моргата.

— Няма начин. Евън е някъде навън. Ще дойда с теб.

 

 

Вторник, 4 май, 20:40 ч.

Евън обърна инвалидната количка и Рон Траск се пльосна на циментовия под на фабриката с щръкнали във въздуха крака. По лицето на стария шериф се виждаха следи от здрав побой. Чудесна работа, мое дело.

Госпожа Траск лежеше на пода, свита като ембрион. Завърза отново стареца, за миг не му се доверяваше. Приклекна до него и му се усмихна.

— Дяволски симпатична яхта, шерифе. Мисля, че мога просто да я направя част от флотата си.

Траск го изгледа, после извърна очи към жена си и се опита да каже нещо. Евън измъкна кърпата достатъчно, че да му позволи да говори, готов отново да я натика навътре, ако дъртият се разкрещеше.

— Тя добре ли е? — дрезгаво попита Траск.

— Не е мъртва — изтъкна Евън.

— Трябва да си пие лекарствата.

— Трябва й патолог. А, момент. Имате си такъв в семейството. Сигурен съм, че се гордеете с дъщеря си — тръгнала е по стъпките и на двама ви. Усвоила е идеално поведението „вижте ме, аз съм толкова почтена“… Имало от кого да се учи.

— Тя няма нищо общо с мен — изфуча Траск. — Отрекох се от нея още преди години.

— Тогава семейното събиране ще бъде много забавно. Стой мирен. Сега отивам да си играя с Райън и Сони. Но не се тревожи. Съвсем скоро ще дойде и вашият ред.

 

 

Вторник, 4 май, 20:45 ч.

Един плик с курабийки се плъзна по бюрото на Джей Ди и той вдигна поглед от монитора, в който отдавна се взираше. Стиви седеше на бюрото си.

— Курабийките за мен ли са? — попита той.

— Корделия ги направи, за да ти благодари за медальона. Прескочих до нас, за да я завия, и ги заварих със сестра ми точно да ги вадят от фурната. Не се тревожи — Изи се е погрижила да си измие ръцете. А къде е Луси?

— В моргата, с родителите на детективката.

— Мислех, че разпознаванията са само през деня.

— Обикновено е така, но дежурният се обадил — родителите били много разстроени, така че Луси отиде. И ние трябва да говорим с тях. Луси каза, че ще се обади, когато са готови.

— Тя сама ли е там?

— Не, разбира се. Хайът и е прикачи Фил Скинър за тази нощ.

Стиви го огледа иззад бюрото си.

— Докато ти не го смениш?

Той сви рамене и смени темата.

— Обаждат се хора, които твърдят, че са видели Сю Елън Ламонт, проститутката. Хайът е определил колеги да се занимават с това, но повечето обаждания са от обичайните хаховци. А ти какво намери за онази частна детективска агенция?

— Това, че детективът и асистентката му лъжат, а не знам защо. Направиха се, че имат връзка. Появи ми се облечена в ризата му, разчорлена и уж сънена.

— Но?

— Но той не я гледаше както мъж гледа жена, с която току-що е правил секс.

Джей Ди отмести поглед, но после пак се обърна към Стиви.

— Тоест, как?

— Както ти гледаше Луси снощи и през по-голямата част от деня. — Тя простря крака на бюрото си и се почеса по коляното. — Но имаше нещо в партньора й… Беше тъжен.

— Колежката му току-що е била убита.

— Изглеждаше съсипан от смъртта й, но имаше и нещо друго. Вина, може би. Не знам. Споменах им Илиана Брайън, преди да си тръгна.

Той повдигна вежди.

— И защо?

— Сигурна съм, че знаят кой е убил Ники Фийлдс. Но не знаеха за Илиана. Реших да ги оставя през нощта да помислят, а после можем да ги поставим под наблюдение. Няма да се изненадам, ако утре се отправят към Андерсън Фери.

— Знам и точно как да ги проследим — каза Джей Ди. Разказа на Стиви за устройството в чантата на Луси и видя как очите й се разширяват. — Дрю току-що се обади да каже, че е намерил още три предавателя, всички скрити в подплатата на чантите й.

— Шибан кучи син — възкликна Стиви. — Може да следи всички ни.

— Дрю ще провери колите, а също чантите и телефоните ни.

После й разказа за резултатите от аутопсиите и заключенията на Луси за „самоубийството“ на Рики Джойнър.

— Смята, че Бък е убил Рики Джойнър — отбеляза Стиви и Джей Ди кимна.

— Мисли, че е твърде вероятно, и в предположението й има логика. Теорията отговаря на някои въпроси и ни изправя пред доста други.

— И един от най-големите е защо сега? — каза Стиви. — Илиана е била убита преди двайсет и една години. Защо е чакал до сега?

— Малкълм Едуардс е бил първата жертва. Убийствата започват два месеца след това. Каквото и да ги е предизвикало, то е станало тогава.

— Залагам най-вече на малкия брат на Илиана, но след като знаем, че Рики Джойнър може да е бил убит, трябва да видим дали някой не иска да отмъсти и за него. Как върви издирването на семейство Брайън?

— Намерих бащата. Застрелял се е след смъртта на Илиана. Малкият брат Евън намира тялото му, след това с майка му практически изчезват. Когато потърсих „Евън Брайън“, получих над двайсет резултата в цялата страна, но никой не е на същата възраст, шест са жени.

— Някъде във времето е сменил името си. Или майка му го е направила.

— Да. Пуснах „Ивет Брайън“ в системата. Нищо не излезе.

Стиви се замисли.

— Ами моминското й име?

— Била е вдовица, не разведена.

— Може да се е канела да го напусне преди самоубийството. Шейсет процента от браковете се провалят заради загубата на дете.

— Моминското й име е Смит.

Стиви недоволно изсумтя.

— Дори с Ивет като малко, име ще е истинско предизвикателство да я намерим.

— А пък аз за две нощи съм спал по-малко от шест часа. Преди повече ме биваше да се справям с липсата на сън. Трудно ми е да мисля трезво.

— И на мен. Уморих се само като гледах как Луси се разхожда в миналото си. Горкичката.

— Ще се оправи — каза Джей Ди, — но наистина ми се искаше да пребия баща й. Копеле.

— А аз се радвам, че успя да се контролираш, защото не съм сигурна дали щях да те спра. Между другото, Лени Берман беше впечатлен.

— От какво? Че не убих Траск ли?

— Може да се каже. И на него му се искаше. Доста си поговорихме на връщане. Лени мисли, че убиецът се е задействал заради нещо специфично. Това не е постепенно натрупване на гняв, който един ден става твърде много. Гневът му е бил като в тенджера под налягане и нещо го е накарало да избухне. Има нещо общо с бижутерията, със сърцата.

— Трябва да открием Евън — каза Джей Ди. — Ако намерим майката, тя може би ще ни насочи към сина си, дори и само като му се обади да го предупреди, след като сме говорили с нея. Евън може да си е сменил името, но майка му вероятно ще знае къде е. — Моята знае. За нещастие. — Бих казал, че откриването на Ивет ни е приоритет.

— Прав си. Колко ли жени с такова име може да има?

— Ако тръгнем от годината на раждането… — Той се намръщи към екрана. — Илиана би трябвало да е на трийсет и осем, значи Ивет може да е от петдесет и пет до седемдесет и пет. Получих над петстотин резултата за „Ивет Смит“ в цялата страна. Трябва ни рождената дата на майката и номера на социалната осигуровка. Ще помоля в „Архиви“ да пуснат проверката.

Стиви потърка тила си.

— Държи Райън Ейгър вече почти ден.

— Обзалагам се, че Райън вече е мъртъв.

Тя въздъхна.

— Би трябвало да ми е… жал. Но тоя глупак трябваше да ни послуша, да ни каже какво става и да ни остави да го защитим. Видя какво се случи с майка му, за бога. Трябваше да ни каже. Щеше да е в безопасност.

— Съгласен съм, но не го е направил. Мисля си, че това ще ни позволи да бъдем доста активни. Тоя тип следи Луси, така че знае, че се е върнала в града. Ако предположим, че Райън е мъртъв, вероятно убиецът отново ще остави тялото така, че Луси да го намери.

Стиви се изправи в стола си.

— Има логика. Продължавай.

— Вече използва апартамента й и клуба. Къде ще е следващото място?

— У Торн?

— Може би. Снощи остана при Мулхаузър. Може би у тях. Наистина трябва да разучим добре графика й. Ресторанти, магазини. Къде ходи най-редовно.

— Къде се чувства най-сигурна — допълни Стиви.

Сигурна. Мисълта го ядоса.

— Имам идея къде може да бъде… — Погледна часовника си. — Хайът искаше доклад в единайсет, но мисля, че трябва да му се обадим сега.

 

 

Вторник, 4 май, 20:45 ч.

Луси остави сака на бюрото си, извади портфейла си и го заключи в чекмеджето. Правеше това за пръв път от много време. Той ме следи. Знае къде съм. Точно сега.

Телефонът на бюрото й иззвъня пронизително и я накара да подскочи. Успокой се. Не си сама. Детектив Скинър беше назначен да я охранява и сега стоеше пред вратата на кабинета й.

— Доктор Траск.

— Аз съм — Гуин звучеше сякаш е плакала. — Опитвах да ти звънна на мобилния, но ти не отговаряше. Звънях на всеки номер, за който успях да се сетя. По дяволите, не ми причинявай това.

— Съжалявам. — Луси се отпусна в стола си. Чувстваше се ужасно. — Телефонът ми в момента е у ченгетата.

— Защо?

— Защото… — Поколеба се и сниши глас. — Защото го проверяват. Тоя тип ми е сложил в чантата проследяващо устройство, Гуин.

— О, боже. Луси, трябва да идеш някъде на сигурно място. Защо Фицпатрик не те заведе някъде в безопасност?

— Имам охрана, а по-късно Джей Ди ще дойде при мен. В безопасност съм. Просто… ме е страх.

— Луси, това е кошмар.

— Знам. Повярвай ми, знам го.

— А защо си в моргата?

— Семейството на един починал дойде в града. Тук са за разпознаването.

— Нека някой друг го направи — каза Гуин.

На Луси й се искаше това да е възможно.

— Няма кой друг да се заеме с това. Повече не мога да ти кажа.

— Убил е още някого, нали? — глухо каза Гуин. — Като Кевин…

— Да — прошепна Луси.

— Луси? — Руби подаде глава на вратата. — О, извинявай.

— Всичко е наред, Руби. Почти свърших. Гуин, трябва да тръгвам.

— Да ми се обадиш — нареди Гуин. — Като се прибереш. Обещай ми.

— Обещавам.

Затвори телефона и се обърна към Руби.

— Семейството й тук ли е?

— Да. Настояваха да говорят с патолога, който е правил аутопсията, но Мулхаузър си е легнал. Изкушавах се да ида у тях и да го събудя, но тази нощ съм сама и съм дежурна.

— Нека си почива. Аз съм тук, чела съм доклада. Защо дежуриш сама?

— Алън напусна.

— Какво? — ахна Луси.

— Ами напусна. Обади се час, преди да настъпи смяната му. Каза, че повече не иска да си има работа с трупове. Лично аз си мисля, че го е възбуждало да те гледа, а ти си мислеше, че той не знае за твоя клуб с лошите кожени рокли. Когато всички разбраха, вече не му е било интересно. Вече не си е струвало да се занимава с мъртъвци.

— Може и да си права — каза Луси, едновременно облекчена и ужасена. — Родителите къде са?

— В чакалнята.

— Моля те, увери се, че торсът е покрит с два чаршафа, и гърлото също.

— Вече е готово — каза Руби. — По-добре от това не мога да я наглася.

— Добре. Според доклада тя има татуировка на левия глезен. Покажи им първо нея, после чакай сигнала ми. Може да не се наложи да им показваме лицето й.

— Съмнявам се — мрачно отбеляза Руби. — Знаеш, че винаги искат да видят лицето.

Наистина беше така, колкото и болезнено да беше за семействата. И за мен и Руби.

— Ще ида да говоря с родителите.

— Мерси, Лус. Виж, преди теб в списъка има двама други доктори, така че съжалявам, че те забърквам, но ти знаеш всички факти по случая.

— А и съм тук, така че всичко е наред. — Тя се обърна към инспектор Скинър, който чакаше в коридора. — Добре ли си? — попита го тя.

Той кимна.

— И преди съм го правил… Разпознаванията… Никога не съм ги харесвал.

— Нито пък аз — призна тя мрачно и тръгна към предния вход, където четирима души стояха и чакаха. Възрастен мъж крачеше нервно, а една възрастна жена — бледа, вцепенена от шок, седеше до висок, мургав, около четирийсетгодишен мъж. През няколко места се забелязваше приведена млада жена, която изглеждаше повече уплашена, отколкото скърбяща.

Рецепционистът вече се беше прибрал у дома, мястото му бе заел охранител.

— Доктор Траск, това са родителите на Ники Фийлдс, господин и госпожа Фийлдс.

Възрастният мъж рязко спря и се обърна към нея — реакция, към която беше привикнала. Жената вдигна поглед. Изглеждаше замаяна, очите й бяха изпълнени с болка.

— Господин Фийлдс, госпожо, аз съм доктор Траск. Моля, елате с мен.

Тъмнокосият мъж й помогна и госпожа Фийлдс се изправи.

— Може ли и той да дойде с нас? — попита жената.

— Разбира се.

С времето Луси беше разбрала, че семействата, които разполагат с подкрепа, по-леко преминават през мъчителния процес на разпознаване. Спря при бюрото и написа номера на Фицпатрик.

— Бихте ли се обадили на инспектор Фицпатрик? — обърна се тя към охранителя. — Кажете му, че сме готови за него и за детектив Мазети.

Обърна се към мъжа и младата жена.

— А вие сте?

Отговори й мъжът.

— Аз съм Клей Мейнард, приятел на семейството. Това е асистентката ми. Може ли да остане тук?

— Разбира се.

— Това ли е инспекторът, който се занимава със случая? — Мейнард посочи към Скинър.

— Не, сър. Това е инспектор Скинър — отговори Луси.

Поведе ги към залата, където пред големия прозорец висеше завеса. Скинър застана до вратата, а тя тръгна с родителите и Мейнард към прозореца.

— Много съжалявам — каза Луси и госпожа Фийлдс се разплака. Тези моменти от работата винаги бяха трудни и избягваше да докосва хората, защото ръцете й постоянно бяха студени. Но допирът на ръцете на Джей Ди през последните дни й беше доставил истинско успокоение. А тази майка беше загубила детето си. Луси нямаше как да не се сети за собствената си майка.

Преди години, като лекар, тя успокояваше хората. Луси се зачуди кой ли е успокоявал нея, когато Бък загина. Когато хвана ръката на госпожа Фийлдс си помисли, че никога досега не си беше задавала този въпрос.

— Толкова съжалявам… Дъщеря ви имали някакви специфични белези, за които се сещате.

— Има татуировка — каза господин Фийлдс. — На глезена. Левият глезен. Роза.

— Добре. — Без да пуска ръката на жената, тя натисна бутона на интеркома. — Готови сме, госпожо Гомес.

После натисна копчето, за да отвори завесата. Госпожа Фийлдс стискаше здраво ръката й.

Още щом видя дъщеря си на масата, госпожа Фийлдс започна да ридае. Руби им показа глезена с татуировката и господин Фийлдс простена болезнено.

— Да. Нейната татуировка е. — Стисна зъби. — Покажете ми лицето й.

Луси срещна погледа на Руби през стъклото и кимна. Руби свали най-горния чаршаф. Госпожа Фийлдс пусна ръката й и се притисна към съпруга си. Риданията й изпълниха стаята.

Луси отново натисна бутона на интеркома.

— Това е всичко. Благодаря.

Отново спусна завесите.

Мейнард я погледна и попита:

— Дали ще е възможно да разговарят с инспекторите утре? Не мисля, че сега са в състояние.

— Разбира се.

Луси ги поведе към изхода и подаде визитката си на господин Фийлдс.

— Ако сте се свързали с местно погребално бюро, моля ви да ни кажете името. И ми се обадете, ако по-късно имате някакви въпроси.

Бащата неуверено кимна.

— Благодаря ви.

Тя го хвана за ръкава.

— Имате ли нужда от лекар, господине?

— Добре съм.

Придържайки съпругата си, той излезе, последван от Мейнард и асистентката му.

Луси знаеше, че родителите на Ники не са добре. Знаеше, че им трябва много дълго време, за да се съвземат. Изправи рамене и тръгна обратно към кабинета си.

 

 

Вторник, 4 май, 21:40 ч.

Този бонус не го беше очаквал, но едно нещо му донесе истинска наслада — поражението на Райън/Сони. Щом „Сатисфекшън“ се отдалечи от залива достатъчно, за да не чува никой виковете им, той извлече Райън от трюма на палубата и го остави до Сони, който беше с дяволско главоболие. Предполагаше, че и Райън не е много по-добре. Големият каубой явно страдаше от морска болест. Престоят му в яхтата през целия ден беше чудесна прелюдия към онова, което го очакваше. Скоро щеше да научи как изглеждат всъщност изтезанията, точно както и неговата мамичка беше разбрала.

Сони присви очи, като видя Райън.

— Ти. Трябваше да се сетя.

На Райън му отне няколко секунди, за да познае Сони. Вторачи се невярващо в емблемата на ръкава му.

— Ти си шериф?

Сони не отговори на въпроса му.

— Ах ти, страхливо копеле. Какви си ги издрънкал?

— И дума не съм му казал. Той вече знаеше. Който и да е той.

После двамата мъже го изгледаха с омраза. Колко от омразата, беше към него и колко помежду им, беше трудно да се каже, но подозираше, че той печели най-голямата част. А ако ли не, скоро щеше да я спечели.

— Аз съм братът на Илиана — благо се представи той. — Помните Илиана, нали?

И двамата млъкнаха. Сони изглеждаше изплашен. Райън… виновен.

— Нали? — повтори той заплашително.

Райън затвори очи.

— Ти си го направил…

— Да, аз. Всъщност не го бях планирал, но научих нещо, което промени намерението ми.

— И какво беше то? — настоя Сони.

Арогантен кучи син.

— Сключила е сделка с Ръс Бенет — отговори Евън.

Райън отвори очи.

— Каква сделка?

— Разменила е дискретност срещу цици. Написала всичко в писмо, което след смъртта й да бъде изпратено на прокурора. Предполагам, че писмото ще стигне след ден или два.

Сони отвратено поклати глава.

— Кучка.

Райън нищо не каза.

— Как се добра до писмото? — попита Сони.

— Не съм. Не и до нейното писмо във всеки случай.

Райън се опита да седне, но после се отказа.

— Кой ти каза? — попита той направо.

— Малкълм. Умираше и изпрати анонимно писмо до майка ми, в което я молеше за прошка.

— Смелчага. Да го прати неподписано — измърмори Райън.

— Предвид, че си искал майка ти да каже на ченгетата вместо теб, не би трябвало да говориш.

Сони изгледа Райън ядно.

— Казал си на майка си. Идиот.

— Прав си — спокойно каза Райън, после вдигна очи и срещна погледа на Евън. — И ти си прав. Исках още тогава да кажа, но ме беше страх. Избягах. Аз съм страхливец.

— И сега си страхливец — нападна го Сони, — дето му говориш така само за да не те накълца, както е направил с оная кучка майка ти. Имам новини за теб. Той и без това ще го направи.

Райън пребледня. Изглеждаше сякаш ще повърне.

Евън приклекна до Сони.

— Твърде безчувствено, браво.

Сони се опита да го заплюе, но не успя.

— Я си го начукай!

Усмихна му се широко.

— Наистина ще се забавлявам с теб. Мислех си, че Бенет беше забавен, но ти… Трябва да ти кажа, че значката ти те нарежда до Траск и дъщеря му. — Обърна се към Райън. — Кажи ми какво стана онази нощ. Правя си записки с различните ви версии.

— Добре — каза тихо Райън. — И без това вече няма значение.

— Я млъквай — злобно изсъска Сони.

— Знам как се е чувствал Малкълм — каза Райън. — Трябва да го кажа. Поне веднъж да постъпя правилно. Освен това, ако майка ми е написала писмо — а аз въобще не се съмнявам, че го е направила — всичко ще изскочи. Ако братчето тук не те убие, всички ще разберат. Дори да не идеш в затвора, с кариерата ти е свършено. Може ли поне да седна?

— Не — каза Евън. — Просто говори. Искам да знам какво сте направили и вие, и Бък Траск.

— В нощта на бала Бък здравата се беше сдърпал с момичето си. Изловил я, че го мами и беше бесен. Покани момичето, което най-много щеше да унижи старото му гадже. Съжалявам да го кажа, но това беше Илиана. Носеше й се репутацията, че е… лесна. Не знам дали е било заслужено, или не. Тогава това беше без значение, а и сега също. Тя не заслужаваше нищо от онова, което й се случи.

— Какво стана? — гневно попита Евън.

— Бък я заведе на бала — продължи Райън. — Искаше старото му гадже да се почувства наистина мизерно. След танците двамата с Илиана се промъкнаха под скамейките на футболния стадион. Знаехме къде отиват. Другите решиха, че ще е забавно това да се види. Аз не исках да ходя. Не знам защо отидох. Цял живот съжалявам за това. Когато пристигнах, другите вече бяха там, а Бък стоеше встрани. Някакъв тип биеше сестра ти. Вече я беше изнасилил веднъж, но пак го направи.

— Рики Джойнър? — попита Евън. Стомахът му се бунтуваше.

— Да. Бък ни беше казал, че момичето, с което ще ходи на бала, зарязало друго момче заради него. Трябва да е бил Рики. Двамата с Бък се бяха спречквали преди месеци, докато траеше сезонът. Рики беше бесен. И здравата беше прекалил с крека. Мисля, че или беше видял Бък и Илиана да го правят, или са се канели да го направят и просто… е избухнал. Бък гледаше с оня замаян поглед, сякаш не можеше да повярва.

— Защо позволихте това да стане? — запита Евън. Въпросът, който винаги бе искал да зададе.

— Не знам. Искаше ми се да го бях спрял, но не знаех как. Може би всичко щеше да е по-различно, ако тогава имахме мобилни телефони… Не знам, не съм сигурен… — горчиво каза той. — Беше някакъв стаден инстинкт. Бенет, Едуардс и Канън насъскваха Джойнър.

— А Сони? — попита той.

Сони се разшава.

— Не — отчаяно отрече той. — Не съм го правил.

Райън повдигна рамене.

— Когато Рики се разкара, ние се уплашихме. Бък каза, че трябва да го направим да изглежда като кражба. Взе чантата и медальона й. Каза, че знае как да се отърве от тях. Баща му беше шериф. Звучеше като план. Всъщност нищо не беше направил. Или поне така си казвахме. Избягахме.

— И я оставихте да умре — процеди Евън презрително.

— Съжалявам.

— Твоето „съжалявам“ сега нищо не означава.

— Знам. Следващия ден чухме, че Рики се застрелял в главата. Предположихме, че е изтрезнял, разбрал е какво е направил и не е могъл да го преживее. А медальонът така и не се появи.

— А гривната? — попита той.

Райън го изгледа искрено объркан.

— Не знам за гривна. Видях медальона. Това е.

Той се обърна към Сони.

— А ти знаеш ли нещо за гривната?

— Не — отговори Сони. Евън веднага разбра, че лъже. Мога да позная.

Изрита го силно.

— Кажи ми…

Евън се пресегна за бухалката и видя как очите на Сони се изпълват с ужас.

— Кажи ми!

— Да, видях я — изграчи той. — Беше в чантата й. В чантата на сестра ти. Но Луси Траск я взе. Видях я да я носи — и тогава, и днес пак.

И аз я видях.

— А медальона?

— За него не знам.

Удари здраво с бухалката Сони по бедрото и чу хрущенето на костта, последвано от пронизителен писък.

— Неправилен отговор, шерифе.

— Не знам — настоя Сони, докато хлипаше. — Бък трябваше да се отърве от нещата, но видяхме Луси да носи гривната следващото лято и се паникьосахме.

— И?

— Измъкнах й гривната, но не намерих медальона. После тя пак открадна гривната и не ми каза къде я е скрила. Исках медальона, така че подхвърлих някои неща на майка ми в нейната стая и казах, че Луси ги е откраднала. Мислех си, че ще я вкарам в беля с баща й и ще я наплаша, за да каже къде ги е скрила, но те я изпратиха в поправително училище.

Мамка му и шериф.

— Тя каза ли?

— Не. Не знаех, че родителите й веднага ще я разкарат от града. Нямаше я три години. Не намерих медальона. Проверих хиляди пъти.

— Ами явно не си търсил достатъчно усърдно. У нея са били и гривната, и медальонът. Тя е продала медальона ми, като е била съвсем наясно, че е мой. А баща й изгони мен и родителите ми от града. Разори ни. Баща ми се самоуби.

— Ние не сме виновни — каза Сони.

— Знам. Не сте направили нищо.

Удари Сони с бухалката по главата, чу как изскимтя и Райън се присвива, когато топлата кръв опръска бледото му лице.

— Но… аз ще направя.

 

 

22.

 

Вторник, 4 май, 21:20 ч.

Луси, заедно със Стиви, Фицпатрик и детектив Скинър, вървеше през подземния паркинг на моргата.

— Тежко разпознаване беше — призна Луси. — Имаме телефоните на родителите, така че можем да им се обадим утре и да поговорим за дъщеря им.

— Аз ще поема смяната ти — каза Фицпатрик на Скинър, когато стигнаха до колите си.

— Благодаря ти. Жена ми ще го оцени. — Скинър изгледа Луси. — Имаме малко бебе и знам, че й трябва почивка.

— Върви, няма проблем — каза Луси.

Стиви изглеждаше изтощена.

— Ще се прибера вкъщи, ще вечерям и ще отметна някои неща, докато от „Архиви“ си свършат работата.

Махна им и си тръгна. Луси и Фицпатрик останаха сами.

Изгледа я с такова желание, че лицето й пламна. Но после… заговори по работа.

— Взех чантата и телефона ти от Дрю — всичко е готово.

— Добре е да го знам.

Пое сака от рамото й и го сложи на задната седалка. А после я целуна. Беше сладко, макар и сдържано, намек за онова, което предстоеше.

— Сякаш не си го правил цяла вечност… — подкачи го тя, когато той се отдръпна. — А е минал едва ден.

— Един ужасен ден. Нека те закарам вкъщи.

За първи път тези думи прозвучаха мило.

— Какво проверяват от „Архиви“? — запита тя, когато излязоха на пътя.

— Същото, което проверявах и аз преди това. Още търсим Брайънови. Ще отнеме време да проследим майката на Илиана, особено ако се е омъжила повторно. Някои от тези документи се пазят в градските служби, но най-много двайсет години. — Изгледа я. — Ти не каза ли, че си давала уроци по музика на децата в пансиона? В „Света Анна“?

Луси леко се плесна по челото.

— Всяка сряда. Тази седмица ще трябва да го отменя.

— Не, не искам да отменяш урока. Искам да се придържаш към това, което е обичайно за теб.

Тя повдигна вежди.

— За мен е обичайно да се прибирам вкъщи сама.

Погледна я с усмивка.

— Точно това може да се промени.

— Утре е сряда. Мислиш, че там ще остави тялото на Райън, нали?

— Да, затова в училището ще имат напаст от паразити. Учениците ще излязат в еднодневна ваканция, а нашите полицаи ще са преоблечени като от службата за борба с вредителите. Надяваме се да е неочаквано за него и да го хванем неподготвен.

Тя потърка чело.

— Добре. Децата ще пощуреят заради ваканцията.

Фицпатрик се поколеба.

— Не искам да споменаваш това на никого, дори на приятелите си.

— Кого точно подозираш, Джей Ди? — попита тя с присвити очи.

— Всички. Докато не хванем тоя тип, всички.

— Не. Аз не ги подозирам. Не и приятелите ми.

— Добре, но не им казвай. Още не. Ще ми обещаеш ли?

— Не знам — честно отговори тя. — Искаш много. Може и те да са в опасност.

Той въздъхна.

— Погледни го от тая страна. Някой те следи, наблюдава те. Може да е някой, когото познаваш или когото приятелите ти познават. Те могат да сгрешат и да се доверят на грешния човек или някой детайл да им се изплъзне… и могат да пострадат. Той уби частен детектив. Жената вероятно е застанала на пътя му. Няма следи от взлом в апартамента й. Имал е ключ. Точно както и за колата ти.

Стомахът й се сви.

— И от апартамента на Гуин. Добре де, добре. Схванах. Обещавам.

— Благодаря ти.

— А, щях да ти кажа. Алън е напуснал. Нали се сещаш, един от колегите ми?

Изведнъж изражението му стана сериозно.

— Имаш предвид онова малко копеле, дето знаеше за клуба и се мислеше за голямата работа? Същият, дето е имал достъп до чантата ти?

Тя премигна.

— Да, той. Какво мислиш за него?

— Мисля, че трябва да проверим алибито му за всяка една секунда от последните четирийсет и осем часа.

— През по-голямата част от тях беше дежурен.

— Да, но може за малко да е изчезнал.

— Наистина. И какво ще правиш?

Фицпатрик вече набираше номер на телефона си.

— Ще намеря адреса му. Налага се да го посетя.

— Бил е с Руби снощи, когато беше оставено тялото на Джанет — изтъкна Луси. — Проверих. Но и ти можеш да провериш, ако искаш.

Той затвори. Усети раздразнението му.

— Бих искал да нямаше алиби просто защото не го харесвам.

Ревнуваше, а на нея това й харесваше.

— Може ли за известно време да не говорим за тези неща? Без приказки за работа, побъркани убийци, моето или твоето семейство?

Той се усмихна.

— Като изключим всичко това, май нищо не остана…

— Музика.

— Последния път, когато говорихме за музика, се озовахме в алеята — напомни той с подкупващ и съблазнителен глас. Повдигна ръката й към устните си.

По тялото й пробяга тръпка.

— Така и не решихме спора, нали?

— Всъщност ти призна доводите ми. Но аз съм честен човек. Готов съм да се боря за две от три.

Луси се разсмя, после настроението й внезапно се промени.

— Карай по-бързо.

 

 

Вторник, 4 май, 21:30 ч.

Клей се тръшна на стола в дневната си и затвори очи. Чу как Алиса сяда на стола до него.

— Добре ли си? — съвсем тихичко попита тя.

— Не. — Преглътна тежко. — Не, не съм добре. Не съм сигурен дали някога ще бъда.

— Беше толкова тежко и мъчително — прошепна тя. — Да я слушаш как плаче и да нямаш какво да й кажеш.

В колата майката на Ники беше ридала, проклинала, изплаквала мъката си.

— Така е. Благодаря ти, че се опитваше да я успокоиш. — Мрачно напомни Клей.

— Искаше ми се да можех да направя нещо повече. Чувствах се толкова безпомощна.

— Можеш. Искам да провериш нещо — каза той, все още със затворени очи. Омразата му към Евън Риърдън клокочеше, а самообладанието му висеше на косъм. — Доктор Луси Траск. Искам да знам защо има бодигард в моргата.

— Имаш предвид инспектора, за когото тя каза, че се обучава?

— Да. Ръката му през цялото време беше на сантиметри от пистолета му.

Алиса отвори лаптопа си. Накрая смотолеви някаква ругатня.

— Намерих нещо. Съсобственик е на „Шийдалин“ — клубът, дето е било убито валето и открита мъртвата жена в колата.

Това обясняваше бодигарда. Някой убиваше заради докторката.

— Свържи търсенето с Андерсън Фери — нареди той.

— Получих резултат за Роналд Траск, пенсиониран шериф. Но нищо за Луси.

— Опитай с Илиана Брайън.

— Нищо.

— С Евън Риърдън.

— Пак нищо.

— Мазети очаква от нас да се разровим. Ники е попаднала на нещо, което я е убило. Така че продължавай да търсиш.

Но единственото, което виждаше, беше обезобразеното тяло на Ники. Ще скърбиш по-късно. Намери Риърдън. А после? Гневът му кипна. Евън Риърдън ми принадлежи.

 

 

Вторник, 4 май, 21:50 ч.

Да говориш за секс и да го правиш в действителност, са съвсем различни неща — печално си мислеше Джей Ди. Луси рязко беше променила настроението си, а докато стигнат до апартамента й, беше видимо нервна.

Искаше му се да заскърца със зъби от безсилие, но не го направи. Последната нощ беше експлозия. Тази вечер… е, ако й трябваха време и пространство, щеше да й ги даде. Тя имаше диван. Мога да спя на него.

Паркира пред кооперацията й и погледна към балкона, откъдето госпожа Пю ги беше поздравила по-рано през деня.

— Чу ли се с нея?

Луси се сепна и погледна нагоре. После се успокои. Малко.

— С Барб ли? Да. Оставила ми е гласово съобщение, докато сме били в Андерсън Фери. Имал е малък пристъп, но се е успокоил. Скоро ще трябва да го настани в дом. Знае това.

— Тя каза, че си се погрижила. Включително и финансово. Много щедро.

Лицето й пламна.

— Той ме спаси тогава… Никой не ме искаше. Родителите ми се бяха отказали от мен. Но не и той и Барб. А това са само пари. Господин Пю и Барб ми дадоха много повече.

Джей Ди усети как очите му парят.

— Ти си добър човек, Луси. Никога не позволявай някой да твърди друго.

Излезе от колата и отвори вратата й. Не се изненада, че тя избягна погледа му, но разбра, че думите му бяха я докоснали. И може би й бяха доставили удоволствие. Може би щеше да му позволи да й достави още по-голямо удоволствие. Измъкна сака й и два малки куфара от задната седалка.

— Ти кога опакова това? — попита го, като сочеше багажа му.

— Когато те оставих на Скинър в моргата. Изтичах до вкъщи, взех си душ и багаж. — Поколеба се. — След като ме помоли да остана.

Тя преглътна.

— Да, помолих те.

Джей Ди се опита да я успокои.

— Луси, всичко е наред. Ще правим каквото ти искаш. Ще спя на дивана. Или ако решиш пак да извикам Скинър, ще го направя.

Тя го изгледа стресната.

— О, не. Не това искам. Просто ме е… страх.

— От мен ли?

— Съжалявам… Искам да останеш. Наистина. Просто… Е добре, снощи беше много по-лесно. Тази ми самоличност не е свикнала да бъде… сещаш се.

И внезапно той разбра.

— Хайде де — каза й нежно. — Всичко ще е наред. Ще видиш.

Влязоха в апартамента и оставиха багажа.

— Трябва да се обадя на Гуин — каза Луси. — Тя ще се тревожи.

Изчака я да се обади, видя я как затваря, след което повдигна брадичката й и целуна устните й. Тя се надигна на пръсти и прокара ръка през косата му. Беше повече от компромис от нейна страна.

Контролът му се изплъзна, той я целуваше и целуваше, докато и двамата не останаха без дъх. Видя желанието в очите й, когато тя го погледна. Съблече сакото й и го остави на масата.

Преди да дръпне ципа на роклята й Джей Ди се спря.

— Не. Не още — каза той.

Видя смутения й поглед.

— Но…

— Повярвай ми — прошепна й. — Всичко ще е наред.

Повече от наред. Тя го заслужаваше.

Очите й се разшириха, когато той отвори сака, извади цигулката и лъка и й ги подаде.

— Посвири за мен.

Луси поклати глава.

— Късно е. Ще събудя всички.

— Понякога не свириш ли късно за господин Пю?

— Да, обаче… Това е за него, за да го успокои. Съседите са се примирили с това.

— Те харесват музиката ти, Луси. Всички излязоха днес да те слушат. Представи си, че им свириш приспивна песен. Хайде, моля те. — Постави инструмента в ръцете й. — Искам да свириш само за мен.

— Ти си луд — обяви тя, но нагласи цигулката под брадичката си. — Какво да ти изсвиря?

— Ти избери. Каквото и да е, ще ми хареса. Обещавам.

Тя се поколеба за миг, но после засвири, и както преди той беше… омагьосан. Беше спокойно и чисто. Разпозна пиесата — същата, която бе свирила в клуба предната нощ, но звучеше по-бавно, по-отмерено, сякаш мамеше. Както и Луси.

Наблюдаваше го, докато свиреше. Той свали сакото си и го метна върху нейното, издърпа вратовръзката си, разкопча и ризата си. Тя си пое дъх и прехапа устни.

Но не спря да свири. Джей Ди съблече ризата си, доволен, с неприкрит блясък в очите. Харесваше този мъж, възбуждаше я, искаше да го погълне целия.

Той вложи всичките си сили, за да не я сграбчи и да не я притисне отново към стената. Вместо това застана до нея и я целуна по шията. Лъкът се плъзна, акордът излезе фалшив. За миг настъпи тишина, в която чуваше единствено учестеното си дишане и ударите на собственото си сърце.

— Не спирай — прошепна в ухото й той. — Свири за мен. Моля те.

С треперещи ръце тя продължи да свири. Бавно той отвори ципа на роклята й и разкри сатенената й кожа.

— Снощи не успях да те видя така — каза и започна да я целува по раменете. — Прекрасна си.

Разкопча сутиена и плъзна пръсти надолу по гърба. После дланите му обхванаха топлите й кръгли гърди и цигулката замлъкна, а ръката с лъка се отпусна до тялото й.

— Какво искаш? — прошепна той, като лекичко галеше зърната й. Тя се облегна отгоре му, опря глава на рамото му, цигулката лежеше на бедрото й. Галеше гърдите й, плъзна ръце надолу по тялото й. Тя изстена от удоволствие.

— Какво искаш? — попита я отново.

— Теб. Искам теб.

Луси се дръпна настрани, ръцете й трепереха, докато оставяше цигулката, после бавно се обърна.

Той беше това, което тя искаше. Още сега.

Сцената беше готова. Следващият ход е мой. Свали роклята и сутиена си от раменете и ги остави да се плъзнат на пода. Очите му се спряха на гърдите й, устните му се разтвориха, но не каза нищо.

Бяха на няколко крачки от спалнята. Усети топлината на тялото му, вече не й беше студено.

Тя затвори вратата зад тях, а той я притисна страстно към себе си. Устните му засмукаха гръдта й и това я накара да простене.

Тялото й пулсираше в готовност.

— Сигурна ли си, че го искаш?

Да… Искаше отново да го усети в себе си. Седна в леглото и прокара пръсти през него, видя го как потръпва, после срещна очите му.

— Да. Това искам. Ти си това, което искам. Когото искам. Веднага.

Това му беше достатъчно.

Обсипваше с целувки лицето, раменете, тялото й, докато дъхът й не секна. Проникна с тласък в нея и тя извика от удоволствие.

Впи устни в шията й.

— Миналата нощ стана бързо — прошепна в ухото й. — Може и сега да стане така, ще зависи само от теб. Обещавам.

— Бързо или бавно, не ме интересува — изстена тя и се притисна до него. — Просто го направи.

Той се засмя и се гмурна силно и бързо, докато не й се стори, че сърцето й ще се взриви. Впи пръсти в раменете му, тялото й отговори на движенията му.

— Следващия път, когато свириш, си мисли за това — задъхано прошепна той. — Мисли за мен.

Но тя не можеше да мисли… Не можеше да мисли за нищо… Не и сега… Беше близо, толкова близо. А после той я докосна и дъхът й секна. Устните му заглушиха стона й, пред очите й затанцуваха бели светлини и удоволствието я помете.

Той зарови лицето си в шията й и я последва. После се отпусна до нея съвсем неподвижен. Тя целуна рамото му. Беше хубаво. Полезен е за мен. Моля те, нека е истина. От толкова дълго време беше сама.

— Благодаря ти — прошепна му.

Той се повдигна на лакти и я погледна.

— За какво? — попита сериозно.

— За това, че знаеш какво искам. Как разбра?

— Като те гледах снощи на сцената… ти цялата гореше. Като огън. И беше като огън, когато се любихме. А огънят е нещо хубаво, не ме разбирай погрешно. Но аз исках… топлина, не пламък. Мисля, че мога да издържа на топлината. Реших, че музиката е ключът към теб, но исках да мислиш за мен, само за мен.

Усмихна й се и трапчинката се очерта на лицето му.

— Лусинда.

Мисля, че мога да издържа топлината. Това достатъчно вълнуващо ли беше за теб?

— Нямаш проблеми с топлината — каза му тя. — Никак дори. А снощи, когато те видях в клуба, там нямаше никой друг. Виждах единствено теб.

Той се разсмя.

— Ти беше ядосана.

Луси обви с крака тялото му и отново усети ерекцията му.

— Имах право да съм ядосана.

Желанието отново ги изпълни.

— Сигурна ли си?

Тя затвори очи.

— Нали каза, че си съгласен на две от три?

 

 

Вторник, 4 май, 22:55 ч.

— Мисля, че трябва да опитаме три от пет — измърка Луси и Джей Ди се разсмя доволен.

— Мисля, че ще умра. — Лежаха по гръб и дишаха тежко. — Но по един великолепен начин.

— Не мога да помръдна.

— Тогава недей.

— Студено ми е — каза тя.

Той я зави с одеялото.

— Къде отиваш? — запита го, когато тръгна към вратата.

— Да проверя дали всичко е наред — отговори той. Взе пистолета си, дрехите, провери ключалката на вратата и когато се върна, я намери почти заспала. Мълчаливо се наслаждаваше на спокойствието й и се изпълни с надежда.

Луси отвори сънени очи.

— Защо ме гледаш?

Защото ми принадлежиш, помисли си той.

— Защото си красива.

Усмихна му се и за миг всичко беше наред със света.

— Ела тук. Заспивай.

Джей Ди остави пистолета и телефона си на нощното шкафче, после се пъхна под завивките и я гушна.

— Винаги си топъл. Толкова топъл.

— Навик ми е — каза той и се засмя, когато тя се намести.

— Наистина.

Загаси лампата, но не успя да заспи веднага. Нито пък тя.

— Джей Ди? Виждаш ли се още с майка си? — след дълго мълчание попита Луси.

— От време на време. Всеки път, когато й потрябват пари.

— Даваш ли й?

— Не. Купувам й неща за вкъщи или й плащам тока понякога, иначе парите ще отидат право в касата на някой магазин за алкохол.

— Защо? Защо се грижиш за нея? Тя те е изоставила.

— Всъщност, не го правя често. Обикновено тя не ме моли. Мисля, че мрази да го прави. Мрази да ми дължи нещо.

Тя се надигна и го изгледа в мрака.

— Но защо се грижиш?

— Не знам, Луси. Тя ми е майка. Няколко пъти се опитва да спре алкохола. Не ми беше хубаво при нея, но не беше и сиропиталище. Има и моменти, когато ми е помагала.

— Майка ми обичаше да пече хляб — каза Луси. — Все беше заета да се грижи за хорските деца, но в неделя печеше хляб. Понякога ми носеше филия с масло и конфитюр. Всеки път, когато подуша уханието на пресен хляб, се сещам за това.

— И онези времена ти липсват.

— Да.

— Нали знаеш, че не ти си причината за състоянието й, Луси?

— Да, знам. Но също така знам, че я е било грижа за мен, когато бях в колежа. Съжалявам, че й пращах всички ония снимки с мотора, исках да я подлудя и го направих.

Беше онази, другата Луси, в която не искаше отново да се превърне.

— Защо просто не поговориш с нея? Да оправиш нещата, ако можеш? Хората могат да се променят.

— Баща ми няма да позволи. Спомням си, че тя опита да ми каже нещо, като минаваше покрай мен в съда, но баща ми я издърпа настрани. Обадих се у нас, за да говоря с нея, а той ми каза, че съм направила достатъчно, да я оставя на мира, защото тя не иска да разговаря с мен. Никога повече.

— Може да е излъгал.

— И аз така реших, затова опитах отново. Изчаках, когато знаех, че не е вкъщи, и се обадих. Тя ми вдигна, попитах я дали е добре. Казах й, че заминавам за Калифорния. Тя ми пожела всичко хубаво. И добави, че за всички ни ще е най-добре ако повече не я безпокоя.

— Съжалявам.

— Аз трябва да съжалявам. Аз бях тази, дето каза, че не трябва да говорим за семействата си. Само дето събитията от последните дни накараха старите рани да се отворят. Сега ще млъкна и ще те оставя да спиш.

Би могла да ме държиш буден всяка нощ, каза си Джей Ди, когато тя отново се гушна в него. Прокара длан по коприненото й рамо. В ума му прескачаха въпроси, останали без отговор.

— Луси, какво стана с втория ти годеник?

— Изостави ме.

— Защо? Макар да признавам, че съм доволен от това.

— И аз също, в крайна сметка. Гюс беше толкова далеч от Хийт, колкото въобще е възможно. Запознахме се няколко години, след като се преместих в Лос Анжелис. Бях здравата наплашена и решена никога повече да не се забърквам с лоши момчета. Гюс беше „добър“. И беше мил. Просто реши, че не съм за него.

— С какво се занимаваше?

— Какво работеше ли? Беше дърводелец. Веднъж годишно ходеше в Мексико и строеше къщи. Отидох с него през лятото, когато приключих специализацията.

Той се сети за разказа й от предния ден.

— О, малкото ранено момиченце.

— Да. Озовахме се на мястото минути след катастрофата. Кракът й беше затиснат и обилно кървеше. Имаше доста хора, но не успяваха да я измъкнат, нито да спрат кървенето.

— Ти си го направила.

— Да. — За момент тя замълча. — Болницата беше на час път с колата. Бяха пратили хеликоптер за детето, но щеше да умре, преди да е пристигнал. А на всичкото отгоре и от двете пострадали коли изтичаше бензин. Едната се запали. Хората крещяха. Майката се молеше, плачеше, викаше. Детето щеше да загуби крака си, беше затиснат под джип, за бога. Взех триона от кутията с инструменти на Гюс и го ампутирах. — Рязко си пое дъх и потрепери. — Никога няма да забравя писъците на детето. Беше кошмарно. След това я издърпах изпод джипа и той се взриви.

Беше ужасен само като я слушаше.

— Мамка му.

— Опитах се да спра кървенето, после я придружих до болницата с хеликоптера и се молех да съм постъпила правилно.

— Спасила си я, Луси.

— Лекарите в болницата казаха, че съм се справила чудесно в полеви условия. Детето оживя. Родителите й ми бяха благодарни. Но Гюс беше потресен. Знаеше, че като се върнем в Лос Анжелис, ще работя в спешно отделение, но предполагам, че е било различно да го види в действителност. Каза, че съм била робот, че съм успяла да пренебрегна писъците на момиченцето и бездушно да срежа крака й. Не пренебрегнах писъците. Още ме преследват. Исках просто да направя това, което се налага.

— И си го направила — каза той. — Това е да можеш да се съсредоточиш и да вземеш най-правилното решение.

Луси се усмихна с благодарност.

— Дори да не го мислиш, пак ти благодаря.

— Мисля го. — Целуна я. — И какво стана с годеник номер две?

— Гюс си тръгна, почти веднага след като се прибрахме. Развалихме годежа по взаимно съгласие.

— Колко взаимно беше? — внимателно я попита той. — Да не би и на него да си му счупила носа?

Тя се разсмя.

— Не. Просто не му върнах пръстена. Беше моята част от сватбения депозит. Реших, че това е честна размяна. Накрая той се съгласи.

— А къде е пръстенът?

— Направих го на медальон, но не можех да го нося. Напомняше ми за всичко, което се случи. Така че го продадох и инвестирах парите в клуба.

— Където никой не те нарича робот.

— Така е. — Звучеше смутена. — Не очаквам това да има някакъв смисъл за теб.

Известно време той мълча, потънал в мисли. В спомени.

— Има — каза накрая.

— Какво има? — попита тя, полузаспала.

— Има смисъл за мен.

Тя се надигна и го погледна.

— Не разбирам.

— В деня, когато Мая загина, ние се скарахме. Тогава ми каза, че съм бил студен… Като робот.

— И защо?

— Беше ми ядосана задето исках да се установим, да имаме семейство. Мечтаех за истинско семейство, каквото никога не бях имал. Дори времето, прекарано с Пол и Стиви, беше все едно, че стоя пред вратата и гледам. Те бяха едно цяло.

— А Мая защо ти е казала това?

— Каза, че ръцете ми са изцапани с кръв и не би трябвало да бъда баща. Убивал съм хора, следователно нямам сърце и не бих могъл да обичам дете.

Луси пребледня.

— Боже мили, какви ужасни неща ти е наговорила, Джей Ди. — Обгърна брадичката му с длани. — Ти си толкова мил и състрадателен, и грижовен. А едно малко момиченце на име Корделия те обича и ти също я обичаш. Мая е грешала.

Думите й стоплиха сърцето му.

— Иска ми се да мисля така — призна той.

— Сигурна съм. Може би си е мислила, че самата тя не може да бъде родител, но не е искала да си го признае.

За това не се беше сетил.

— Възможно е.

— Според мен не всеки трябва да бъде родител.

Той се поколеба, но не можеше да се сдържи да не я попита. Трябваше да знае.

— Ами ти? Ти искаш ли деца?

Тя улови погледа му в мрака.

— Да, и ще бъда по-добра майка от моята. Никога няма да позволя някой да нарани детето ми. Други въпроси?

— Не. Засега и това ми стига.

— Тогава да спим.

 

 

Вторник, 5 май, 02:15 ч.

Да се отърве от тялото на господин Ейгър се беше оказало елементарно. Никакви проблеми. Никой не се появи, всички спяха в малките си легълца.

Остави Сони Уесткот овързан на пода във фабриката, пребит, но жив. Просто не му беше останало време. И енергия. Искаше да свърши работата както трябва, а не да приключи със Сони на две на три, защото бързаше.

Телефонът звънна и го стресна. Завъртя очи, като видя кой му звъни.

— Какво има, захарче?

— Събудих се и те нямаше.

— Свършиха ми цигарите. Връщам се след няколко минути. А ти заспивай.

 

 

Сряда, 5 май, 05:15 ч.

Събуди се. Леглото беше празно, чаршафите — студени. Луси я нямаше.

Претърколи се, готов да скочи на крака, но застина. Тя стоеше до прозореца и гледаше надолу към пустата улица. Беше с развлечена фланелка, която оставяше по-голямата част от краката й голи. По влажните й страни се стичаха сълзи и тя ги триеше с опакото на лявата ръка, опитвайки да заглуши хлиповете си. В дясната ръка стискаше рамка с две снимки.

Джей Ди тихо се изправи и постави ръце на раменете й, леко я целуна по главата.

Тя си пое въздух и се облегна на него.

— Не исках да те будя.

На едната снимка беше брат й Бък, с футболна каска под мишница. На другата се виждаше мъж, възседнал мотор, също с каска под мишница. Това трябваше да е Хийт. С облекчение установи, че не изпитва ревност. Чувстваше единствено загриженост към нея. Мълчаливото й хлипане късаше сърцето му.

— Чудех се кога ще поддадеш — прошепна й той.

— Днес открих, че брат ми не е бил този, за когото съм го мислела. Още ми липсва. — Погледна снимката в ръката си. — Само това ми остана от него. Дори и гривната вече не е моя. Никога не е била.

— Обичаше ли те?

— Искам да вярвам, че ме е обичал. Но какви точно ги е вършил?

— Кога? Когато е умряла Илиана, или когато той е загинал?

Тя преглътна трудно.

— И двете, предполагам. Знаех си, че нещо не е наред. Усещах, че баща ми е по-сърдит, а майка ми — по-тъжна от обикновено. А Бък беше… разстроен. Мислех си, че е заради станалото с Илиана — нали тя беше с него на бала. Нормално би било да е разстроен, нали?

— Да.

— В нощта, когато Бък загина, не си бях вкъщи. Майката на Гуин беше предложила да ни заведе на кино, а после да спим у тях. Обичах да ходя у Гуин.

— Някога споделяла ли си пред някого за побоите от баща си?

— Не. И кой щеше да ми повярва? Тоест, той беше шериф, а майка ми беше лекарка. Би ли оставила някоя лекарка някой да наранява децата й? Със сигурност не.

— Но тя го е правила.

— Да. Оставяше го безнаказано да малтретира и нея, и нас. Често си мечтаех някоя нощ да ни вземе и да избягаме от него.

— Но не го е направила.

— Не. Остана с него. Още е с него. В един момент реших, че трябва сама да се погрижа за себе си, защото тя нямаше да го стори.

— И кога беше това?

— Първата ми нощ в „Света Анна“.

Сърцето му се сви, но запази гласа си спокоен.

— Погрижила си се и за себе си, и за другите. Можеше да бъдеш съвършен егоист, Луси, но не си. Обичаш семейство Пю, те също те обичат. Направила си кариера. Две, всъщност. Имаш и Гуин.

— И Торн. Изглежда голям и сърдит, но и той е преживял много. А също и Гуин. Всъщност, точно това означава „Шийдалин“. Когато избирахме името, решихме всеки да предложи част от името на някого, когото е изгубил. „Лин“ е от Линус. Сега се чудя дали съм постъпила правилно, като съм избрала името му. Ами ако той е помогнал да я убият, Джей Ди? Ако той е убил Рики Джойнър? Ако никога не разбера?

Той постави длани върху раменете й.

— Не знам, мила. Незнанието е голямо бреме, но каквото и да стане, няма да ти се наложи да се изправиш сама срещу него.

— Благодаря. Благодаря ти, дори за това, че не ми казваш, че всичко ще е наред, когато сам не си сигурен в това.

— Няма защо. Да се върнем да си доспим? Имаме още цял час… — Млъкна и присви очи, загледан навън към колата си, паркирана отпред. — Какво става, по дяволите?

— Какво? — Луси се наведе, опитвайки се да види по-добре. — Багажникът ти е отворен.

Джей Ди набързо се облече.

— Тръгваме. Не можеш да останеш тук сама.

След няколко минути вече тичаха по стълбите към колата.

Багажникът беше леко открехнат, а от едната страна, откъдето беше отварян, имаше вдлъбнатина. Джей Ди нахлузи чифт латексови ръкавици, повдигна леко капака на багажника, надникна, а после отстъпи назад с мрачно изражение.

— Добрата новина е, че той вярва, че ти се чувстваш в безопасност с мен. Лошата е, че току-що открихме Райън Ейгър.

 

 

Сряда 5 май, 05:35 ч.

След минути Джей Ди — вече с костюм и вратовръзка, Луси — с бялата си престилка, посрещнаха полицаите. Джей Ди ги насочваше къде да опънат лентата на местопрестъплението, когато телефонът му звънна.

— Инспектор Фицпатрик.

— Простете, ако съм ви събудил. Обажда се заместник-шериф Аштън Макхейл, от Андерсън Фери.

— Извинете, но моментът наистина не е подходящ. Мога ли да ви се обадя по-късно?

— Всъщност, исках да знаете, че и нашият шериф е изчезнал.

Джей Ди затвори очи. Мамка му. Луси беше предупредила Уесткот.

— Откога?

— От вчера следобед, малко след като сте си тръгнали от управлението. Предположихме, че се е прибрал у тях, но тази сутрин майка му дойде да го търси, защото не отговарял на телефона. Вечерта не се прибрал в дома си, което не било нормално. Намерихме колата му, паркирана на пътя до имот, който се дава под наем, но от известно време е празен.

Джей Ди погледна към багажника с тялото на Райън Ейгър, пребит до смърт. Луси и Руби Гомес извършваха предварителния оглед. Отстъпи няколко крачки назад, за да им осигури пространство.

— Има ли следи от борба около колата?

— Да — отговори заместник-шерифът. — Открихме на земята кръв, която съвпада с кръвната група на шерифа, както и следи, че е бил влачен по пристана. Намерихме и друга кола, регистрирана на доктор Траск.

Веждите на Джей Ди подскочиха.

— Това е невъзможно, колата й е в лабораторията ни.

Настъпиха няколко мига мълчание.

— Но аз говоря за доктор Траск, майката. Вие сигурно имате предвид дъщерята.

На Джей Ди сърцето му прескочи. Не и майка й. Сети се за думите на госпожа Уесткот, че хукнала с лекарската чанта, мина му и друга мисъл. Отстъпи още назад и се обърна така, че Луси да не го чуе.

— Яхтата на бившия шериф Траск там ли е?

— Не, и никъде не можем да я открием.

— Разбирам. Колко хора знаят за това?

— Госпожа Уесткот — с равен глас каза заместникът.

Което значеше, че скоро всички ще научат.

— Разбрах.

Помисли си как това ще се отрази на Луси. Убиецът е бил в Андерсън Фери. С нас. Отново се прокле, че остави черния лексус да се измъкне.

— Ще изпратим екип за разследване, ако нямате нищо против.

— Добре. Не разполагаме с ресурси да се справим с подобно нещо.

— Искам да знам още нещо. Тези изчезвания са свързани с убийствата, които разследваме в града. Убиецът за последно е видян да кара черен лексус. Можете ли да потърсите из града? Нямам номерата. Когато го намерите, заградете го. Не го отваряйте, не оставяйте никой да го докосва. Точно в момента колата може да е единствената ни връзка.

— Разбрано. Кога да очакваме вашите хора?

Джей Ди въздъхна.

— В момента работят по друг случай.

— Коя е жертвата?

Мъжът беше искрен с него и Джей Ди уважи това.

— Райън Ейгър.

— Боже господи… Съжалявам. Просто… Израснал съм с него. Чух, че и майка му била убита. Уесткот е мъртъв, нали?

— Да не избързваме засега. Пращам хората при вас веднага щом е възможно.

Джей Ди затвори и отново набра Стиви.

— Извинявай — каза му тя. — Бях под душа и не съм чула телефона. Какво е станало?

Той й разказа, после изслуша ругатните й.

— Луси предупреди онова скапано копеле Уесткот. Малко ми е трудно да го съжалявам, Джей Ди.

— Съгласен съм. Трябва да вървя. Отивам да й кажа.

— Боже, горкичката. Идвам към вас.

Джей Ди отново затвори, но не помръдна. Страхуваше се да й каже, не знаеше как ще реагира. Баща й беше друга работа, но тя все още изпитваше чувства към майка си. Луси сякаш усети, че мисли за нея, изправи се и потърси очите му.

— Нещо ново? — попита тя.

Приближи се до нея, понечи да хване ръцете й, но тя се дръпна, ръкавиците й бяха целите в кръв.

— Сони Уесткот и родителите ти са изчезнали.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Кога е станало?

— Вероятно докато сме били в Андерсън Фери вчера.

Не беше сигурен какво може да очаква от нея, но въпреки това тя го изненада — кимна отсечено, изправи рамене и се върна към огледа на Райън Ейгър.

— Проверих под ризата му — каза тя. — Има „Е“, изгорено на гърба му, но този път изглежда е направено след смъртта, за разлика от предишните два пъти. Но сърцето му е извадено, а езикът му е увит в парцала в устата му, идентично на предишните случаи.

— Луси. — Хвана я за рамото, но тя го избута встрани.

— Недей, Джей Ди. Не сега.

Принуди я да се обърне към него.

— Отстранявам те от случая.

— Не можеш да го направиш — избухна гневно тя.

— Напротив, мога. Грижа ме е за теб — прошепна сериозно. — Освен това сега, когато семейството ти е замесено, всичко, до което се докоснеш, може да бъде отхвърлено от съдията. Знаеш това.

Тя преглътна, очите й бяха изпълнени с болка.

— Трябва да работя.

— Не, миличка, не трябва.

Свали ръкавиците от ръцете й и Руби внимателно ги пое. Взе Луси в обятията си и я задържа. Тя цялата трепереше, ръцете й стискаха ризата му.

— Ще извикам следващия доктор от смяната — каза Руби. — Лус, съжалявам.

Луси кимна и не каза нищо. Изглеждаше толкова зле, че Джей Ди се страхуваше да не рухне. Прегърна я и тръгнаха към апартамента й.

Дрю изскочи от служебния ван и изгледа Луси.

— Какво е станало?

— Родителите й са изчезнали заедно с шериф Уесткот — обясни Джей Ди. — Открили са следи от борба. Можеш ли да пратиш някой там да огледа местопрестъплението?

— Да. Веднага ще се заема. Луси, много съжалявам.

Тя кимна, без да го поглежда. Джей Ди я придружи до апартамента й, заедно с една полицайка. Луси бавно се отпусна на дивана, лицето й беше смъртнобледо.

— Остани с нея — помоли той жената. — Има двама приятели, Гуин Уийвър и Томас Торн. Обади им се, ако обичаш.

Коленичи до Луси и взе ръцете й в своите, за да ги стопли.

— Трябва да сляза долу.

— Знам — прошепна тя, погледът й беше мрачен и отнесен. — Ще направи това и с майка ми…

— Ще го спрем, миличка. — Притисна ръцете й към устните си. — Трябва да вървя.

— Хвани го, Джей Ди. Моля те.

— Опитай се да се успокоиш, моля те.

Той се изправи и погледна през прозореца. Долу, на паркинга, Руби и друг служител затваряха тялото на Райън Ейгър в чувал. Кръвта на Джей Ди се смрази. Той е някъде там. Планира. Следи всеки неин ход с проклетото устройство.

Не му се искаше да я оставя, но знаеше, че трябва да го направи. Преди да тръгне намери устройството, което Дрю беше скрил в пудриерата, и го пъхна в един от джобовете на престилката й.

— Къде ти е телефонът?

— В другия ми джоб. Върви, ще се оправя.

— Добре. — Притисна устни към челото й. — Остани тук. Пази се.

 

 

Сряда, 5 май, 06:00 ч.

Стиви тъкмо мажеше с масло първата препечена филийка, когато видя бележката, която сестра й беше залепила на хладилника.

„Корди днес ще ходи на излет от градината. Трябва да подпишеш разрешение. В раницата й е.

Целувки и прегръдки.

Из.“

Стиви въздъхна. Изи имаше навика да оставя тези послания в последната минута. И все пак не знаеше какво би правила без нея.

Потърси раницата на Корделия. Закъсняваше. Джей Ди държеше нещата под контрол, но не беше честно да оставя всичко на него. Нервно изсипа съдържанието на раницата върху кухненската маса.

Намръщи се, когато някакво дистанционно за кола се търкулна. Какво правеше Корделия с ключовете от колата й? Вдигна го и присви очи към ситния надпис на гърба му. „Тракаматик GPS“.

— О, боже. Пресвети боже.

Втурна се към стаята на Корделия. Успя да потисне паниката си, като видя, че дъщеря й спи като ангелче. Влезе тичешком в стаята на сестра си и включи осветлението.

Изи премигна и притисна възглавницата до лицето си.

— Разкарай се, Стиви.

Стиви я разтърси.

— Събуди се, Изи.

Сестра й рязко се изправи в леглото.

— Какво? Нещо с Корди ли? Какво?

Стиви й подаде устройството.

— Знаеш ли какво е това?

Изи присви очи.

— Ключовете от колата ми?

— Не. Ти ли си го сложила в раницата на Корделия?

— Не. Защо да го правя? Какво е станало? Пребледняла си като призрак.

Стиви се опита да се успокои. Сърцето й щеше да изскочи.

— Добре. Днес Корделия никъде няма да ходи. Това е проследяващо устройство. Нашата патоложка откри такова в чантата си.

— Нищо не разбирам — призна Изи.

— Издирваме престъпник с осем убийства. Той следи нашата патоложка. Сега намирам това в раницата на детето си… — Гласът й секна и Изи я прегърна.

— Добре, схванах. Никой няма да докосне дъщеричката ти. Няма да им позволим.

Стиви кимна, но сълзите извираха от очите й и тя не можеше да ги спре.

— О, господи.

— Всичко е наред — продължи да я успокоява Изи. — Ще отменя всичко за днес. Ще остана тук с Корди, ще извикам и останалите от семейството.

Стиви се откопчи от прегръдката й.

— Трябва да остана тук.

— Не. Трябва да намериш копелето, дето току-що заплаши детето ти. Сега върви. Ще остана в стаята на Корди, докато мама и татко не дойдат.

Стиви прокара длани през мокрото си лице.

— Нали знаеш къде е ключът от сейфа с пистолета?

Челюстта на Изи се стегна.

— О, да. Ако оня се опита да се вмъкне в тая къща, по-добре да носи скапана броня, защото иначе няма да си тръгне жив.

— Добре. — Стиви се насили да разсъждава трезво. Само една мисъл й идваше на ум. — Клей Мейнард — каза тя и присви очи. — Този мъж ще ми каже за какво е цялата работа.

— Не го знам кой е — призна сестра й, — но съжалявам мъжа, който днес ще реши да ти се изпречи.

— Правилно си схванала. Но най-напред ще питам Корделия за това.

— Първо се успокой. Плашиш дори мен, а аз не съм на пет годинки.

Права беше. Стиви регулира дишането си, докато сърцето спря да я стяга.

Почувства се по-добре.

Двете влязоха в стаята на Корделия и седнаха от двете страни на леглото й.

— Миличка — Стиви внимателно я побутна, за да я събуди, — мама иска да говори с теб. — Изчака, докато детето отвори очи. — Някой да си е играл с раницата ти? Някой възрастен?

— Не — сънливо отговори тя. — Защо?

— Да си я губила напоследък и после да си я намирала?

— Не. Още ли е вечер?

— Не, миличка, рано сутрин е. Някой, когото не познаваш, да ти е взимал раницата?

— Не. — Челцето й се набръчка. — Да. Изтървах я и един чичко ми я вдигна.

Сърцето на Стиви заби лудо.

— Как си я изпусна?

Тя сви рамене.

— Спънах се. Един мил господин ми я подаде и аз му казах „благодаря“.

Стиви се насили да говори спокойно.

— Спомняш ли си го как изглеждаше?

— Беше висок. Като дърво.

Стиви успя да се усмихне.

— С тъмна коса, със светла?

— С тъмна, май. Имаше шапка.

— Тогава как разбра, че е с тъмна коса?

— Имаше черни вежди. Рошави, като на дядо. Може ли за закуска гофрети?

— Разбира се — каза Изи и разроши косата й. — Ще ми помогнеш да ги направя. А после и курабийките. Сега мама трябва да ходи на работа, за да хваща лошите хора.

Корделия извърна глава и изгледа Стиви.

— Онзи чичко лош ли е бил, мамо?

— Не знам — призна си тя. — Но не трябва да се страхуваш. Леля Изи, баба и дядо ще са тук цял ден.

Корделия я хвана за ръкава.

— Мамо, лошият човек имаше татуировка.

Сърцето на Стиви запрепуска още по-бързо.

— Каква?

Корделия се намръщи.

— Сърце, но не беше хубаво. Беше смачкано.

— Ох, леле, миличката ми. Ти си невероятна. — Стиви си пое дъх. — И къде беше татуировката, спомняш ли си?

Детето посочи ръката си над китката.

— Но не помня от коя страна.

Стиви здраво притисна дъщеря си до себе си.

— Няма значение. Ти си невероятна.

Усмивка озари лицето на Корделия.

— Може ли с гофретите и шоколадов чипс?

Стиви също се усмихна.

— Разбира се. Обичам те.

Корделия заподскача в леглото.

— Обичам те — запя тя с цяло гърло и абсолютно фалшиво.

Музика за ушите ми.

Стиви посочи на Изи вратата.

— Ще осигуря полицейска защита за къщата. Могат да влязат вътре да чакат.

— Тогава и тях ще ги почерпя с гофрети — каза Изи. — Хайде, тръгвай.

Стиви отново си пое дълбоко дъх.

— И теб те обичам, лельо, нали знаеш?

— Какво повече да иска човек? — намигна й Изи.

Още щом се добра до колата си, Стиви се обади на Хайът и той веднага разпореди една патрулна кола да отиде до дома й. Шефът й можеше и да е истински трън в задника, но го биваше да защитава хората си и семействата им. После се обади на Джей Ди.

— Трябва да свърша една работа, преди да ида при Луси.

— Какво е станало? — притесни се той.

— Намерих едно от ония проследяващи устройства в раницата на Корделия.

— Боже господи.

— И освен това имам описание от Корди. — Тя му обясни.

— Висок като дърво и татуировка със смачкано сърце? Това е много… специфично.

— За какво си мислиш?

— Мисля си, че Томас Торн е висок като дърво — призна той.

— Да, така е. Но още не можеш да му го припишеш. Не и заради думите на едно петгодишно хлапе.

— Да, знам. И току-що казах на една полицайка да му се обади заради Луси. Луси няма да повярва, че е Торн.

— Къде е Скинър?

— Пътува насам, всеки момент трябва да дойде. А ти къде отиваш сега?

— При оня частен детектив. Веднага, след като патрулната кола пристигне.

— Ще обясня на Скинър какво става и ще се срещнем с теб при детектива. Изчакай ме.

— Добре.

Стиви прекрати разговора, затвори очи и започна да се моли.